Раменете ми увисват с всяка следваща мисъл. Кого заблуждавам? Именно тази работа чаках...
Сладка обич, чародейства и секрети с щипка вълшебен натурализъм чакат читателите на дебютния разказ от новия обещаващ глас на актуалната сантиментална литература – Дж. С. Сервантес.
В духа на обичаните „ Енканто “ и „ Приложна магия “, тази нежна книга за наследствената плантация за цветя на едно мексиканско семейство разцъфна в книжарниците със специфична изненада – ароматизирани страници с нежно благоухание на жасмин!
Животът на Харлоу изведнъж се разпада – в един и същи ден тя губи комфортната си работа в Ню Йорк и къса с гаджето си, което се оказва нахален кавгаджия. Нещо ѝ подсказва, че най-хубавият лек я чака вкъщи в Мексико.
Семейната хасиенда обаче не е като останалите къщи. В нея цъфтят екзотични растения с чудодейни сили и бълбукат отвари по загадка рецепта. Всяка от дамите в фамилията има забележителни вълшебни умения – Утешаване на разрушено сърце, лечение на бодърствуване, изтриване на мемоари. Всяка с изключение на Харлоу…
Когато се оказва нагърбена с непредвидена мистериозна задача, младата жена е изправена и пред неподозирани провокации, съпроводени от обрати и загадки – измежду които и един инцидентно срещнат влудяващо хубав, само че загадъчен мъж.
Опитвайки се да извърши поставената ѝ цел, Харлоу ще открие, че може би ѝ липсва не магия, а малко повече убеденост.
Дали пък най-сетне няма да стартира оня разказ, който все отсрочва? И ще разреши ли измежду азалиите, хибискуса и олеандрите да разцъфне и една нова обич?
Пулсираща с омагьосваща страст и с мирис на вълшебен натурализъм, пленителната книга на Дж. С. Сервантес ще омае както феновете на романсите, по този начин и феновете на сантименталното фентъзи.
Нежна като венчелистче, свежа като пролет и с облици, живи като обилна цветна градина, „ Омагьосаната хасиенда “ припомня, че любовта и вярата в нас самите могат да създадат действителност и най-красивите приказки.
* * *
Из „ Омагьосаната хасиенда “ от Дж. С. Сервантес
Снимка " Сиела "
1
Животът не всеки път се развива по този начин, както си очаквал.
Разбира се, човек го осъзнава чак когато към този момент е прекомерно късно и седи в офиса на шефа си, до момента в който го уволняват от мечтаната работа.
– Просто по този начин? – запитвам и удивено примижавам против следобедната светлина, която облива стаята през впечатляващите прозорци, високи от пода до тавана. – Просто съм уволнена?
– Не си уволнена – деликатно отвръща Стан и скришом хвърля взор на часовника на китката си. – А освободена.
Наистина ненавиждам семантиката. Парадоксално за редактор на книги, знам. Бивш редактор на книги. И да, компанията е дребен самостоятелен издател, само че демон го взел, толкоз я обичах.
Погледът ми попада върху извънредно повехналата оранжева лилия на перваза зад него. Научно име лилиум, цвете с голям брой смисли от хубост и раждане до величие и възвишеност. В този цвят обаче може да значи само злост, ненавист, възмездие.
Напушва ме смях, до момента в който се чудя дали Стан знае, че над рамото му наднича умиращо цвете на отмъщението. Разбира се, резервирам безмълвие. Рядко споделям на хората, че в детството си прекарвах лятото в тучна магическа плантация за цветя в Мексико, и в никакъв случай не загатвам, че фамилията ми отглежда вълшебни цветя, които имат силата да омагьосват. Първо, ще слагат разсъдъка ми под подозрение. Второ, това е добре защитавана загадка в продължение на четири генерации.
Стан наблюдава погледа ми.
– Да, знам, че би трябвало да го изхвърля.
