Владимир Талев със спомен за баща си Димитър Талев: Назад към Солун
Синът на Димитър Талев Владимир Талев и неговият внук Андреас Талев издадоха алманах с есета и записки под надпис „ Епохата Талев “.
Книгата е построена върху мемоари от детството и юношеството на Владимир Талев, негови критически и общофилософски разбори, раждани през годините, и отдадени на Талевата четирилогия – „ Железният светилник “, „ Преспанските камбани “, „ Илинден “ и „ Гласовете ви слушам “, както и на трилогията, отдадена на Цар Самуил.
В любопитното четиво са включени и вълнуващи разкази – есета на Андреас Талев, в които разсъждава за общочовешкото значение на великия публицист и мястото му в европейския социокултурен контекс.
Епицентър.бг ще показа фрагменти от тази превъзходна книга за българския дух.
Днес предлагаме на нашите читатели споменът на Владимир Талев за последното пътешестване на Димитър Талев в Солун. " Тръгнах по следите ти, желаех да узная всичко за тебе. Взирам се във всяка твоя фотография, ослушвам се да чуя гласа ти и постоянно го слушам. Чета и прелиствам книгите, които си написал, проверявам интервютата, които си давал. Често препрочитам едно литературно списание и надзървам в твоята креативна лаборатория. Припомням си неща, които си ми разказвал " четем във превъзходния роман " Назад, към Солун ".
НАЗАД, КЪМ СОЛУН
Владимир Талев
В края на месец май 1966 година Димитър Талев посети Солун. Това беше неговото последно пътешестване.
Тогава аз не бях с теб. Мама беше с теб, мама и брат ми. Върнахте се през юни. Ти се върна болен, баща. Болен от неизлечима болест. Есента пристигна страшният ден. От Народния спектакъл провесиха траурното знаме. Ужасен разтворих страниците и срещнах погледа ти, корав и спокоен, но и печален, сетне прочитах името ти, обградено в черни рамки.
Отминаха години, болката се поуталожи. Тръгнах по следите ти, желаех да узная всичко за тебе. Взирам се във всяка твоя фотография, ослушвам се да чуя гласа ти и постоянно го слушам. Чета и прелиствам книгите, които си написал, проверявам интервютата, които си давал. Често препрочитам едно литературно списание и надзървам в твоята креативна лаборатория. Припомням си неща, които си ми разказвал. И все по-ясно те слушам, даже говоря с теб. Образът ти се избистря, лицето се почиства от сенки, ти заставаш пред мен и аз те следя, проследявам придвижванията ти.
Скоро отново гледах фотографията ти от Солун. Една от последните ти фотоси. Застанал си пред голяма врата. Железните и поли зеят отворени. Над тях се извисява сводът на тежка каменна арка. Встрани се е проточила висока стена – ред камъни, ред тухли, истински крепостен дувар. Това са вратите на Солунската гимназия.
На българската гимназия в Солун. Тя към този момент не съществува, разрушена е. Останали са единствено нейните стени. И ти си учил тук, нали, баща? Мъча се да си показва по какъв начин си изглеждал тогава, когато за пръв път си минал под тая арка. Дребно хлапе, което пристъпва значимо, но коленете му треперят от страхопочит.
Шега ли е това: Солунската гимназия! Коя година те записаха?
– Дванайсета. В края на август дванайсета година изхвръкнах от родното гнездо. За пръв път се качих на железница. Пристигнах. Солун – огромен град. Трамваи. Морето отсреща. Не можех да му се наситя. Пансионът беше грамадна триетажна постройка. В него бяха събрани младежи от всички краища на Македония. Имаше и неколцина, пристигнали от Горна земя, от свободна към този момент България. В пансиона живееха към двеста души възпитаници. Повечето бяха поети. Изнасяха се реферати, спореше се. Дългокоси момчета постепенно крачеха из двора на гимназията.
– А ти пишеше ли?
