След разпадането на Югославия се разпадна и зараждащата се югославска

След разпадането на Югославия се разпадна и зараждащата се югославска еднаквост, която почиваше върху мантрите за братството и единството на югославските нации и народности, самоуправлението, антифашизма, придвижването на необвързаните, прозападно и антисъветско въодушевление, фетиш към Тито и прочие

След обособяването на новите страни, всяка от тях стартира да построява лична държавна и национална еднаквост.

Сърбия също стартира да основава нова национална еднаквост върху антикомунистическите, антиюгославските и антифашистките мантри, които доведоха до подем на рисковите идеологии отпреди и по време на Втората международна война. Става дума за великосръбския шовинизъм и четническото придвижване като преобладаваща идеология, която оформя нова ценностна система върху проверка на историческата памет, оформяне на публично чувство за застрашеност на сръбската нация от малцинствата, съседите, демократичните полезности, възприятието за ощетеност в двете Югославии и представянето на Русия като единствен бранител на сръбския народ.

След последната война още веднъж бяха набелязани „ сръбските територии “ (Северно Косово, Република Сръбска, Черна Гора и Северна Македония), върху които систематично стартира да се основава нова еднаквост посредством културна политика и исторически ревизионизъм, с които трябваше да се потвърди, че сръбският народ постоянно е бил жертва, и в същото време да го амнистира от отговорност за закононарушенията през последната война. Опитите Сърбия да се реформира и европеизира освен останаха безуспешни, само че и замръзнаха за дълго. А за културата на либерализма би трябвало да минат генерации, с цел да може да заживее. За това би трябвало нова система на обучение и основаване на еднаквост върху гражданските полезности, които през днешния ден са маргинализирани. Това пък въобще не се задава на хоризонта.

Напротив, избуява ксенофобията към националните малцинства, които се преглеждат като деструктивен фактор на сръбската държавност и се води систематична битка те да бъдат сърбизирани или отстранени. Преброяванията на популацията през последните три десетилетия демонстрират заплашителни трендове на понижаване на унгарското, хърватското, черногорското и българското малцинство, което е и най-застрашеното и е на път да изчезне.

Повече от две десетилетия тече непрекъсната акция, в която в публичното мнение се основава облик на България и българите като рисков и подъл зложелател на Сърбия. В тази акция са включени учени, университети, медии, политици, органи на сигурността, армията и Сръбската православна черква. Ревизира се историята на Първата и Втората международна война като превратно се поясняват събитията и неведнъж се усилват сръбските жертви, издигат се десетки монументи с антибългарски послания, означават се възпоменателни дати, организират се църковни шествия, канонизират се „ мъченици “ избити от българите и прочие

Една от задачите на тази проверка е, да се оправдае и смъкна отговорността за фактическото заличаване на българското малцинство в Западните околности, което от 120 000 за единствено един век е сведено на 12 918 души. Дори и тези, които са останали, са подложени на систематична асимилация посредством битката против българския език и просвета и всякакви административни, стопански и репресивни ограничения. Ония, които са надълбоко осъзнати и не се подават на асимилационните способи са принудени да емигрират и да си потърсят по-добри места за живот.

Само през последните няколко месеца, от края на предходната и началото на тази година, в Сърбия се лее нестихваща антибългарска реторика в изявленията на сръбски историци и публични лица против България и българите в Западните околности.

След обискирането на КИЦ „ Босилеград “ и изземването на книгата на Едвин Сугарев „ Елегия за Краището – ориста на българите в Западните околности “ и образуването на авансово произвеждане против Иван Николов, последва така наречен „ шпионски скандал “, в който седмици наред се пишеха несъстоятелни обвинявания, които внесоха забележима неуравновесеност измежду популацията в Босилеград. Но когато „ българският разузнавач “ бе пуснат от ареста, най-вероятно заради липса на доказателства, нито една медия не отрази това.

През януари и февруари последваха нови антибългарски публикации.

Най-напред известният историк „ експерт “ по антибългарските въпроси от Нишкия университет, в този момент държавен секретар в Министерството на труда, заетостта, ветераните и обществените въпроси проф. доктор Деян Антич откри във Владичин Хан следващата паметна плоча на така наречен „ тетовски сърби избити от българският окупатор на 31 октомври 1943 година “ Няколко дни по-късно нишкият информативен портал „ Нишки новини “ излезе със публикация за „ капията на гибелта “ в нишката цитадела, в която описваха по какъв начин българите водили през нея „ сърбите, които не се подчинили на българската концепция, че популацията в южната част на страната, е тяхно и че е длъжно да пази България на Солунския фронт през 1917 година, и оставили костите си в окопите към Нишката цитадела. Тук са разстреляни към три хиляди патриоти “.