– Лилиите служат за повреждане на любовни заклинания и за предотвратяване от духове – споделям равнодушно. – Понякога се употребяват, с цел да отблъскват гости.
Стан се обръща към мен. По лицето му пробягва любознание.
– Да не би да си учила градинарство или нещо такова?
– Нещо такова – откликвам с неясно сходство на усмивка. Каня се да му кажа, че умиращите растения те обкръжават с неприятна сила, само че за какво да си върша труда?
– Ти си в действителност значим член на екипа – продължава той, като че ли чете сюжет. – Тук обаче нещата се свеждат до стаж. – После, като че ли се пробва да измие оплисканите си в кръв ръце, споделя: – Решение на началството… нямам власт над него.
Бързо преброявам мислено. Аз съм единствената новобранка – в случай че не се брои това хлапе Кени от маркетинга със скъпарските писалки, чиито крачоли са една концепция по-къси от нужното, с цел да се фука с дизайнерските си чорапи.
Събирам отломките от гордостта си, поглъщам, след което повдигам брадичка и запитвам:
– Добре, каква е процедурата? – Никога не са ме уволнявали, в случай че не се брои оня път в „ Кей Еф Си “ първата година в гимназията. – Имам две седмици или…
Стан довършва втората половина от въпроса с:
– Опасявам се, че не, Харлоу. Трябва да освободиш бюрото си през днешния ден. – В отбрана на шефа си мога да кажа, че наподобява покъртен. Сякаш не обича да уволнява въодушевени двайсет и седем годишни от мечтаната им редакторска работа. – Може обаче да изчакаш до края на деня, в случай че предпочиташ. Или… – Той на два пъти прочиства гърло. – Почти всички са на среща на книжарите, тъй че в този момент може да е… по-лесно.
Усещам сърдечен конвулсия. Това изобщо допустимо ли е?
– Ами книгите ми? – Тъкмо се бях сдобила с първия си умозрителен разказ за възрастни. Представям си по какъв начин хубавият, разтърсващ ръкопис стои във входящата ми кутия в очакване да провокира възторг. У мен се надига фино гласче. Виждаш ли? Ето какво получаваш, когато искаш прекалено много.
– Ще прехвърлим книгата ти на другиго. – Набляга на единственото число, все едно е засегнатост.
Ще я трансферират ли? Това може да значи единствено едно: Шарлот, която има стаж и студена кръв в змийските си жили, ще я получи, само че в никакъв случай няма да я разбере. Никога няма да проумее магията, осеяла думите, която лъха от всяка страница.
От гърдите ми се надига хапеща жега и се разгръща по шията ми. На процедура чувствам по какъв начин на всички места избиват червени петна. Изведнъж ми се прищява да си бях облякла кашмиреното поло, което неотдавна си купих, вместо тази копринена блуза.
– И с наслада ще ти напиша рекомендация. Пълна с похвали – споделя Стан, като че ли просто желае да се разкарам от офиса му, с цел да завърши с това и след това да съобщи работата на живота ми на някаква си змия.
Дотътрям се до стаичката си и „ избавям бюрото “. Не лишава доста време. Липсата ми няма да се усети, а и владея единствено няколко персонални движимости: фотография на мен и двете ми сестри, Лили и Камила, от пътуването ни до швейцарските Алпи предходната година, яке с мотото Go Fast, Don’t Die на облегалката на стола и ванилова свещ, която приятелят ми Чад ми подари и чийто мирис по този начин мразя, че в никакъв случай не я запалвам. За страдание, единствената ми чанта е без дръжки и няма да побере цялото наличие на професионалния ми живот, тъй че сграбчвам безвъзмездна платнена торба за книги от задната стаичка и наблъсквам принадлежностите си в нея. Качвам се в асансьора, слизам тринайсет етажа надолу, бързешком пресичам фоайето и се срутвам в мига, щом септемврийското слънце облива лицето ми.