– Пишех. Започнах да пиша и аз стихотворения, и то по няколко дневно. Природата ме вълнуваше надълбоко. Понякога чувах нощно време шума на морето. Не можех да си показва равнодушно тези ритмични плискания, непрекъснато, сякаш в ритъма на вечността. И пишех. Пишех стихотворение след стихотворение. В някои от тях осмивах учителите си, в други се бунтувах против турските злодейства. Издавах даже и вестниче – преписвах го в няколко екземпляра и го раздавах сред учениците.
– Защо се усмихваш, баща?
– На смелостта си. Види се, не ми е липсвала самоувереност. Тук, в пансиона, започнах и първия си разказ. Ала Крум, мой добър приятел, и той стихотворец, откри, че това е в действителност преразказ на „ Под игото “. Разочарованието ми беше огромно...
– Няма що, съществени момчета сте били.
– Е, да, съществени. Ала и ние живеехме със своите лудории. По едно време, отново с тоя Крум, взехме решение да избягаме. Да избягаме и като матроси да обиколим необятния свят. И ето ти благоприятен случай. В пристанището хвърли котва съветски крайцер. Определихме деня на бягството. Настъпи и уговорения час. Тръгнахме към пристанището. Тъкмо заслизахме по каменното стълбище на пансиона и очилата ми паднаха, строшиха се. Отеднъж почувствах цялата си беззащитност. Още тогава бях към този момент доста късоглед. Хукнахме да дадем очилата на корекция. Но в това време крайцерът отпътува.
– Татко, от дълго време желаех нещо да ти кажа.
– Кажи.
– Вчера отново препрочитах едни страници от „ Самуил “. За кой ли път. Много ме вълнуват. Чакай, ще ти ги прочета...
– Остави, остави. Какво в този момент ти. Нямам време.
– Моля те. Няма да чета всичко, ще прескачам. Ще прочета единствено няколко пасажа. Струва ми се, че в тях е заключен целият твой блян за Солун.
– Е, добре. Чети. Нека да чуя. Нека да чуя неща, които съм писал.
– Ето, открих страницата. Слушай. „ Самуил стисна мотива в лявата ръка, отпусна го нанапред и току смушка коня:
– Хоп! Хоп.
Конят се втурна напред. Затропотиха хиляди подковани копита зад него, до момента в който се сля тропотът им в един общ тътен и сухата твърда земя застана под тях. Самуил бе втренчил напрегнатия си взор в далечината пред себе си и в тоя взор беше като че ли цялото му схващане. Ризницата му като да бе оживяла – притискаше гърдите или това беше въздухът, който хладнееше по разгорещеното му лице, биеше се в гърдите му, като че ли да го спре, или беше затрудненото му дишане от отмалялост и неспокойствие, или нетърпението, копнежът му да види по-скоро високите назъбени стени и кули на Солуна.
– Хайде, още, още!...
Той имаше крила на рамената си, но равнината пред него беше безкрайна.
– Още, още. Още един скок! Може би веднага ще се покажат назъбените стени, ще изникнат високи и неподвижни по целия срещуположен небосвод в далечната мътнобяла светлина, в която чезнеше и небе, и земя.
В простора право отсреща на първо време блесна морето – необятна сребристосинкава линия, в която се отразяваше небесната светлина. Равнината напреде изглеждаше като предел към това далечно отражение на светналото небе. Великият челник летеше като че ли към самото слънце, разтворил жадни очи.
– Още малко. Още малко. Ето!
Той препускаше единствено на един конски скок пред бойците си, които са бяха струпали нашироко зад него, към този момент без ред и също по този начин нетърпеливо. Самуил усещаше всеки момент, че те са покрай него, незабавно след него и в общия тътнеж на хилядите конски нозе долавяше сякаш ударите на всяко копито. Той се извърна, замахна необятно с ръка и мощният му глас мина през безспирния екот към него:
– Ето морето! Бялото море...
