Семейни фантоми е книга за всеки ден и всеки дом -
Случвало ли ви се е да се усещате, като че ли играете основната роля в непознат филм? Сякаш на вас се случва същото, което на дядо ви да вземем за пример? Като че ли нещо, което не зависи от вас предопределя ориста ви и каквото и да извършите, с цел да се освободите от този фантом - не съумявате? Ето за тази наследствена обремененост е книгата на психоаналитика Бруно Клавие " Семейни фантоми ", която излиза в каталога на издателство Colibri.
КОГАТО НЕСЪЗНАВАНОТО НА ДЕЦАТА СЪХРАНЯВА ТРАВМАТА НА РОДИТЕЛИТЕ
доктор Светлозар Василев, април 2021
Сега въздухът е така изпълнен с фантоми, че човек не знае по какъв начин да ги избегне.
Гьоте, „ Фауст “
Петък, първи утринен час. Пациентката против мен се споделя Весела, само че не е по никакъв начин радостна. Скърби за майка си, която е изгубила преди седмици. Основните въпроси, които си задава са „ Коя съм аз? “, „ Каква е ролята ми в моето семейство? “ „ Какво ме свързва с майка ми, татко ми и останалите ми предшественици? “, „ Кои от тези връзки желая да запазя и кои да отхвърля? “. Като всеки в нейната обстановка, тя се усеща отговорна, че не
е била по-добра щерка, и си напомня десетки обстановки, в които е могла да се държи по-мило, да превъзмогне яда и раздразнението си и да бъде до родителите си в по- огромна степен.
За нея това е било изключително мъчно, защото майка ѝ е била непрекъснато ядосана, недоволна, обвиняваща и потисната.
Насочвам диалога към предците ѝ и разбирам, че е потомък на белогвардейци, изгонени от Русия през 1917 година, които са намерили леговище в България. Тук дядо ѝ се влюбва в баба ѝ, тук се раждат майка ѝ и вуйчо ѝ. Скоро обаче дядо ѝ е застрашен от екстрадиция в Русия и се постанова да напусне втората си татковина, с цел да не види фамилията си в никакъв случай още веднъж. Сълзите изваждат нескрито история, изтъкана от заточение, унижения, загуби, отхвърляния и контузии. Весела е първата, която има шанса да осъзнае по какъв начин случилото се на поколенията, преди нея въздейства на нея и децата ѝ.
В мозъка ми изплуват мемоари за други пациенти и моменти от личната ми фамилна история – предците ми по бащина линия са преселници от Македония, които са изгубили дом и татковина и е трябвало да градят живота си отначало. Дядо ми по майчина линия е задържан и изпратен в лагера в Белене – факт, който съществено трансформира ориста на цялата фамилия. За тези събития у дома се заприказва след 1989 година, а размера на последствията започнах да съзнавам едвам години по-късно около работата ми като психиатър. Замислих се, че изборът ми на специалност, както и фактът, че родителите на моята пациентка са я кръстили Весела, не са инцидентни. Питам я и разбирам, че името ѝ е обещано точно от майка ѝ – име, което е израз на предпочитание за наслада в нерадостната история на нейното семейство. Една от многото нерадостни истории, съпровождащи човешката цивилизация.
Книгата, която държите в ръцете си, е за резултатите на тези истории.
Предаването на психологичната контузия е в сърцевината на античната драматургия и литература и закономерно е предизвикала любознанието на доста психоаналитици.
Интересно е, че множеството от тях са от Източна Европа. Ще срещнете имената им в идващите страници – Шандор Ференци, Николас Абрахам и Мария Тьорок са унгарци, Ан Анслен Шютценбергер e рускиня, Илани Коган е румънка, а Вамик Волкан е от Кипър. Бруно Клавие, създателят на „ Семейните фантоми “, е французин и като подобен е изразител на една от най-силните школи в психогенеалогията.