В очите ми напират сълзи и съм напът да заплача. Няколко души ококорено се втренчват в мен – евентуално туристи. Свличам се на една скамейка, поемам си надълбоко мирис и се пробвам да се успокоя. Всичко е наред. Ще си намеря друга работа. Така ще имам повече благоприятни условия.
Раменете ми увисват с всяка последваща мисъл.
Кого подлъгвам? Именно тази работа чаках – ставах на разсъмване, с цел да се добера до офиса рано, тъй като ужасно се вълнувах да съм част от този екип.
Донякъде овладяла сълзите, намирам телефона си и набирам Чад, с цел да му оповестя новината и да му поръчам да ми направи доматената чорба, която по този начин добре му се получава – онази, дето постоянно е съпроводена с дребни лентички сирене на скара за размразяване.
– Здравей, скъпа – споделя той.
В мига, щом слушам гласа му, ужасът от това да предам случилото се с думи ме поразява като граната и аз се сковавам.
– Харлоу?
– Може ли… – Не знам от кое място да стартира. Изведнъж се разтрепервам и думите се мъчат да преодолеят буцата, настанила се в гърлото ми.
– Какво има? – пита той и звучи угрижен. Такъв си е Чад. Надушва проблемите, както полицейското куче надушва кокаин. Вече знам по какъв начин ще протече диалогът. Ще стартира с главния „ проблем “ – че са ме уволнили и какво значи това за кариерата ми. После ще задълбае и ще си даде сметка, че безработна другарка е еднакво на намален обществен статут за него. Никога обаче няма да стигне до същината на нещата. До срама и голямата горест, които усещам. Така че за какво изобщо се обадих на първо време на него? Защото съм безконечен клиент на канала „ Преодолей го “. Просто би трябвало да изкарам думите и ще се усещам по-добре.
– Нищо… просто… – Вдишвам надълбоко и дълготрайно и идващите ми думи звучат по този начин съкрушено, както се усещам. – Уволнихамезарадилипсанастаж.
– Почакай – споделя Чад и слушам по какъв начин приказва с някого на назад във времето, само че думите звучат приглушено, все едно е покрил слушалката с ръка. Вероятно пъди помощника си или някой различен юрист от офиса, с цел да може да ме утеши на мира.
Чувам нечий подправен смях и след това:
– Добре. Тук съм. Сигурна ли си, че са те уволнили?
– Чад – споделям, изцяло афектирана, и се насочвам към метрото. – Абсолютно съм сигурна.
– Казах ти… книгоиздаването е непредсказуемо.
– Сериозно ли? – Гневът се надига у мен, до момента в който се пробвам да изтръгна слънчевите си очила от деколтето на блузата, само че те се заплитат в златно синджирче и преди да си дам сметка, дръпвам толкоз внезапно, че падат на земята. Едното стъкло се изважда от рамката. – Мамка му!
– Не се ядосвай, просто имам поради, че… желая да си щастлива. Да имаш сигурност.
А това значи да съм деен член на обществото, заслужен за момче, което е сътрудник в „ Корел, Стрей и Бол “.
Вдигам счупените си очила „ Гучи “ и си пробивам път през навалица девойки със саката и карираните поли на частното си учебно заведение.
– Може ли тази вечер да ми приготвиш доматената си чорба? – запитвам, като мразя какъв брой жалка звуча и евентуално наподобявам.
– Скъпа! – възкликва той по този начин, като че ли преди малко съм му споделила да убие първородното си дете. – Днес е огромната вечеря по случай покачването ми. С сътрудниците. Не помниш ли?
Чувам единствено внезапни фрази, всяко от които носи тежестта на едно-единствено обръщение: Как можа да забравиш?
Притискам основата на носа си с пръсти и кихам.
– Добре… аз… не мисля, че мога да дойда. – Преглъщам с изпитание и проклевам слънцето, задето е толкоз блестящо. Не знае ли, че животът ми тъкмо сега изгнива на тротоара?