Земята въздъхна и затътна още по-силно.
Далече напред, таман там, където равнината надигаше необятния си тил и закриваше блесналите морски води, се обрисуваха много ясно върху светлото небе високи крепостни стени надали не по целия небосвод нататък.
Някой промълви хрипливо:
– Солун. “
Ето това желаех да ти прочета. Ще ти призная: тези страници ме екзалтират. Устремът на Самуила неудържимо ме увлича. Втурвам се и аз след него. Българската кавалерия препуска. Препуска стремглаво надолу, на юг, към морето, към Солун. Препускам и аз, и аз конник като другите, възхитен, тържествуващ. Грохотът на конските копита ехти. Ехти в цялата ми душа. Звучи като химн на насладата и силата.
– Добре, веселя се. Каза ми неща, значими за мен, за работата ми като публицист.
– Не може да не те овладее стремежът на Самуил. Той е толкоз мощен. Всеки ще го почувства.
– Този блян е изконен. И оневинен. Цар Самуил и тук, в този собствен блян към Солун, в това свое мощно предпочитание да вземе Солун и крайбрежието му за българското царство, е показал прозорливостта на огромния общественик.
Из необятното Солунско поле, та чак до самите стени на града, са били пръснати многочислени селища на български славяни. Самуил се е надявал на тяхната помощ.
Затова и насочва напъните си натам, към Солун. За разлика от други български царе, които, събрали повечко сили, потегляли към Цариград, примамени от блясъка му. И там, пред този непознат за нас град, разбивали главите си. А цар Самуил е напирал към Солун, воден от правилен държавнически нюх. Убеден съм, че не го е вълнувала пребогато славата на завоевателя. Той най-много е търсил да откри здравите основи на царството, което е желал да издигне. Несбъднати копнежи.
– Несбъднати. И въпреки всичко през дванайсета година ти посрещна български войски в Солун.
– Посрещнах. Посрещнах ги с най-голяма наслада. Не единствено аз, всички бяхме доста радостни. Помня, преди идването на войските, ние, учениците от пансиона, не заспивахме по цели нощи. Осъмвахме в трепетно очакване. Крояхме проекти, споделяхме фантазии. Идеше българска армия, идеше с нея свободата и за нас, братята плебеи.
Най-сетне часът удари. Излязохме вън от града...
Посрещнахме войските... Пансионът ни се извърши с бойци. Чудехме се по какъв начин да им угодим. Предлагахме им да спят по нашите кревати. Аз, като нямах с какво друго да проявя вниманието си към тях, извадих няколко най-хубави кърпички, които мама ми беше дала в Прилеп, и им ги раздадох да си почистят пушките. Живеехме като насън, в едно непрекъснато вдъхновение, подготвени за всевъзможни героични каузи. Мнозина възпитаници от най-горните класове отпътуваха за София, с цел да се запишат във Военното учебно заведение...
Ала нещата не потеглиха в мечтаната посока. Животът ставаше все по-труден. Над главите ни надвисна нова война. Разпуснаха ни преди края на годината. Разпиляхме се на всякакви страни. Обратният път – от Солун към Прилеп – беше доста тежък. Отнасях със себе си единствено своята ученическа фуражка. единствен осезателен спомен от времето, прекарано в Солун. Време на обучение, време, когато у мен се разсъни ползата на предстоящ публицист, време на мечти и възторзи, на огромни очаквания... А в този момент. в този момент всичкият блян за нов, прекрасен живот се разрушаваше още веднъж.
– Ти се върна в Солун. Върна се след целия петдесет и три години. С все същата болежка в сърцето. Мама ми сподели, че учудващо бързо си разкрил гимназията. Наистина учудващо – да откриеш една постройка в подобен голям град. И откакто не си бил в него половин век. Да, знам, ти имаш мощно развито възприятие за ориентировка. Но не е единствено това. Друга е повода. Сила някаква те е теглила натам. Някаква огромна мощ те е привличала неотразимо към остарялото ти учебно заведение. Кажи, баща.