На 17 февруари същият проф. доктор Деян Антич още веднъж отпред на нова държавна гала се появи при отбелязването на незабравим ден за страданията на цивилни лица в Бойник по време на Втората международна война и в присъщия си жанр съобщи: „ Сръбският юг не можа да се помири с българската окупация и по тази причина тежко пострада и в двете международни войни. Тогава, когато всички бяха уверени, че страданията на сърбите от потушаването на Топлишкото въстание в никакъв случай няма да се повторят по тези места, се случи нещо още по-чудовищно. Настъпи кървавият 17 февруари 1942 година, денят, в който синовете на същите палачи на нашия народ от Първата международна война унищожиха по най-брутален метод 600 мирни поданици от Бойник и Драговац, измежду които 126 деца под 15-годишна възраст. С Бойнишкото кръвопролитие през 1942 година българските окупационни управляващи издигат монумент на безконечен срам за себе си в Пуста река “.

На другия ден на възпоменателна среща в село Белановац, Лесковашко, бе маркирана друга годишнина от разстрела на 45 поданици на това село през Втората международна война от българския окупатор. Отново бяха положени венци от делегации на сръбската войска, локалното самоуправление, Асоциацията на ветераните от Съюза на бойците и Министерството на здравеопазването.

По този мотив заместник-кметът на община Лесковац Оливер Антанасиевич сподели: „ Сърбите са правдолюбив и свободомислещ народ, в историята постоянно сме се защитавали, не сме водили завоевателни войни, а сме защитавали свободата, достойнството и достолепието си. Искаме да живеем, да строим, да работим и да бъдем сами себе си. Гледаме в бъдещето, само че не забравяме героичното минало. “

Десетина дни по-късно, на 26 февруари в Прокупле се организира нова държавна гала във връзка 107 години от така наречен „ Топлишко въстание “. Това бе необятно отразено в районните и белградските медии като „ само въстание в страна, окупирана от Централните сили по време на Голямата война “. Отново се организираха редица културни митинги пред монументи в Прокупле и Куршумлия, още веднъж възвишено-патетични възпоменателни слова, в които се твърдеше, че българите са избили 20 000 сърби и са опожарили 55 села. Представители на Сръбската православна черква, градските управляващи, армията, полицията, културните институции, църковни хорове, литературната юноша на Прокупле, всички дружно използваха възпоменателната среща да изкажат възмущението си от българите, които на инат на всички интернационалните конвенции избивали цивилно сръбско население.

По същото време на уеб страницата на Вранянска митрополия се появи информация, че е образуван учредителен комитет във връзка 100 години от освещаването на паметната костница на така наречен „ Сурдулишки мъченици “. В комитета членуват владиката вранянски Пахомий, министър Никола Селакович, кметицата на Сурдулица Александра Попович, нишкият митрополит Арсений, министър Новица Тончев, проф. доктор Деян Антич, държавен секретар Драган Стеванович, генерали, представители на локалната власт, републиканският Завод за отбрана на паметниците на културата, държавни и локални културни институции, сдружения, потомци на ветерани от войните и прочие

Същевременно, по районните малките екрани във Враня на няколко пъти бе излъчен документален филм за „ Сурдулишките мъченици “, в който се повтарят известните антибългарски тези на сръбската историография.

По втората стратегия на сръбската държавна телевизия, в най-гледаното телевизионно време, за кой ли следващ път бе показана известната емисия „ Квадратура на кръга “, в която още веднъж се търсят сърби и шопи по линията Видин, Трън, Елин Пелин и прочие, цитират се писма, които „ сърбите от Радомирско, Софийско, Дупнишко, Самоковско и прочие “ били изпращали до Милан Обренович с молба да ги освободи от „ българското владичество “, тъй като те били „ прави сърби и няма по какъв начин да станат българи “ и се привеждат доказателства за това от вида на шопската салата!?

Цялата тази нестихваща антибългарска нервност не е от през вчерашния ден, само че през последните десетина години сякаш получи нов обсег. Сатанизирането и дехуманизирането на България и българите се организира толкоз систематично и целеустремено, че човек, който има визия от агитация и се вълнува от геополитиката в света и на Балканите не може да не изтръпне и да не се запита каква е крайната цел? Докато сръбското общество се помпа с изказванията за „ българската окупация “ на сръбски територии и жертвите неведнъж се усилват, върху окупираните български територии в Сърбия българите към този момент са 10 пъти по-малко, паметта на българските жертви в Босилеград не смее да се означи и уважи с една скромна паметна плоча, а към този момент посегнаха и на книгите, в които се разказва трагичната орис на българите в Сърбия.

Българските държавници, политици, публицисти и изключително историците, някак си безгрижно и с пренебрежение подминават тия изказвания и никой не се наема да им даде необорим теоретичен отговор. С това те окуражават сръбските си сътрудници да не престават поетият антибългарски курс, което по никакъв начин не е добре.

България има горчив опит с единокръвните си братя в Северна Македония, които, отново по подстрекателство от Белград, са приели гневния антибългаризъм като основа за новата си македонска еднаквост. Именно поради това, до момента в който към момента има време, българските учени би трябвало да дадат решителна опозиция на разгарящия се антибългаризъм като крайъгълен камък на изграждащата се нова сръбска национална еднаквост. Това би било здравословно и за сръбската, и за българската еднаквост, и за мира и сигурността на Балканите. /БГНЕС

--------------

Иван Николов е стихотворец, публицист и държавник. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и виновен редактор на списание „ Бюлетин “. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници ”. Анализът на Иван Николов е написан особено за Агенция БГНЕС.