След премиерата на спектакъла Винсент в Брикстън“ в Театър 199

След премиерата на спектакъла „ Винсент в Брикстън “ в Театър 199 за присъствалите фенове сигурно Брикстън няма да е към този момент единствено лондонското предградие, където е роден Дейвид Боуи. В пиесата на родения в Кейптаун актуален английски драматург Никълъс Райт присъстваме на друго раждане – духовно: на бъдещия талантлив художник Ван Гог, който, дошъл от Хага в разкрепостената Англия, се лута, люби, радостни се, страда и най-много – търси и намира себе си. Себе си в творчеството – нещо, за което като дилър на изкуство в ония дни даже не е подозирал, че носи в душата си. Присъстваме и на още нещо значимо: на разцъфтяването на един незабравим млад артист – Ясен Атанасов, който познавахме, само че някак си не отличавахме в трупата на спектакъл „ Българска войска “. Дори в ролята на виконт Кристиан дьо Новилет от „ Сирано дьо Бержерак “ – неговия доскорошен таван там…

Като неосъзнатия още Винсент ван Гог Атанасов извайва комплициран и компактен облик, със свои странности и полюси в държанието: в прочита на режисьора Владлен Александров неговият воин е хиперактивен (на моменти даже прекомерно " хипер " ), кипи от сила и тестостерон, мята се от въодушевление към въодушевление, от провинциална несръчност към градски цинизъм, от невзискателност до разпуснатост, от жадност за бира до религиозно помрачение. В невротичния му темперамент се усеща предусещане за бъдещи депресии и гневно рязане на ухо… Едно още първоначално е ясно: няма каквито и да било упоритости да се захваща с платното и четките… Докога?

…Пиесата на Райт не е в дословния смисъл биографична: протичащото се в нея е нереалност, авторска хипотеза какво би могло да е станало с младия Винсент по време на документираното му в продължение на година и половина престояване в Лондон и след това – за още няколко месеца назад, след преместването му в Париж. Младежът наема квартира в Брикстън, притеглен от хубавото момиче, което е срещнал пред къщата (Жаклин Даскалова), тя обаче е обвързана с другия наемател, Сам (Теодор Ненов) – служащ и самообразован художник, който се готви за приемен изпит в Академията. Скоро към тях се причислява и сестрата на холандеца (Константина Георгиева). Междувременно, някак незабелязано, Винсент се увлича по майка й, вдовицата Ърсюла Лойър, и се сбижава с нея, потъвайки в дълбоките води на същински усеща със зряла жена. Актрисата Мила Банчева сдържано, с спестовно пусната имитация, а от време на време и безмълвно, единствено с взор или жест, основава очарованието на нейното наличие. Двамата с експанзивния Ясен Атанасов са вънуващ актьорски дует. Вероятно точно любовта с такава жена е запалила у Ван Гог искрата на творчеството – събитие, експресивно изведено от режисьора във финалната сцена. А що се отнася до другарството съперниество сред Винсент и Сам, то май повтаря историята на Моцарт и Салиери...

Сценографията на художника Васил Абаджиев, който рядко работи с други режисьори с изключение на брачната половинка си Лилия Абаджиева, тук е интегрирала фрагменти от произведения на Ван Гог и прави визията на спектакъла още по-изразителна и раждането на смисъла в творчеството – още по-неизбежно. Същото реализира и музиката на Мартин Каров.

Със спектакъла „ Винсент в Брикстън “ режисьорът Владлен Александров оформя мощен диптих за ориста на актьора с друга по-раншна своя работа на дребната сцена на „ 199 “ – „ Червено “ от Джон Лоугън за нереалния експресионист Марк Ротко. Диптих за живота посредством изкуството и за хората на изкуството, които от време на време изгарят в него. И двата текста са преведени от Харалампи Аничкин.

„ Винсент в Брикстън “ на Никълъс Райт има премия „ Лорънс Оливие “ за най-хубава нова пиеса (2003), както и номинация за премия „ Тони “. Следващото зрелище в Театър 199 е в понеделник, 25 юли, от 20.00 ч.