Въобще не съм в въодушевление да се навъртам край напрегнатите егоцентрици с ролекси, които Чад назовава свои сътрудници. По-скоро бих хванала салмонела.
– Харлоу! – напряко съска Чад. – Трябваш ми там. Говорихме за това.
Държа се егоистично. Знам. Това е в действителност значимо за него и не мога да разреша уволнението ми да съсипе неговата вечер. И няма никакво значение, че съм опозорена и че би трябвало да се сбогувам с книга, в която се влюбих и която Шарлот ще промени до неразбираемост, а след това ще я виждам по рафтовете с нейното име в частта с благодарностите и…
Спирам отприщилото се самосъжаление и се пренастройвам.
– Очите ми са безумно подпухнали – споделям, като се мъча да звуча духовито, само че плачевно се продънвам.
В отбрана на Чад мога да кажа, че той се пробва да ми влезе в ситуацията.
– Имаш цяла баня, цялостна с кремове за очи.
Успявам да се усмихна леко – толкоз леко, че някой чужд би сбъркал изражението ми с мимика.
Чад намалява глас.
– Хайде де, Харлоу. Само за няколко часа. Кратък банкет и след това вечеря. Дори не е нужно да оставаш за десерта.
Само дето десертът е обичаната ми част.
Кимвам.
– Добре. Прав си. Съжалявам…
– Да се срещнем в пет и половина? Ще ти пратя адреса.
– Няма дрескод, нали? – Със сигурност бих запомнила тази детайлност, като се има поради, че дрескодът би трябвало да се забрани във всичките петдесет щата.
– Не, само че бъди елегантна. – Кодово наименование за незабележимата ми версия. Тоест никакви кожи, никакъв опушен грим и НИКАКВИ токчета, които ме вършат по-висока от Чад.
Разбрано.
След като затворих, се запитах защо се извинявах. Запитах се за какво Чад по този начин и не сподели, че той съжалява, задето съм изгубила работата, която толкоз обичах.
Докато сляза от метрото в Ийст Вилидж, към този момент бях придобила нова убеденост. Възнамерявах да се стегна – най-малко за довечера. Първата стъпка? Спирам се до една сергия за цветя на няколко пресечки от блока ни. Няма огромен избор. За елементарния човек сергията изобилства от ярки цветове – голям брой редици рози, карамфили, хортензии, маргаритки, лилии и няколко неугледни дребни божура. Никое от тези цветя обаче не изпраща вярното обръщение.
Вземам три чудесни слънчогледа, сервирам един към носа си и поемам дъх чистия земен мирис. Усещам мощно дръпване в гърдите, носталгия по дома, която ме обгръща постоянно когато животът ми се сблъска с непредвидени инциденти. Плащам цветята и поемам към къщи, като съзнавам, че Чад не е осведомен със символизма на хелиантуса, на слънчогледа: безрезервност, опция, упоритост, благополучие и шанс, само че съм сигурна, че ще оцени жеста.
Ако майка ми или tía¹ ги отглеждаха във вълшебната почва на фамилната земя, можеше да отнеме месеци и щяха да са нужни доста характерни условия и доста характерна магия. Истинската мощ на фамилията ми обаче се крие в метода, по който комбинира цветовете и забърква еликсири благодарение на венчелистчета, листа и стъбла, с цел да вдъхва благоденствие, обич, здраве, вяра, отбрана или даже да провокира разлъка, подозрение, боязън и злощастие. Всичко е толкоз комплицирано, красиво и алхимично, а мен магията изцяло ме прескочи. За разлика от двете ми сестри, няколко primas² и всяка друга моя предшественица. Също по този начин, за разлика от сестрите и братовчедките ми, аз не съм кръстена на цвете.
Когато бяхме дребни, майка ми безчет пъти ни разказваше историята: ацтекската богиня Маяхуел прошепнала личното име на всяко дете в фамилията. И по този начин, до момента в който сестрите ми бяха кръстени на красиви цветя, на мен ми бяха дали оскърбително име, което се превежда като купчина камъни.
