След 15 години яростна битка, не е нужно да търсим

След 15 години гневна борба, не е нужно да търсим доста в Бейрут, с цел да видите признаци на гражданската война, която сложи Ливан на колене от 1975 до 1990 година. От преобладаващо християнския източен завършек на града до най-вече мюсюлманския западен край, доста от постройките към момента имат дупки от патрони. И центърът също не прави изключение.

И по този начин за множеството от хората, които виждат 5-метровата ракета, която сочи към небето, в имение в една от най-модерните елементи на Бейрут, е естествено да я одобряват като блудкав спомен за време, което множеството ливанци избират да не помнят.

„ Война, война, война, за какво някои хора толкоз я боготворят? “- пита Мишел Дагър, пенсиониран бижутер.

Tази ракета в действителност не е бойна ракета. Тя е в респект към студентската галактическа стратегия, която в миналото слага тази мъничка страна от Близкия Изток с едвам два милиона души население по това време, отпред на извънземните изследвания. Освен няколко малко половинчати дейности на Египет в края на 50-те години на предишния век, Ливан е първата арабска страна, която поглежда към звездите.

Този героизъм стартира през 1960 година, когато Мануг Манугиян, тогава 25-годишен и неотдавна дошъл в Ливан, заема училищен пост в Хайгазианския лицей (на фотографията е част от кампуса) – дребна арменска институция за свободни изкуства, на крачки от щаба на премиера. Като младо момче, израснало в Йерусалим, захласнатото от ракетите от ранна детска възраст, Мануг има задоволително време да се отдаде на своите мечти, защото израелско-палестинският спор затваря учебните заведения, оставяйки го свободен да се отдаде на научната фантастика. След като по-късно приключва бакалавърското си обучение в Тексас – и прави първите си мини-ракети, до момента в който работи през лятото в Охайо – в този момент към този момент има предпочитание да насочи знанията си към огромните галактически суперсили по това време.

Поемайки научния клуб на Хайгазиан през есенния учебен срок на 1960 година, младият учител бързo записва вести на таблото за студентски бюлетини, които гласят: „ Искате ли да станете част от ракетната група на Хайгазийския лицей? “ Като университет, цялостен с потомците на оживелите от арменския геноцид, той е прочут със мощно стимулираното си студентско тяло.

Ранната им работа дава малко индикации за страхотния прогрес, който ще да последва. Там, където руснаците и американците кумулативно изразходват над 30 милиарда $ за галактически планове през 60-те години на предишния век, Манугиан пресмята, че клуба им би трябвало да се оправи с по-малко от 300 000 $ за шест години. Без достъп до подобаващи уреди за тестване, те нямат различен избор, с изключение на да изстрелят ранните си прототипи от фамилния дом на член на клуба в ливанските планини – от време на време с рискови резултати. Те са единствено на метри да ударят гръцка православна черква по време на едно от изстрелванията.

Но с напредването на опитите и подобряването на качеството на техните химически горива, ракетите им стартират да доближават сериозна височина. До началото на 1961 година Манугиан и неговият екип построяват ракети, които могат да изминат близо 3,5 километра. Година по-късно Cedar 2 доближава височина от 15 километра. В страна, привикнала да се съревновава с главните сили, за техните триумфи от ден на ден се приказва из града. „ Бяхме известни като момчетата с ракетата и бяха третирани като рок звезди “, спомня си Манугиан.

С намесата на ливанския армейски контингент, който от известно време следи деликатно студентите, нещата в действителност стартират да се развиват стремително. С неотдавна добития достъп до балистични специалисти и военна техника и инфраструктура, групата, към този момент прекръстена на Ливанското ракетно общество, най-сетне разполага с нужните принадлежности да доближи до термосферата. През 1964 година Cedar 6 и 7 стигат над 60 километра. Две години по-късно през август 1966 година Cedars 8 пресича линията на Карман на 100 километра над Земята – интернационално признатата граница сред Земята и космоса.

Но за Манугиан и неговите възпитаници в триумфът идва с сериозна неустановеност във връзка с посоката на плана, който стартира като чисто начинание, само че към този момент последователно излиза отвън техния надзор.

Вече един път за малко да ударят английски крайцер в Средиземно море през 1966 година, както и рутинно тормозят кипърските управляващи, които са демонстрират неодобрение от количеството на ракетите, влизащи в територията им. След като водачът на друга арабска страна дискретно предлага на екипа обилни суми да продължат работата си в работа на неговото държавно управление (Манугиан отхвърля да каже коя), професорът взема решение да приключи присъединяване си. „ Ясно е, че последствията ще са да превърнем научните си опити във военни “, споделя той. В Ливан също „ ползата на военните да въоръжават ракетите ми даде да се разбере, че е време да приключа плана и да се върна в Съединени американски щати за по-нататъшни изследвания “.