Автор на концепцията за трансгенерационната контузия е Ференци, който още през 1932 година разказва ролята на половото принуждение в фамилията и „ паразитното включване “ на насилника в несъзнаваното на детето. Абрахам и Тьорок са мощно повлияни от концепциите му и придвижват теорията му след емиграцията си във Франция. За страдание множеството психоаналитици в Париж не одобряват концепцията, защото смятат, че съставлява отклоняване от постулатите на Зигмунд Фройд. През шестдесетте и седемдесетте години на ХХ век на тях и на останалите последователи на трансгенерационния метод е гледано с съмнение заради опасението, че смятат контузиите за съществена причина за психопатологията и че подценяват смисъла на едиповия комплекс. Подобна е обстановката и в останалия свят, само че актуалните психоаналитици са преодолели този разлом и през днешния ден знаем, че в случай че не бъдат модифицирани, травматичните прекарвания на нашите предшественици освен се предават на идващите генерации, само че и попречват психосексуалното им развиване.
Един от пробивите в международната литература идва по линия на създателите, които проучват оживелите от Втората международна война и се натъкват на солидни контузии, излъчени до представителите на третото потомство. Те разказват характерни клинични признаци, различаващи се от класическите прояви на неврозите, психозите и личностовите разстройства.
Бруно Клавие е изразител точно на този метод, а теоретичните му разработки и клинични рекомендации са илюстрация за смисъла му. Българският превод на неговата книга ще разреши на бъдещите психоаналитици и необятната аудитория да се замислят за ролята на предаване на контузията през поколенията.
Какво обаче са фамилните фантоми? Изследователите в тази област смятат, че те пораждат вследствие на несъзнаван опит на родителите да се оправят с травматичните си прекарвания, при който, без да осъзнават, вредят на потомците си, като проектират контузиите си в тях.
Поради неизбежния развой на идентификация в хода на образуването на личността си детето става несъзнателен правоприемник на родителските проекции и е тласнато да ги прояви в държанието си. Клавие ги дефинира като паразитна психологична конструкция, зародила вследствие на непреработена контузия при един или няколко предшественици. Фантомите се демонстрират като повторения в родословното дърво под формата на необикновени държания или признаци.
Както бе упоменато нагоре, първият психоаналитик, който разказва този развой, е Ференци (Ferenczi, 1932/1988a). Той назовава отцепените елементи на родителската душeвност психологичен „ трансплантант “, който е принудително планиран в мозъка на детето и не може да бъде символизиран, заради което остава деен през целия живот под формата на „ присадка “. Според Ференци дали резултатът ще е травматичен зависи от реакцията на родителите (Ferenczi, 1933/1988b). Ако майката е подкрепяща, детето има положителни шансове да преработи трансгенерационната контузия. И назад – в случай че майката реагира с отказване, рискът детето да отдели и отхвърли контузията е висок. Абрахам и Тьорок развиват концепцията и вкарват термина „ крипти “, с цел да опишат меланхолни инкорпорации, в които скърбенето е замразено. След емиграцията си във Франция те показват концепциите си пред Парижкото психоаналитично общество (ППО), само че позицията им е неправилно възприета като девиация от теорията на Зигмунд Фройд. В резултат Абрахам е обсъждан като отстъпник и до края на живота му не е признат за пълновръстен член на Противопожарна охрана. За отхвърлянето на концепциите на Абрахам и Тьорок играе роля и фактът, че по това време Франция към момента не е признала въздействието на контузията от Холокоста. Абрахам обаче намира съидейници в лицето на философи като Жак Дерида и психоаналитиците, които не членуват в Противопожарна охрана и Международната психоаналитична асоциация.
Абрахам и Тьорок акцентират, че децата унаследяват освен контузиите на предходните генерации, само че с цел да запазят интегритета на родителите и фамилията, потискат любознанието си към произхода и следствията на фантомите. Един от главните им приноси е в това, че илюстрират по какъв начин отричането на тайната блокира естествения ход на отделянето от родителите и автономизицията, вследствие на което се попречва цялостното прочувствено развиване. Този развой е подобен на патологичното оплакване, довеждащо до пораждане на меланхолия (Freud, 1917).
Тревогата, че трансгенерационната психоанализа слага под подозрение главните постулати на Фройд, е разследване от по-широкото отношение към психологичната контузия в психоаналитичните среди. Опонентите са обезпокоени най-много от риска психопатологията да се пояснява прекомерно опростено като резултат от директно влияние на действителността върху прочувствения живот. Те смятат, че трансгенерационната доктрина подценява ролята на несъзнаваната преправка и въздействието на контузията върху фантазиите и детската половост.