---
¹ Леля (исп.). – Б. пр.² Братовчедки (исп.). – Б. прочие
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
В духа на обичаните „ Енканто “ и „ Приложна магия “, тази нежна книга за наследствената плантация за цветя на едно мексиканско семейство разцъфна в книжарниците със специфична изненада – ароматизирани страници с нежно благоухание на жасмин!
Животът на Харлоу изведнъж се разпада – в един и същи ден тя губи комфортната си работа в Ню Йорк и къса с гаджето си, което се оказва нахален кавгаджия. Нещо ѝ подсказва, че най-хубавият лек я чака вкъщи в Мексико.
Семейната хасиенда обаче не е като останалите къщи. В нея цъфтят екзотични растения с чудодейни сили и бълбукат отвари по загадка рецепта. Всяка от дамите в фамилията има забележителни вълшебни умения – Утешаване на разрушено сърце, лечение на бодърствуване, изтриване на мемоари. Всяка с изключение на Харлоу…
Когато се оказва нагърбена с непредвидена мистериозна задача, младата жена е изправена и пред неподозирани провокации, съпроводени от обрати и загадки – измежду които и един инцидентно срещнат влудяващо хубав, само че загадъчен мъж.
Опитвайки се да извърши поставената ѝ цел, Харлоу ще открие, че може би ѝ липсва не магия, а малко повече убеденост.
Дали пък най-сетне няма да стартира оня разказ, който все отсрочва? И ще разреши ли измежду азалиите, хибискуса и олеандрите да разцъфне и една нова обич?
Пулсираща с омагьосваща страст и с мирис на вълшебен натурализъм, пленителната книга на Дж. С. Сервантес ще омае както феновете на романсите, по този начин и феновете на сантименталното фентъзи.
Нежна като венчелистче, свежа като пролет и с облици, живи като обилна цветна градина, „ Омагьосаната хасиенда “ припомня, че любовта и вярата в нас самите могат да създадат действителност и най-красивите приказки.
* * *
Из „ Омагьосаната хасиенда “ от Дж. С. Сервантес
Снимка " Сиела " 1
Животът не всеки път се развива по този начин, както си очаквал.
Разбира се, човек го осъзнава чак когато към този момент е прекомерно късно и седи в офиса на шефа си, до момента в който го уволняват от мечтаната работа.
– Просто по този начин? – запитвам и удивено примижавам против следобедната светлина, която облива стаята през впечатляващите прозорци, високи от пода до тавана. – Просто съм уволнена?
– Не си уволнена – деликатно отвръща Стан и скришом хвърля взор на часовника на китката си. – А освободена.
Наистина ненавиждам семантиката. Парадоксално за редактор на книги, знам. Бивш редактор на книги. И да, компанията е дребен самостоятелен издател, само че демон го взел, толкоз я обичах.
Погледът ми попада върху извънредно повехналата оранжева лилия на перваза зад него. Научно име лилиум, цвете с голям брой смисли от хубост и раждане до величие и възвишеност. В този цвят обаче може да значи само злост, ненавист, възмездие.
Напушва ме смях, до момента в който се чудя дали Стан знае, че над рамото му наднича умиращо цвете на отмъщението. Разбира се, резервирам безмълвие. Рядко споделям на хората, че в детството си прекарвах лятото в тучна магическа плантация за цветя в Мексико, и в никакъв случай не загатвам, че фамилията ми отглежда вълшебни цветя, които имат силата да омагьосват. Първо, ще слагат разсъдъка ми под подозрение. Второ, това е добре защитавана загадка в продължение на четири генерации.
Стан наблюдава погледа ми.
– Да, знам, че би трябвало да го изхвърля.
– Лилиите служат за повреждане на любовни заклинания и за предотвратяване от духове – споделям равнодушно. – Понякога се употребяват, с цел да отблъскват гости.
Стан се обръща към мен. По лицето му пробягва любознание.
