Скулпторът Борис Шатц пристига в България през 1895 г. Той

Скулпторът Борис Шатц идва в България през 1895 година Той таман е направил първите си съществени стъпки в изкуството. Още на идната година дружно с Иван Мърквичка и Антон Митов основават Рисувалното учебно заведение в София. Превръща се в първият учител по статуя у нас.

Казват, че творбите на изкуството са парченце от света, забелязано през призмата на темперамента на своя създател. В България известни негови произведения са: „ Дете “, „ Бакшиш “, „ Вещица “, „ Македонец “, релефите „ Бабичка “, „ Офелия “, „ Черни мисли “, „ Смеещ се ром “, медальоните на Пастьор, Рубинщаин, учителят му Антоколски, тогавашният министър Белчев. Сред скъпите му произведения е бюст на Иван Вазов.

Шатц е с същински размах на актьор. Проектира и предмети от прибавен темперамент – декоративни чинии и полилеи, които са в български жанр. Особено място в творчеството му заемат претекстове от антични еврейски предания. Една от въодушевените му работи е „ Макавей “, основана през 1895 година Повечето му произведения могат да се видят в Националната художествена изложба.

Борис Шатц е роден през 1866 година в литовското село Ворно, в покрайнините на Вилнюс. Баща му е равин, изгубил своето положение в търговията. После става меламед (псалтир). Дядо му по бащина линия е духовник, а по майчина - прочут академик в Тора, който обръща изключително внимание на дребния Борис. Детето е изключително сензитивно към света и нещата, които претърпява. До 15 годишна възраст учи в религиозни учебни заведения. Родителите считат да създадат от него равин, само че момчето търси своя път в изкуството.

Сам отива във Вилнюс и влиза в художествено учебно заведение. В продължение на три години учи, само че и гладува. После житейските му пътища го водят във Варшава, където посещава „ курсове по изящни изкуства “. Тук показва първата своя същинска творба.

В спомен на Борис Шатц „ Из живота на един еврейски художник-скулптор “, той споделя: „ Една елементарна преживелица във Варшава ме възвърна към изкуството. Веднъж, бидейки на урок по чертежи пред младежи, чух, че от двора се носеше един чудноват глас. Някой си пееше из пресипнало гърло, тъжно, монотонно и толкоз провлечено, че сърцето на слушателя се свиваше от болежка. И единствено три думи изговаряше той: „ Handel-li, Handel-li, господа! “ Моите възпитаници се изправиха незабавно пред прозореца и почнаха да тананикат и да подражават на нещастния артист, забравяйки своите чертежи и своя преподавател. Доближих до прозореца и видях такава страшна картина, каквато единствено жестокия живот може да ни показа.
В черния и стеснен като бунар двор, мокър като истински гроб, бе застанал слаб и изпит дъртак, един изпокъсан евреин, с бяла пророческа глава. Устремил нагоре взор, като във време на молитва, той гледаше към мансардата, където живеят бедняците, негови клиенти. Сам самин стоеше той, като прикрепен на едно място под проливния дъжд. Никой не знаеше за него; единствено татък надалеч лаеше стръвно малко пале. А във втория етаж галени чада го имитираха и се смееха така простодушно, че мене ме обхвана мощна тресчица и преди да избухна и направя някоя неприлична постъпка, напуснах стаята.
Аз го извиках.
Това бе първия ми опит в региона на гимнастиката благодарение на изкуството. Работех с раздразнението на някой просветител, или като любящ художник, когато основава първата си работа, изпълняща цялата му душа. Исках да изложа на показ душата на сиротния евреин, който се изтезава от апетит и се губи от погледа на презиращите го; евреинът, под чиито дрипи хората не виждат индивида страдалец…
С неспокойствие чаках деня на разкриване на изложбата. Бях един от първите ù гости. Моя безпаричен вехтошар сложих в един мрачен ъгъл. Но това бе в негова изгода, тъй като естествения декор на материята, от който бе направена статуята, напръскана от горната страна с туткал, доби посредством това осветяване особена бледност, напомняща статуите на християнските мъченици от древността. Той бе единствения злощастник измежду всички величествени картини в златни рамки. Но бе мощен и величествен, сковаваше вниманието и подсещаше да не бъдат забравени хилядите нещастни като него, намиращи се всред нас… Седнах на отсрещния чин и чаках. Влязоха няколко свещеници. Без да виждат моя вехтошар, те се насочиха незабавно към огромната картина с надпис „ Демон “ – една елементарна гола жена (вестниците оповестиха, че тя е дамата на художника), една наметната с покривало, стоеше до една вана. Необикновеното в тази картина бе единствено туй, че в действителния живот не би се показала по този начин пред публиката. Те се стопираха дълго пред картината, разговаряха, приближавайки и отдалечавайки се от картината и като се вглеждаха втренчено със свидлив юмрук…На връщане също не зърнаха моя „ Hendel “. След тях пристигнаха доста гости, само че всички се трупаха пред „ Демона “ и не поглеждаха към моя „ Вехтошар “. За да привлека вниманието на публиката, застанах самичък пред личното си произведение и тогава почувствах, че то внася една какофония в тази галерия и изобщо в салоните, където господства „ Демона “. На такова изкуство мястото е единствено молитвения дом, където човек, спомняйки си за Бога, е подготвен да помогне на страдалците. Пред съзнанието ми възкръсна споменът за четеното някъде, че дружно с държавната власт и религията ще изчезне и изкуството, тъй като то служи единствено като средство за прославяне божествата и поддържа тъмното незнание на религията… Аз не желаех да послужвам нито на едната власт, нито на другата и фантазиите ми да пробудя човешките усеща посредством изкуството ми се сториха детски; желаех да се измъкна и да тичам, безкрайно. Но в този миг влязоха в салона група младежи. И те се насочиха неотложно към „ Демона “, само че погледнаха, шушукаха си нещо и отминаха. Един от тях застана пред моя „ Hendel “. Аз стоях на края на чина и можех да следя добре лицето му. Дъхът ми замря от мощно неспокойствие, когато забелязах по лицето на господина нещастния израз на моето произведение… Той усещаше моя „ Вехтошар “, разбираше го…
На следния ден четох отлична рецензия на един млад публицист, който нападаше внезапно всички други художници поради безсъдържателността на работите им, поради безвкусната и отвратителна към този момент „ Красота “. Загдето не виждат същинската красота на живота, популярен и в своята уязвимост. За образец уточни моя „ Вехтошар “; помня, прибави още, че по техниката се познава младия създател, само че с любвеобилна душа, от който би трябвало да се учат и старите художници и прочие
Сепнах се! Открих своя път. Една ясна цел имах пред себе си, няма от що да се багра – ще потегли напред и ще реализира всичко. Знаех за слабостта ми в техниката; съзнавах, че един художник е задължен да владее несъмнено и без съмнение своето изкуство, както поетът – своя език. Само тогава един художник ще вникне най-добре в своите усеща и туй, което ще излезе от чистото му сърце, ще се влее в душата на срещния. И се заех със съвестност да уча изкуството. За преподавател си избрах създателя на създателите – природата. По цели дни прекарвах на пазара, наблюдавайки по какъв начин се изтезават бедните хора за насъщния самун. В покупките и продажбите те не скриваха израженията на лицето си; в миналото се четеше по тях тъгата, различен път – доволство, в миналото неучтивост, различен път – деликатност. И в старанието си да изуча израза на лицата и да ги запомня, сформирах цялостен цикъл маски, които показваха всякакви усеща. С старание учех книгата на Дарвина на тази тема… “