Няколко десетилетия по-късно обаче този спор е преодолян в забележителна степен и от ден на ден френски психоаналитици способстват за развиването на концепциите на Ференци, Абрахам и Тьорок. За страдание, техните изявления рядко са оповестени отвън Франция, заради което въздействието им е лимитирано до френско-езичния свят. Най- значимите всред тях са Серж Лебовичи, който се концентрира върху фантазмените интеракции, Ален дьо Мижола, който изследва несъзнаваната идентификация, Клод Нашин, Жан Клод Рушy and Серж Тисерон развиват в допълнение концепциите за фантома и криптата. Ан Анслен Шютценбергер е друго значимо име в тази област – тя освен основава науката психогенеалогия, само че извежда трансгенерационния метод в по-широкото поле на психотерапията. Българският четец е осведомен с едно от най-известните ѝ творби, а точно „ Синдромът на предците “.
Значими приноси към теорията вършат и създатели отвън Франция. Ще изтъквам единствено трима от тях. Без подозрение най-значими са приносите на Илани Коган, която разгласява серия от публикации, описващи предаването и деянията на контузията от Холокоста в първото, второто и третото потомство на оживелите. Морис Апре (Apprey, 2003; 2014) изследва последствията от робството в Америка и трансмисията на разрушителната експанзия през клайнианската парадигма. Хайде Файмберг (Faimberg, 2005) разказва феномен, при който две, а от време на време три генерации са въвлечени в нарцистични връзки, които водят до отчуждаваща идентификация посредством апроприация и навлизане. В резултат родителите си присвояват позитивните аспекти на идентичността на своето дете и интрузивно изхвърлят в него детайлите, които не одобряват в себе си. Файмберг назовава този развой телескопиране на поколенията и смята, че за възникването му са нужни най-малко две генерации. През последните няколко десетилетия бяха оповестени и доста сборници и антологии, съчетаващи гледни точки на създатели, работещи в разнообразни култури и психоаналитични вероятности (Volkan, 2006; Laub & Hamburger, 2017).
Между откривателите и клиницистите съществува единодушие, че фамилните фантоми провокират прекарване за вътрешна злополука, което затруднява символизацията и усилва офанзивите към положителния вътрешен обект.
Тази динамичност има непосредствено отражение върху клиничната обстановка, защото се отразява отрицателно на способността за свързване и прилагане на тълкования. Специалистите в региона откриват, че откривателите и психоаналитиците постоянно подценяват смисъла освен на трансгенерационните контузии, само че и въздействието на рискови неблагополучия като война, геноцид, естествена злополука (като тази в Чернобил), живот в тоталитарни общества и пандемии. Ролята на външните условия е добре проучена и потвърдена посредством епидемиологични проучвания на разпространяването на психологичните разстройства в международен мащаб (Kesler, R. et al., 2010; Taquet, M. et al., 2021; Василев, С., 2012), само че психоанализата изостава в интеграцията на тези данни.
Именно тази празнота запълва Бруно Клавие. Едно от достолепията на неговата книга е, че безапелационно демонстрира по какъв начин самостоятелното страдалчество се преплита с контузиите и динамичността на фамилиите и общностите, в които живеем. Тази тематика е изключително значима за България, историята на която е низ от нашествия, войни, миграция и систематично гонене на интелигенцията и инакомислещите.
„ Семейните фантоми “ прави значим принос към теоретичното и клинично поле на психиатрията, психоанализата и фамилната психотерапия в България, само че ще е забавна за всеки, който се интересува от взаимовръзките сред персоналната и груповата история на българското общество.
Наш дълг е да развием сензитивност към обществения и исторически подтекст, който ни е породил и който предаваме на децата и внуците си. Подобно отношение може да ни разреши да преработим контузиите, които блокират прочувственото развиване, рецесиите, загубата на смисъл и чувството за континуитет на живота. Така идващите генерации няма да се усещат длъжни да извършват завета на своите предшественици, а ще са свободни да осъществят нещо ново и свое.
На вас прелестно четене, а на мен следва последваща среща с Весела и фантомите на нейното семейство.
Искате да знаете повече?
Изтъкнатият психоаналитик Бруно Клавие ни среща с преимуществата на трансгенерационната психоанализа посредством своя труд „ Семейните фантоми ” (превод: Красимир Петров). Книгата е адресирана към необятен кръг читатели, изкушени или не от тази тема, осведомени или не с избрани аспекти на психотерапията. Предговор и научна редакция: доктор Светлозар Василев.