– Да не би да си учила градинарство или нещо такова?
– Нещо такова – откликвам с неясно сходство на усмивка. Каня се да му кажа, че умиращите растения те обкръжават с неприятна сила, само че за какво да си върша труда?
– Ти си в действителност значим член на екипа – продължава той, като че ли чете сюжет. – Тук обаче нещата се свеждат до стаж. – После, като че ли се пробва да измие оплисканите си в кръв ръце, споделя: – Решение на началството… нямам власт над него.
Бързо преброявам мислено. Аз съм единствената новобранка – в случай че не се брои това хлапе Кени от маркетинга със скъпарските писалки, чиито крачоли са една концепция по-къси от нужното, с цел да се фука с дизайнерските си чорапи.
Събирам отломките от гордостта си, поглъщам, след което повдигам брадичка и запитвам:
– Добре, каква е процедурата? – Никога не са ме уволнявали, в случай че не се брои оня път в „ Кей Еф Си “ първата година в гимназията. – Имам две седмици или…
Стан довършва втората половина от въпроса с:
– Опасявам се, че не, Харлоу. Трябва да освободиш бюрото си през днешния ден. – В отбрана на шефа си мога да кажа, че наподобява покъртен. Сякаш не обича да уволнява въодушевени двайсет и седем годишни от мечтаната им редакторска работа. – Може обаче да изчакаш до края на деня, в случай че предпочиташ. Или… – Той на два пъти прочиства гърло. – Почти всички са на среща на книжарите, тъй че в този момент може да е… по-лесно.
Усещам сърдечен конвулсия. Това изобщо допустимо ли е?
– Ами книгите ми? – Тъкмо се бях сдобила с първия си умозрителен разказ за възрастни. Представям си по какъв начин хубавият, разтърсващ ръкопис стои във входящата ми кутия в очакване да провокира възторг. У мен се надига фино гласче. Виждаш ли? Ето какво получаваш, когато искаш прекалено много.
– Ще прехвърлим книгата ти на другиго. – Набляга на единственото число, все едно е засегнатост.
Ще я трансферират ли? Това може да значи единствено едно: Шарлот, която има стаж и студена кръв в змийските си жили, ще я получи, само че в никакъв случай няма да я разбере. Никога няма да проумее магията, осеяла думите, която лъха от всяка страница.
От гърдите ми се надига хапеща жега и се разгръща по шията ми. На процедура чувствам по какъв начин на всички места избиват червени петна. Изведнъж ми се прищява да си бях облякла кашмиреното поло, което неотдавна си купих, вместо тази копринена блуза.
– И с наслада ще ти напиша рекомендация. Пълна с похвали – споделя Стан, като че ли просто желае да се разкарам от офиса му, с цел да завърши с това и след това да съобщи работата на живота ми на някаква си змия.
Дотътрям се до стаичката си и „ избавям бюрото “. Не лишава доста време. Липсата ми няма да се усети, а и владея единствено няколко персонални движимости: фотография на мен и двете ми сестри, Лили и Камила, от пътуването ни до швейцарските Алпи предходната година, яке с мотото Go Fast, Don’t Die на облегалката на стола и ванилова свещ, която приятелят ми Чад ми подари и чийто мирис по този начин мразя, че в никакъв случай не я запалвам. За страдание, единствената ми чанта е без дръжки и няма да побере цялото наличие на професионалния ми живот, тъй че сграбчвам безвъзмездна платнена торба за книги от задната стаичка и наблъсквам принадлежностите си в нея. Качвам се в асансьора, слизам тринайсет етажа надолу, бързешком пресичам фоайето и се срутвам в мига, щом септемврийското слънце облива лицето ми.
В очите ми напират сълзи и съм напът да заплача. Няколко души ококорено се втренчват в мен – евентуално туристи. Свличам се на една скамейка, поемам си надълбоко мирис и се пробвам да се успокоя. Всичко е наред. Ще си намеря друга работа. Така ще имам повече благоприятни условия.