Мълчиш. Не отговаряш. Ослушвам се под напрежение да те чуя. Макар да знам, че няма да те чуя. Знам за какво. Ти се прибра у дома болен. Започна борбата против гибелта. Нямаше време да ми разкажеш всичко. Не те и питах, не желаех да те безпокоя, да издълбавам раната ти. Затова в този момент не слушам отговора ти. А аз желая да те запитвам още, още. Да те запитвам за едно, за друго, за всичко.
Ето, виждам те: вървиш решително, бързо по солунската улица. Горещо е, слънцето свети. Блести някъде нататък и морето. Бялото море.
Вървиш. И внезапно. пред очите ти се изправя високият каменен дувар, зейват отсреща ти, разтворили криле, стоманените врати. Всичко отминало е оживяло по този начин бързо, че ти го усетил като удар. Като удар, ориентиран право в сърцето. Дали е било тъкмо по този начин?
Ето, въпросите идат, идат един след различен. Какво си си помислил в този момент?
Какво си почувствал? И като не слушам твоя отговор, потеглям по следите, по тънките влакна, които си оставил. Най-напред се хващам за фотографията, но тя не е доста ясно. Взирам се в лицето ти, диря да открия някоя детайлност в чертите му, в израза му, с цел да надникна в душата ти, да отгадая мислите и възприятията ти.
Долавям някаква усмивка, само че тя е доста далечна, едвам забележима, и задържа ли взор върху лицето ти, изчезва, стопява се. Изразът ти става непоколебим, но скоро откривам, че на лицето ти е изписано освен суровост и съсредоточение, само че и болежка, надигнала се изотвътре, и мъка някаква. Пак ще кажа, баща: знам, знам каква е болката ти. Край тебе са руините на остарялото българско учебно заведение. Под неговите отломки са заровени твои младенчески фантазии. Надеждите на момчетата от пансиона, очаквания на твоето потомство.
Разказаха ми, че си влезнал във вътрешността в двора на гимназията и си потърсил чешмата. Същата оная чешма, която е утолявала жаждата ви след гневните игри през междучасията. Чу ли в този момент крясъците на съучениците си, видя ли зачервените им лица, усети ли ледената бликам? Замря ли сърцето ти при мисълта какъв брой бързо е отлетял един човешки живот? Нали от тук потегли ти, нали от Солун пое пътя си на публицист?
В този град ти стартира първия си разказ. И се върна в него незабавно щом написа „ Гласовете ви слушам “. Последната ти книга. Венецът... Видя ли, баща, целия си път? Изминатият път. Пътят от началото до края, от първия разказ до последния. Път, който те изведе високо, доста високо.
В този момент, когато си застанал до портите на учебното заведение, ти си направил своята огромна равносметка. Направил си я с ясна мисъл, без да трепне ръката ти, сърцето ти, направил си я строго, даже безпощадно, но правилно, безпогрешно. Един благополучен за теб момент.
Пак протягам ръка към фотографията ти. Може би тази твоя далечна, неуловима усмивка е отражение на радостните ти мисли. Но скоро, доста скоро погледът ти е спрял върху руините на твоето учебно заведение, видял си портите, увиснали като пречупени криле.
Угаснала е насладата ти, усмивката ти даже не е оставила трайна диря. Горест е нахлула в душата ти, усетил си остра болежка, нали виждам по какъв начин са присвити устните ти, нали виждам изопнатите ти черти. Отворила се е отначало раната ти и още по-люто те е заболяла. Твоята люта рана.
Ти самият си споделил, помня добре думите ти: „ Онова, което можах да опиша, то е по страниците на романите ми, но доста повече остана в мен, в самото ми сърце, като жива рана в сърцето ми, към момента отворена... “.