Какво е „ фамилен призрак “, по какъв начин влияе върху членовете на фамилиите и техните потомци, по какъв начин се предава от несъзнавано на несъзнавано, за какво някои деца са захласнати от своите предшественици, а значително дами цялостен живот чакат да се появи принцът на бял кон?
На доста въпроси дава отговор Бруно Клавие в „ Семейните фантоми “ - четиво, което ни вкарва в един удивителен свят, където „ всичко неказано се повтаря “. Тайни, страхове, контузии, неврози и налудности се възпроизвеждат от потомство на потомство. Всеки може да стане жертва на фантом, даже великите персони. Докато психогенеалогията демонстрира какъв брой е значима историята на нашите предшественици за психическото ни устройство, то трансгенерационната психоанализа ни припомня за несъзнаваното измерение, което споделяме с тях. Тя се стреми да разбере по какъв начин тези предшественици са
претърпели своите контузии и доколко техните потомци са носители на това „ по какъв начин “ в личното си несъзнавано. В случая би трябвало да се държи сметка както за фамилното несъзнавано, по този начин и за самостоятелното несъзнавано: в случай че от време на време двете се наслагват или пресичат, никога не трябва да се бъркат едно с друго, тъй като по този начин лечението стига до задънена улица. Освен случаите на деца и възрастни, с които среща читателя, Клавие подлага на задочна трансгенерационна психоанализа Артюр Рембо, Винсент ван Гог и самия Зигмунд Фройд. Тези образци придават спомагателна стойност на това извънредно любопитно четиво, написано на явен и известен език в духа на Ан Анслен Шютценбергер и Франсоаз Долто.
Бруно Клавие (р. 1957 г.) е психоаналитик и клиничен психолог с богата биография. Създател е на културния комитет „ Гаврош “ (на 11-годишна възраст) в окупираната от студентите Сорбона. Работил е като начален преподавател в продължение на 15 години, бил е играч и треньор по бойни изкуства, артист и композитор на песни за деца (20 плочи). Следвал е математика и източни езици, приключил е клинична логика на психиката, практикува трансгенерационна психоанализа за деца и възрастни, член е на асоциацията „ Градина на хрумвания “, учредена от психоаналитика Дидие Дюма и гинеколожката Даниел Флауменбаум, изнася лекции по психогенеалогия във Франция, Белгия, Квебек и други места по света. Автор е на книгите „ Фантомите на психоаналитика “ и „ Децата, които желаят да излекуват родителите си “.
КОГАТО НЕСЪЗНАВАНОТО НА ДЕЦАТА СЪХРАНЯВА ТРАВМАТА НА РОДИТЕЛИТЕ
доктор Светлозар Василев, април 2021
Сега въздухът е така изпълнен с фантоми, че човек не знае по какъв начин да ги избегне.
Гьоте, „ Фауст “
Петък, първи утринен час. Пациентката против мен се споделя Весела, само че не е по никакъв начин радостна. Скърби за майка си, която е изгубила преди седмици. Основните въпроси, които си задава са „ Коя съм аз? “, „ Каква е ролята ми в моето семейство? “ „ Какво ме свързва с майка ми, татко ми и останалите ми предшественици? “, „ Кои от тези връзки желая да запазя и кои да отхвърля? “. Като всеки в нейната обстановка, тя се усеща отговорна, че не
е била по-добра щерка, и си напомня десетки обстановки, в които е могла да се държи по-мило, да превъзмогне яда и раздразнението си и да бъде до родителите си в по- огромна степен.
За нея това е било изключително мъчно, защото майка ѝ е била непрекъснато ядосана, недоволна, обвиняваща и потисната.
Насочвам диалога към предците ѝ и разбирам, че е потомък на белогвардейци, изгонени от Русия през 1917 година, които са намерили леговище в България. Тук дядо ѝ се влюбва в баба ѝ, тук се раждат майка ѝ и вуйчо ѝ. Скоро обаче дядо ѝ е застрашен от екстрадиция в Русия и се постанова да напусне втората си татковина, с цел да не види фамилията си в никакъв случай още веднъж. Сълзите изваждат нескрито история, изтъкана от заточение, унижения, загуби, отхвърляния и контузии. Весела е първата, която има шанса да осъзнае по какъв начин случилото се на поколенията, преди нея въздейства на нея и децата ѝ.