Раменете ми увисват с всяка последваща мисъл.
Кого подлъгвам? Именно тази работа чаках – ставах на разсъмване, с цел да се добера до офиса рано, тъй като ужасно се вълнувах да съм част от този екип.
Донякъде овладяла сълзите, намирам телефона си и набирам Чад, с цел да му оповестя новината и да му поръчам да ми направи доматената чорба, която по този начин добре му се получава – онази, дето постоянно е съпроводена с дребни лентички сирене на скара за размразяване.
– Здравей, скъпа – споделя той.
В мига, щом слушам гласа му, ужасът от това да предам случилото се с думи ме поразява като граната и аз се сковавам.
– Харлоу?
– Може ли… – Не знам от кое място да стартира. Изведнъж се разтрепервам и думите се мъчат да преодолеят буцата, настанила се в гърлото ми.
– Какво има? – пита той и звучи угрижен. Такъв си е Чад. Надушва проблемите, както полицейското куче надушва кокаин. Вече знам по какъв начин ще протече диалогът. Ще стартира с главния „ проблем “ – че са ме уволнили и какво значи това за кариерата ми. После ще задълбае и ще си даде сметка, че безработна другарка е еднакво на намален обществен статут за него. Никога обаче няма да стигне до същината на нещата. До срама и голямата горест, които усещам. Така че за какво изобщо се обадих на първо време на него? Защото съм безконечен клиент на канала „ Преодолей го “. Просто би трябвало да изкарам думите и ще се усещам по-добре.
– Нищо… просто… – Вдишвам надълбоко и дълготрайно и идващите ми думи звучат по този начин съкрушено, както се усещам. – Уволнихамезарадилипсанастаж.
– Почакай – споделя Чад и слушам по какъв начин приказва с някого на назад във времето, само че думите звучат приглушено, все едно е покрил слушалката с ръка. Вероятно пъди помощника си или някой различен юрист от офиса, с цел да може да ме утеши на мира.
Чувам нечий подправен смях и след това:
– Добре. Тук съм. Сигурна ли си, че са те уволнили?
– Чад – споделям, изцяло афектирана, и се насочвам към метрото. – Абсолютно съм сигурна.
– Казах ти… книгоиздаването е непредсказуемо.
– Сериозно ли? – Гневът се надига у мен, до момента в който се пробвам да изтръгна слънчевите си очила от деколтето на блузата, само че те се заплитат в златно синджирче и преди да си дам сметка, дръпвам толкоз внезапно, че падат на земята. Едното стъкло се изважда от рамката. – Мамка му!
– Не се ядосвай, просто имам поради, че… желая да си щастлива. Да имаш сигурност.
А това значи да съм деен член на обществото, заслужен за момче, което е сътрудник в „ Корел, Стрей и Бол “.
Вдигам счупените си очила „ Гучи “ и си пробивам път през навалица девойки със саката и карираните поли на частното си учебно заведение.
– Може ли тази вечер да ми приготвиш доматената си чорба? – запитвам, като мразя какъв брой жалка звуча и евентуално наподобявам.
– Скъпа! – възкликва той по този начин, като че ли преди малко съм му споделила да убие първородното си дете. – Днес е огромната вечеря по случай покачването ми. С сътрудниците. Не помниш ли?
Чувам единствено внезапни фрази, всяко от които носи тежестта на едно-единствено обръщение: Как можа да забравиш?
Притискам основата на носа си с пръсти и кихам.
– Добре… аз… не мисля, че мога да дойда. – Преглъщам с изпитание и проклевам слънцето, задето е толкоз блестящо. Не знае ли, че животът ми тъкмо сега изгнива на тротоара?
Въобще не съм в въодушевление да се навъртам край напрегнатите егоцентрици с ролекси, които Чад назовава свои сътрудници. По-скоро бих хванала салмонела.