Мисля си, там в сърцето ти, в тая жива, отворена рана е и копнежът ти към Солун.
Книгата е построена върху мемоари от детството и юношеството на Владимир Талев, негови критически и общофилософски разбори, раждани през годините, и отдадени на Талевата четирилогия – „ Железният светилник “, „ Преспанските камбани “, „ Илинден “ и „ Гласовете ви слушам “, както и на трилогията, отдадена на Цар Самуил.
В любопитното четиво са включени и вълнуващи разкази – есета на Андреас Талев, в които разсъждава за общочовешкото значение на великия публицист и мястото му в европейския социокултурен контекс.
Епицентър.бг ще показа фрагменти от тази превъзходна книга за българския дух.
Днес предлагаме на нашите читатели споменът на Владимир Талев за последното пътешестване на Димитър Талев в Солун. " Тръгнах по следите ти, желаех да узная всичко за тебе. Взирам се във всяка твоя фотография, ослушвам се да чуя гласа ти и постоянно го слушам. Чета и прелиствам книгите, които си написал, проверявам интервютата, които си давал. Често препрочитам едно литературно списание и надзървам в твоята креативна лаборатория. Припомням си неща, които си ми разказвал " четем във превъзходния роман " Назад, към Солун ".
НАЗАД, КЪМ СОЛУН
Владимир Талев
В края на месец май 1966 година Димитър Талев посети Солун. Това беше неговото последно пътешестване.
Тогава аз не бях с теб. Мама беше с теб, мама и брат ми. Върнахте се през юни. Ти се върна болен, баща. Болен от неизлечима болест. Есента пристигна страшният ден. От Народния спектакъл провесиха траурното знаме. Ужасен разтворих страниците и срещнах погледа ти, корав и спокоен, но и печален, сетне прочитах името ти, обградено в черни рамки.
Отминаха години, болката се поуталожи. Тръгнах по следите ти, желаех да узная всичко за тебе. Взирам се във всяка твоя фотография, ослушвам се да чуя гласа ти и постоянно го слушам. Чета и прелиствам книгите, които си написал, проверявам интервютата, които си давал. Често препрочитам едно литературно списание и надзървам в твоята креативна лаборатория. Припомням си неща, които си ми разказвал. И все по-ясно те слушам, даже говоря с теб. Образът ти се избистря, лицето се почиства от сенки, ти заставаш пред мен и аз те следя, проследявам придвижванията ти.
Скоро отново гледах фотографията ти от Солун. Една от последните ти фотоси. Застанал си пред голяма врата. Железните и поли зеят отворени. Над тях се извисява сводът на тежка каменна арка. Встрани се е проточила висока стена – ред камъни, ред тухли, истински крепостен дувар. Това са вратите на Солунската гимназия.
На българската гимназия в Солун. Тя към този момент не съществува, разрушена е. Останали са единствено нейните стени. И ти си учил тук, нали, баща? Мъча се да си показва по какъв начин си изглеждал тогава, когато за пръв път си минал под тая арка. Дребно хлапе, което пристъпва значимо, но коленете му треперят от страхопочит.
Шега ли е това: Солунската гимназия! Коя година те записаха?
– Дванайсета. В края на август дванайсета година изхвръкнах от родното гнездо. За пръв път се качих на железница. Пристигнах. Солун – огромен град. Трамваи. Морето отсреща. Не можех да му се наситя. Пансионът беше грамадна триетажна постройка. В него бяха събрани младежи от всички краища на Македония. Имаше и неколцина, пристигнали от Горна земя, от свободна към този момент България. В пансиона живееха към двеста души възпитаници. Повечето бяха поети. Изнасяха се реферати, спореше се. Дългокоси момчета постепенно крачеха из двора на гимназията.
– А ти пишеше ли?