Мъката на изгнанието и страданията на нищетата се обрисуват блестящо в лицето на „ Вехтошаря “.

И Борис Шатц потегля все по-уверено по стъпките на огромното изкуство.
Още във Вилнюс той се среща с огромния съветски ваятел Антоколски, който приема общително младия художник. После Шатц отива с него в Париж. Остава при Антоколски шест години, с цел да учи и работи в ателието му. Учителят му по-късно демонстрира свои произведения във френската столица по време на Световното ревю и е награден с най-високото отличие - Орденът на Почетния легион.

В Париж се увлича от космополитни хрумвания. В галерия през 1892 година показва „ Йохервед, майка на Моисея “. Творбата му има дефекти, само че е оценена от хората на изкуството. В Париж основава най-хубавото си създание „ Мататяу Ахашмонаи убива Аполониус “.

През 1895 година идва у нас и става един от околните на Фердинанд. Благодарение на него получава купата професор и застава отпред на Художествената академия. В България той основава доста типични български художествени творби. През 1900 година взе участие със скулптурата си „ Гайдар “ в Парижкото международно ревю и сграбчва сребърен орден. През същата година взема присъединяване в организацията на интернационалния конкурс за направа на Паметника на Освободителите в София и самичък взе участие. Получава добър отзвук. Заминава за Йерусалим, където основава художествено учебно заведение. Но основава и семейство. Ражда му се наследник Бецалел и щерка Захара.

Няколко години по-късно е поканен за изложбата в Сент-Луис, Америка, в качеството на български художник – ваятел. Тук показва статуята изобразяваща битката на християнството с исляма на Балканите по време на освобождението през 1877 година Статуята впечатлява и Борис Шатц е заплатен със сребърен орден.
Първият учител по статуя у нас умира през 1932 година в Денвър, щата Колорадо, а съгласно други откриватели в Ню Йорк. Навярно и за него животът е бил къс, а изкуството – вечно…