– Харлоу! – напряко съска Чад. – Трябваш ми там. Говорихме за това.
Държа се егоистично. Знам. Това е в действителност значимо за него и не мога да разреша уволнението ми да съсипе неговата вечер. И няма никакво значение, че съм опозорена и че би трябвало да се сбогувам с книга, в която се влюбих и която Шарлот ще промени до неразбираемост, а след това ще я виждам по рафтовете с нейното име в частта с благодарностите и…
Спирам отприщилото се самосъжаление и се пренастройвам.
– Очите ми са безумно подпухнали – споделям, като се мъча да звуча духовито, само че плачевно се продънвам.
В отбрана на Чад мога да кажа, че той се пробва да ми влезе в ситуацията.
– Имаш цяла баня, цялостна с кремове за очи.
Успявам да се усмихна леко – толкоз леко, че някой чужд би сбъркал изражението ми с мимика.
Чад намалява глас.
– Хайде де, Харлоу. Само за няколко часа. Кратък банкет и след това вечеря. Дори не е нужно да оставаш за десерта.
Само дето десертът е обичаната ми част.
Кимвам.
– Добре. Прав си. Съжалявам…
– Да се срещнем в пет и половина? Ще ти пратя адреса.
– Няма дрескод, нали? – Със сигурност бих запомнила тази детайлност, като се има поради, че дрескодът би трябвало да се забрани във всичките петдесет щата.
– Не, само че бъди елегантна. – Кодово наименование за незабележимата ми версия. Тоест никакви кожи, никакъв опушен грим и НИКАКВИ токчета, които ме вършат по-висока от Чад.
Разбрано.
След като затворих, се запитах защо се извинявах. Запитах се за какво Чад по този начин и не сподели, че той съжалява, задето съм изгубила работата, която толкоз обичах.
Докато сляза от метрото в Ийст Вилидж, към този момент бях придобила нова убеденост. Възнамерявах да се стегна – най-малко за довечера. Първата стъпка? Спирам се до една сергия за цветя на няколко пресечки от блока ни. Няма огромен избор. За елементарния човек сергията изобилства от ярки цветове – голям брой редици рози, карамфили, хортензии, маргаритки, лилии и няколко неугледни дребни божура. Никое от тези цветя обаче не изпраща вярното обръщение.
Вземам три чудесни слънчогледа, сервирам един към носа си и поемам дъх чистия земен мирис. Усещам мощно дръпване в гърдите, носталгия по дома, която ме обгръща постоянно когато животът ми се сблъска с непредвидени инциденти. Плащам цветята и поемам към къщи, като съзнавам, че Чад не е осведомен със символизма на хелиантуса, на слънчогледа: безрезервност, опция, упоритост, благополучие и шанс, само че съм сигурна, че ще оцени жеста.
Ако майка ми или tía¹ ги отглеждаха във вълшебната почва на фамилната земя, можеше да отнеме месеци и щяха да са нужни доста характерни условия и доста характерна магия. Истинската мощ на фамилията ми обаче се крие в метода, по който комбинира цветовете и забърква еликсири благодарение на венчелистчета, листа и стъбла, с цел да вдъхва благоденствие, обич, здраве, вяра, отбрана или даже да провокира разлъка, подозрение, боязън и злощастие. Всичко е толкоз комплицирано, красиво и алхимично, а мен магията изцяло ме прескочи. За разлика от двете ми сестри, няколко primas² и всяка друга моя предшественица. Също по този начин, за разлика от сестрите и братовчедките ми, аз не съм кръстена на цвете.
Когато бяхме дребни, майка ми безчет пъти ни разказваше историята: ацтекската богиня Маяхуел прошепнала личното име на всяко дете в фамилията. И по този начин, до момента в който сестрите ми бяха кръстени на красиви цветя, на мен ми бяха дали оскърбително име, което се превежда като купчина камъни.
---
¹ Леля (исп.). – Б. пр.² Братовчедки (исп.). – Б. прочие
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