– Пишех. Започнах да пиша и аз стихотворения, и то по няколко дневно. Природата ме вълнуваше надълбоко. Понякога чувах нощно време шума на морето. Не можех да си показва равнодушно тези ритмични плискания, непрекъснато, сякаш в ритъма на вечността. И пишех. Пишех стихотворение след стихотворение. В някои от тях осмивах учителите си, в други се бунтувах против турските злодейства. Издавах даже и вестниче – преписвах го в няколко екземпляра и го раздавах сред учениците.
– Защо се усмихваш, баща?
– На смелостта си. Види се, не ми е липсвала самоувереност. Тук, в пансиона, започнах и първия си разказ. Ала Крум, мой добър приятел, и той стихотворец, откри, че това е в действителност преразказ на „ Под игото “. Разочарованието ми беше огромно...
– Няма що, съществени момчета сте били.
– Е, да, съществени. Ала и ние живеехме със своите лудории. По едно време, отново с тоя Крум, взехме решение да избягаме. Да избягаме и като матроси да обиколим необятния свят. И ето ти благоприятен случай. В пристанището хвърли котва съветски крайцер. Определихме деня на бягството. Настъпи и уговорения час. Тръгнахме към пристанището. Тъкмо заслизахме по каменното стълбище на пансиона и очилата ми паднаха, строшиха се. Отеднъж почувствах цялата си беззащитност. Още тогава бях към този момент доста късоглед. Хукнахме да дадем очилата на корекция. Но в това време крайцерът отпътува.
– Татко, от дълго време желаех нещо да ти кажа.
– Кажи.
– Вчера отново препрочитах едни страници от „ Самуил “. За кой ли път. Много ме вълнуват. Чакай, ще ти ги прочета...
– Остави, остави. Какво в този момент ти. Нямам време.
– Моля те. Няма да чета всичко, ще прескачам. Ще прочета единствено няколко пасажа. Струва ми се, че в тях е заключен целият твой блян за Солун.
– Е, добре. Чети. Нека да чуя. Нека да чуя неща, които съм писал.
– Ето, открих страницата. Слушай. „ Самуил стисна мотива в лявата ръка, отпусна го нанапред и току смушка коня:
– Хоп! Хоп.
Конят се втурна напред. Затропотиха хиляди подковани копита зад него, до момента в който се сля тропотът им в един общ тътен и сухата твърда земя застана под тях. Самуил бе втренчил напрегнатия си взор в далечината пред себе си и в тоя взор беше като че ли цялото му схващане. Ризницата му като да бе оживяла – притискаше гърдите или това беше въздухът, който хладнееше по разгорещеното му лице, биеше се в гърдите му, като че ли да го спре, или беше затрудненото му дишане от отмалялост и неспокойствие, или нетърпението, копнежът му да види по-скоро високите назъбени стени и кули на Солуна.
– Хайде, още, още!...
Той имаше крила на рамената си, но равнината пред него беше безкрайна.
– Още, още. Още един скок! Може би веднага ще се покажат назъбените стени, ще изникнат високи и неподвижни по целия срещуположен небосвод в далечната мътнобяла светлина, в която чезнеше и небе, и земя.
В простора право отсреща на първо време блесна морето – необятна сребристосинкава линия, в която се отразяваше небесната светлина. Равнината напреде изглеждаше като предел към това далечно отражение на светналото небе. Великият челник летеше като че ли към самото слънце, разтворил жадни очи.
– Още малко. Още малко. Ето!
Той препускаше единствено на един конски скок пред бойците си, които са бяха струпали нашироко зад него, към този момент без ред и също по този начин нетърпеливо. Самуил усещаше всеки момент, че те са покрай него, незабавно след него и в общия тътнеж на хилядите конски нозе долавяше сякаш ударите на всяко копито. Той се извърна, замахна необятно с ръка и мощният му глас мина през безспирния екот към него:
– Ето морето! Бялото море...
Земята въздъхна и затътна още по-силно.