В мозъка ми изплуват мемоари за други пациенти и моменти от личната ми фамилна история – предците ми по бащина линия са преселници от Македония, които са изгубили дом и татковина и е трябвало да градят живота си отначало. Дядо ми по майчина линия е задържан и изпратен в лагера в Белене – факт, който съществено трансформира ориста на цялата фамилия. За тези събития у дома се заприказва след 1989 година, а размера на последствията започнах да съзнавам едвам години по-късно около работата ми като психиатър. Замислих се, че изборът ми на специалност, както и фактът, че родителите на моята пациентка са я кръстили Весела, не са инцидентни. Питам я и разбирам, че името ѝ е обещано точно от майка ѝ – име, което е израз на предпочитание за наслада в нерадостната история на нейното семейство. Една от многото нерадостни истории, съпровождащи човешката цивилизация.
Книгата, която държите в ръцете си, е за резултатите на тези истории.
Предаването на психологичната контузия е в сърцевината на античната драматургия и литература и закономерно е предизвикала любознанието на доста психоаналитици.
Интересно е, че множеството от тях са от Източна Европа. Ще срещнете имената им в идващите страници – Шандор Ференци, Николас Абрахам и Мария Тьорок са унгарци, Ан Анслен Шютценбергер e рускиня, Илани Коган е румънка, а Вамик Волкан е от Кипър. Бруно Клавие, създателят на „ Семейните фантоми “, е французин и като подобен е изразител на една от най-силните школи в психогенеалогията.
Автор на концепцията за трансгенерационната контузия е Ференци, който още през 1932 година разказва ролята на половото принуждение в фамилията и „ паразитното включване “ на насилника в несъзнаваното на детето. Абрахам и Тьорок са мощно повлияни от концепциите му и придвижват теорията му след емиграцията си във Франция. За страдание множеството психоаналитици в Париж не одобряват концепцията, защото смятат, че съставлява отклоняване от постулатите на Зигмунд Фройд. През шестдесетте и седемдесетте години на ХХ век на тях и на останалите последователи на трансгенерационния метод е гледано с съмнение заради опасението, че смятат контузиите за съществена причина за психопатологията и че подценяват смисъла на едиповия комплекс. Подобна е обстановката и в останалия свят, само че актуалните психоаналитици са преодолели този разлом и през днешния ден знаем, че в случай че не бъдат модифицирани, травматичните прекарвания на нашите предшественици освен се предават на идващите генерации, само че и попречват психосексуалното им развиване.
Един от пробивите в международната литература идва по линия на създателите, които проучват оживелите от Втората международна война и се натъкват на солидни контузии, излъчени до представителите на третото потомство. Те разказват характерни клинични признаци, различаващи се от класическите прояви на неврозите, психозите и личностовите разстройства.
Бруно Клавие е изразител точно на този метод, а теоретичните му разработки и клинични рекомендации са илюстрация за смисъла му. Българският превод на неговата книга ще разреши на бъдещите психоаналитици и необятната аудитория да се замислят за ролята на предаване на контузията през поколенията.
Какво обаче са фамилните фантоми? Изследователите в тази област смятат, че те пораждат вследствие на несъзнаван опит на родителите да се оправят с травматичните си прекарвания, при който, без да осъзнават, вредят на потомците си, като проектират контузиите си в тях.
Поради неизбежния развой на идентификация в хода на образуването на личността си детето става несъзнателен правоприемник на родителските проекции и е тласнато да ги прояви в държанието си. Клавие ги дефинира като паразитна психологична конструкция, зародила вследствие на непреработена контузия при един или няколко предшественици. Фантомите се демонстрират като повторения в родословното дърво под формата на необикновени държания или признаци.