Далече напред, таман там, където равнината надигаше необятния си тил и закриваше блесналите морски води, се обрисуваха много ясно върху светлото небе високи крепостни стени надали не по целия небосвод нататък.
Някой промълви хрипливо:
– Солун. “
Ето това желаех да ти прочета. Ще ти призная: тези страници ме екзалтират. Устремът на Самуила неудържимо ме увлича. Втурвам се и аз след него. Българската кавалерия препуска. Препуска стремглаво надолу, на юг, към морето, към Солун. Препускам и аз, и аз конник като другите, възхитен, тържествуващ. Грохотът на конските копита ехти. Ехти в цялата ми душа. Звучи като химн на насладата и силата.
– Добре, веселя се. Каза ми неща, значими за мен, за работата ми като публицист.
– Не може да не те овладее стремежът на Самуил. Той е толкоз мощен. Всеки ще го почувства.
– Този блян е изконен. И оневинен. Цар Самуил и тук, в този собствен блян към Солун, в това свое мощно предпочитание да вземе Солун и крайбрежието му за българското царство, е показал прозорливостта на огромния общественик.
Из необятното Солунско поле, та чак до самите стени на града, са били пръснати многочислени селища на български славяни. Самуил се е надявал на тяхната помощ.
Затова и насочва напъните си натам, към Солун. За разлика от други български царе, които, събрали повечко сили, потегляли към Цариград, примамени от блясъка му. И там, пред този непознат за нас град, разбивали главите си. А цар Самуил е напирал към Солун, воден от правилен държавнически нюх. Убеден съм, че не го е вълнувала пребогато славата на завоевателя. Той най-много е търсил да откри здравите основи на царството, което е желал да издигне. Несбъднати копнежи.
– Несбъднати. И въпреки всичко през дванайсета година ти посрещна български войски в Солун.
– Посрещнах. Посрещнах ги с най-голяма наслада. Не единствено аз, всички бяхме доста радостни. Помня, преди идването на войските, ние, учениците от пансиона, не заспивахме по цели нощи. Осъмвахме в трепетно очакване. Крояхме проекти, споделяхме фантазии. Идеше българска армия, идеше с нея свободата и за нас, братята плебеи.
Най-сетне часът удари. Излязохме вън от града...
Посрещнахме войските... Пансионът ни се извърши с бойци. Чудехме се по какъв начин да им угодим. Предлагахме им да спят по нашите кревати. Аз, като нямах с какво друго да проявя вниманието си към тях, извадих няколко най-хубави кърпички, които мама ми беше дала в Прилеп, и им ги раздадох да си почистят пушките. Живеехме като насън, в едно непрекъснато вдъхновение, подготвени за всевъзможни героични каузи. Мнозина възпитаници от най-горните класове отпътуваха за София, с цел да се запишат във Военното учебно заведение...
Ала нещата не потеглиха в мечтаната посока. Животът ставаше все по-труден. Над главите ни надвисна нова война. Разпуснаха ни преди края на годината. Разпиляхме се на всякакви страни. Обратният път – от Солун към Прилеп – беше доста тежък. Отнасях със себе си единствено своята ученическа фуражка. единствен осезателен спомен от времето, прекарано в Солун. Време на обучение, време, когато у мен се разсъни ползата на предстоящ публицист, време на мечти и възторзи, на огромни очаквания... А в този момент. в този момент всичкият блян за нов, прекрасен живот се разрушаваше още веднъж.
– Ти се върна в Солун. Върна се след целия петдесет и три години. С все същата болежка в сърцето. Мама ми сподели, че учудващо бързо си разкрил гимназията. Наистина учудващо – да откриеш една постройка в подобен голям град. И откакто не си бил в него половин век. Да, знам, ти имаш мощно развито възприятие за ориентировка. Но не е единствено това. Друга е повода. Сила някаква те е теглила натам. Някаква огромна мощ те е привличала неотразимо към остарялото ти учебно заведение. Кажи, баща.
Мълчиш. Не отговаряш. Ослушвам се под напрежение да те чуя. Макар да знам, че няма да те чуя. Знам за какво. Ти се прибра у дома болен. Започна борбата против гибелта. Нямаше време да ми разкажеш всичко. Не те и питах, не желаех да те безпокоя, да издълбавам раната ти. Затова в този момент не слушам отговора ти. А аз желая да те запитвам още, още. Да те запитвам за едно, за друго, за всичко.
Ето, виждам те: вървиш решително, бързо по солунската улица. Горещо е, слънцето свети. Блести някъде нататък и морето. Бялото море.
Вървиш. И внезапно. пред очите ти се изправя високият каменен дувар, зейват отсреща ти, разтворили криле, стоманените врати. Всичко отминало е оживяло по този начин бързо, че ти го усетил като удар. Като удар, ориентиран право в сърцето. Дали е било тъкмо по този начин?
Ето, въпросите идат, идат един след различен. Какво си си помислил в този момент?
Какво си почувствал? И като не слушам твоя отговор, потеглям по следите, по тънките влакна, които си оставил. Най-напред се хващам за фотографията, но тя не е доста ясно. Взирам се в лицето ти, диря да открия някоя детайлност в чертите му, в израза му, с цел да надникна в душата ти, да отгадая мислите и възприятията ти.
Долавям някаква усмивка, само че тя е доста далечна, едвам забележима, и задържа ли взор върху лицето ти, изчезва, стопява се. Изразът ти става непоколебим, но скоро откривам, че на лицето ти е изписано освен суровост и съсредоточение, само че и болежка, надигнала се изотвътре, и мъка някаква. Пак ще кажа, баща: знам, знам каква е болката ти. Край тебе са руините на остарялото българско учебно заведение. Под неговите отломки са заровени твои младенчески фантазии. Надеждите на момчетата от пансиона, очаквания на твоето потомство.
Разказаха ми, че си влезнал във вътрешността в двора на гимназията и си потърсил чешмата. Същата оная чешма, която е утолявала жаждата ви след гневните игри през междучасията. Чу ли в този момент крясъците на съучениците си, видя ли зачервените им лица, усети ли ледената бликам? Замря ли сърцето ти при мисълта какъв брой бързо е отлетял един човешки живот? Нали от тук потегли ти, нали от Солун пое пътя си на публицист?
В този град ти стартира първия си разказ. И се върна в него незабавно щом написа „ Гласовете ви слушам “. Последната ти книга. Венецът... Видя ли, баща, целия си път? Изминатият път. Пътят от началото до края, от първия разказ до последния. Път, който те изведе високо, доста високо.
В този момент, когато си застанал до портите на учебното заведение, ти си направил своята огромна равносметка. Направил си я с ясна мисъл, без да трепне ръката ти, сърцето ти, направил си я строго, даже безпощадно, но правилно, безпогрешно. Един благополучен за теб момент.
Пак протягам ръка към фотографията ти. Може би тази твоя далечна, неуловима усмивка е отражение на радостните ти мисли. Но скоро, доста скоро погледът ти е спрял върху руините на твоето учебно заведение, видял си портите, увиснали като пречупени криле.
Угаснала е насладата ти, усмивката ти даже не е оставила трайна диря. Горест е нахлула в душата ти, усетил си остра болежка, нали виждам по какъв начин са присвити устните ти, нали виждам изопнатите ти черти. Отворила се е отначало раната ти и още по-люто те е заболяла. Твоята люта рана.
Ти самият си споделил, помня добре думите ти: „ Онова, което можах да опиша, то е по страниците на романите ми, но доста повече остана в мен, в самото ми сърце, като жива рана в сърцето ми, към момента отворена... “.
Мисля си, там в сърцето ти, в тая жива, отворена рана е и копнежът ти към Солун.
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