Както бе упоменато нагоре, първият психоаналитик, който разказва този развой, е Ференци (Ferenczi, 1932/1988a). Той назовава отцепените елементи на родителската душeвност психологичен „ трансплантант “, който е принудително планиран в мозъка на детето и не може да бъде символизиран, заради което остава деен през целия живот под формата на „ присадка “. Според Ференци дали резултатът ще е травматичен зависи от реакцията на родителите (Ferenczi, 1933/1988b). Ако майката е подкрепяща, детето има положителни шансове да преработи трансгенерационната контузия. И назад – в случай че майката реагира с отказване, рискът детето да отдели и отхвърли контузията е висок. Абрахам и Тьорок развиват концепцията и вкарват термина „ крипти “, с цел да опишат меланхолни инкорпорации, в които скърбенето е замразено. След емиграцията си във Франция те показват концепциите си пред Парижкото психоаналитично общество (ППО), само че позицията им е неправилно възприета като девиация от теорията на Зигмунд Фройд. В резултат Абрахам е обсъждан като отстъпник и до края на живота му не е признат за пълновръстен член на Противопожарна охрана. За отхвърлянето на концепциите на Абрахам и Тьорок играе роля и фактът, че по това време Франция към момента не е признала въздействието на контузията от Холокоста. Абрахам обаче намира съидейници в лицето на философи като Жак Дерида и психоаналитиците, които не членуват в Противопожарна охрана и Международната психоаналитична асоциация.
Абрахам и Тьорок акцентират, че децата унаследяват освен контузиите на предходните генерации, само че с цел да запазят интегритета на родителите и фамилията, потискат любознанието си към произхода и следствията на фантомите. Един от главните им приноси е в това, че илюстрират по какъв начин отричането на тайната блокира естествения ход на отделянето от родителите и автономизицията, вследствие на което се попречва цялостното прочувствено развиване. Този развой е подобен на патологичното оплакване, довеждащо до пораждане на меланхолия (Freud, 1917).
Тревогата, че трансгенерационната психоанализа слага под подозрение главните постулати на Фройд, е разследване от по-широкото отношение към психологичната контузия в психоаналитичните среди. Опонентите са обезпокоени най-много от риска психопатологията да се пояснява прекомерно опростено като резултат от директно влияние на действителността върху прочувствения живот. Те смятат, че трансгенерационната доктрина подценява ролята на несъзнаваната преправка и въздействието на контузията върху фантазиите и детската половост.
Няколко десетилетия по-късно обаче този спор е преодолян в забележителна степен и от ден на ден френски психоаналитици способстват за развиването на концепциите на Ференци, Абрахам и Тьорок. За страдание, техните изявления рядко са оповестени отвън Франция, заради което въздействието им е лимитирано до френско-езичния свят. Най- значимите всред тях са Серж Лебовичи, който се концентрира върху фантазмените интеракции, Ален дьо Мижола, който изследва несъзнаваната идентификация, Клод Нашин, Жан Клод Рушy and Серж Тисерон развиват в допълнение концепциите за фантома и криптата. Ан Анслен Шютценбергер е друго значимо име в тази област – тя освен основава науката психогенеалогия, само че извежда трансгенерационния метод в по-широкото поле на психотерапията. Българският четец е осведомен с едно от най-известните ѝ творби, а точно „ Синдромът на предците “.
Значими приноси към теорията вършат и създатели отвън Франция. Ще изтъквам единствено трима от тях. Без подозрение най-значими са приносите на Илани Коган, която разгласява серия от публикации, описващи предаването и деянията на контузията от Холокоста в първото, второто и третото потомство на оживелите. Морис Апре (Apprey, 2003; 2014) изследва последствията от робството в Америка и трансмисията на разрушителната експанзия през клайнианската парадигма. Хайде Файмберг (Faimberg, 2005) разказва феномен, при който две, а от време на време три генерации са въвлечени в нарцистични връзки, които водят до отчуждаваща идентификация посредством апроприация и навлизане. В резултат родителите си присвояват позитивните аспекти на идентичността на своето дете и интрузивно изхвърлят в него детайлите, които не одобряват в себе си. Файмберг назовава този развой телескопиране на поколенията и смята, че за възникването му са нужни най-малко две генерации. През последните няколко десетилетия бяха оповестени и доста сборници и антологии, съчетаващи гледни точки на създатели, работещи в разнообразни култури и психоаналитични вероятности (Volkan, 2006; Laub & Hamburger, 2017).
Между откривателите и клиницистите съществува единодушие, че фамилните фантоми провокират прекарване за вътрешна злополука, което затруднява символизацията и усилва офанзивите към положителния вътрешен обект.
Тази динамичност има непосредствено отражение върху клиничната обстановка, защото се отразява отрицателно на способността за свързване и прилагане на тълкования. Специалистите в региона откриват, че откривателите и психоаналитиците постоянно подценяват смисъла освен на трансгенерационните контузии, само че и въздействието на рискови неблагополучия като война, геноцид, естествена злополука (като тази в Чернобил), живот в тоталитарни общества и пандемии. Ролята на външните условия е добре проучена и потвърдена посредством епидемиологични проучвания на разпространяването на психологичните разстройства в международен мащаб (Kesler, R. et al., 2010; Taquet, M. et al., 2021; Василев, С., 2012), само че психоанализата изостава в интеграцията на тези данни.
Именно тази празнота запълва Бруно Клавие. Едно от достолепията на неговата книга е, че безапелационно демонстрира по какъв начин самостоятелното страдалчество се преплита с контузиите и динамичността на фамилиите и общностите, в които живеем. Тази тематика е изключително значима за България, историята на която е низ от нашествия, войни, миграция и систематично гонене на интелигенцията и инакомислещите.
„ Семейните фантоми “ прави значим принос към теоретичното и клинично поле на психиатрията, психоанализата и фамилната психотерапия в България, само че ще е забавна за всеки, който се интересува от взаимовръзките сред персоналната и груповата история на българското общество.
Наш дълг е да развием сензитивност към обществения и исторически подтекст, който ни е породил и който предаваме на децата и внуците си. Подобно отношение може да ни разреши да преработим контузиите, които блокират прочувственото развиване, рецесиите, загубата на смисъл и чувството за континуитет на живота. Така идващите генерации няма да се усещат длъжни да извършват завета на своите предшественици, а ще са свободни да осъществят нещо ново и свое.
На вас прелестно четене, а на мен следва последваща среща с Весела и фантомите на нейното семейство.
Искате да знаете повече?
Изтъкнатият психоаналитик Бруно Клавие ни среща с преимуществата на трансгенерационната психоанализа посредством своя труд „ Семейните фантоми ” (превод: Красимир Петров). Книгата е адресирана към необятен кръг читатели, изкушени или не от тази тема, осведомени или не с избрани аспекти на психотерапията. Предговор и научна редакция: доктор Светлозар Василев.
Какво е „ фамилен призрак “, по какъв начин влияе върху членовете на фамилиите и техните потомци, по какъв начин се предава от несъзнавано на несъзнавано, за какво някои деца са захласнати от своите предшественици, а значително дами цялостен живот чакат да се появи принцът на бял кон?
На доста въпроси дава отговор Бруно Клавие в „ Семейните фантоми “ - четиво, което ни вкарва в един удивителен свят, където „ всичко неказано се повтаря “. Тайни, страхове, контузии, неврози и налудности се възпроизвеждат от потомство на потомство. Всеки може да стане жертва на фантом, даже великите персони. Докато психогенеалогията демонстрира какъв брой е значима историята на нашите предшественици за психическото ни устройство, то трансгенерационната психоанализа ни припомня за несъзнаваното измерение, което споделяме с тях. Тя се стреми да разбере по какъв начин тези предшественици са
претърпели своите контузии и доколко техните потомци са носители на това „ по какъв начин “ в личното си несъзнавано. В случая би трябвало да се държи сметка както за фамилното несъзнавано, по този начин и за самостоятелното несъзнавано: в случай че от време на време двете се наслагват или пресичат, никога не трябва да се бъркат едно с друго, тъй като по този начин лечението стига до задънена улица. Освен случаите на деца и възрастни, с които среща читателя, Клавие подлага на задочна трансгенерационна психоанализа Артюр Рембо, Винсент ван Гог и самия Зигмунд Фройд. Тези образци придават спомагателна стойност на това извънредно любопитно четиво, написано на явен и известен език в духа на Ан Анслен Шютценбергер и Франсоаз Долто.
Бруно Клавие (р. 1957 г.) е психоаналитик и клиничен психолог с богата биография. Създател е на културния комитет „ Гаврош “ (на 11-годишна възраст) в окупираната от студентите Сорбона. Работил е като начален преподавател в продължение на 15 години, бил е играч и треньор по бойни изкуства, артист и композитор на песни за деца (20 плочи). Следвал е математика и източни езици, приключил е клинична логика на психиката, практикува трансгенерационна психоанализа за деца и възрастни, член е на асоциацията „ Градина на хрумвания “, учредена от психоаналитика Дидие Дюма и гинеколожката Даниел Флауменбаум, изнася лекции по психогенеалогия във Франция, Белгия, Квебек и други места по света. Автор е на книгите „ Фантомите на психоаналитика “ и „ Децата, които желаят да излекуват родителите си “.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