10 политически традиции, които вече не са същите
Силни политически викове, връх по експресни избори, обилие от предизборни акции и парламенти „ на кг “. Така наподобява българският политически пейзаж през последните години. А в този забързан оборот – за положително или зло - доста от одобрените обратно във времето демократични и изборни обичаи започнаха да се трансформират.
Някои претърпяха своето естествено развиване, други бяха избутани от законодателни актове, а трети – напълно съзнателно девалвирани.
В резултат четвърти увехнаха. Като ентусиазма на гласоподавателите.
Броени часове преди откриването на следващото ново Народно заседание, на което всички стискаме палци за дълъг и потребен живот, с доза възприятие за комизъм, само че и с леко кисела мимика, ви предлагаме спомен за най-ярките парламентарни, политически и изборни обичаи на Прехода. Които вълнуваха, възмущаваха, противопоставяха, ентусиазираха и скандализираха обществото.
И които към този момент не са същите.
Известен ли ви е партийният цвят на „ Продължаваме промяната “? А на „ ИТН “? На Движение за права и свободи?
Някъде из уставите на тези политически сили официално е записано в кои нюанси е техният лого дизайн. Отдавна обаче отмина времето, когато партиите се отъждествяваха съвсем напълно с цвета си и всички знаеха кои тъкмо са „ сините “, „ алените “, „ жълтите “, „ зелените “. Партийният цвят бе въпрос на символика и еднаквост. Понякога въпрос по-голям от управническата стратегия и членовете на управлението.
Днес тази традиция се пази единствено при „ алената “ Българска социалистическа партия – евентуално заради преклонната възраст на към момента живата социалистическа партия. Нейните съперници от бурните години на Прехода или са в предишното, или на изкуствено дишане. Затова и цветовете им избледняха.
А дружно с тях отмина и още една традиция – на „ сините бабички “ против „ алените отпадъци “.
Двуполюсният модел си отиде дружно с времето на многолюдните " сини " и " червени " манифестации. Снимки: Евгений Михайлов
По-зрелите генерации помнят израза „ Стани да седна “. През 90-те години на предишния век той се трансформира в синоним на десетилетния цикъл, в който Съюз на демократичните сили и Българска социалистическа партия се редуваха на власт.
90-те обаче отминаха, антикомунистическият адреналин понамаля, пристигна новият век, а с него и Царят. Той не беше нито ляв, нито десен. Беше Цар. И въпреки учредената от него Национална движение „Симеон Втори" да се записа в фамилията на европейските либерали, за всички към този момент беше ясно – двуполюсният модел е мъртъв.
Ляво и дясно се размиха, появиха се центристи, балансьори, националисти и популисти. Партиите започнаха да се разделят не по идеологии, а по ползи. Кампаниите започнаха да се трансформират не в съревнование на политики и хрумвания, а на пърформанси. Избирателите започнаха да гласоподават по благосклонности и страсти.
А политиците започнаха да търсят нови и все по-неполитически способи да им ги обезпечат.
Спечелените от Румен Радев президентски избори през 2016 година бяха измежду последните, които изпълниха Международния пресцентър в НДК. Снимка: Flashnews
„ Тук малко наподобява на „ Стройко “, възкликна преди години някогашният и кратковременен водач на Съюз на демократичните сили Пламен Юруков по адрес на цялостния с спонтанни телевизионни студиа Международен пресцентър след локални избори ‘2007.
Беше време, когато този Международен пресцентър се организираше във всяка изборна нощ. И въпреки в действителност образно да подсещаше мебелно ревю, той имаше своята роля и тежест. В някоя от огромните зали на НДК се събираха всички спечелили, всички победени, всички български и куп интернационалните публицисти, анализатори, наблюдаващи, някогашни партийни ръководители и сегашни мераклии за власт. Накратко – там бе мястото, където публично се концентрираха всички страсти към преди малко завършилия следващ избор.
Политическите сили даваха конференции по реда на представянето си, публицисти се биеха да вземат ред за въпроси, задаваха ги, водачи заявяваха планове, правеха обещания, поемаха отговорности, хвърляха обвинявания, оправдания и оставки. Всичко – пред камерите и телевизионните фенове.
Полека-лека обаче партиите започнаха да бойкотират Международния пресцентър. Първо ГЕРБ, по-късно и други. Докато се стигна до тъжната изборна нощ на 2017-а година, когато нито една политическа групировка не се появи там.
С което предизвестената, мудна и мъчителна гибел на Международния пресцентър дефинитивно настъпи. А политическите сили дефинитивно и силово си присвоиха правото сами да вземат решение по кое време и по какъв начин да (не) споделят с публиката следизборните си мисли и планове.
За финален път българската аудитория видя сходен дебат през 2009 година Тогава в ефира на Българска национална телевизия дебатираха водачите на Българска социалистическа партия Сергей Станишев и на ГЕРБ Бойко Борисов.
Това в никакъв случай повече и с никого не се повтори. Но за сметка на това обясненията и оправданията за всеки следващ несъстоял се спор се повтаряха до погнуса - кой кого първи поканил, кой за кого бил (не)достоен, по какъв начин тематиката била подобаваща по-скоро за специалисти и по какъв начин като цяло този спор няма да може да стане.
В резултат ефирът бе задръстен от неумели в политическия спор „ специалисти “. А „ експертизата “ на политическите водачи остана в удобството на личната зала за конференции, личния диван, личния сарай и личния лайвстрийм.
Така и този инструмент на публичността последователно девалвира и от ден на ден остава в историята.
Цветните бюлетини, които останаха в миналото
По-нагоре стана дума какъв брой значими бяха преди време партийните цветове. Толкова значими, че даже изборните бюлетини бяха в съответната багра. Поради огромното обилие от партии цветовете постоянно не доближиха за всички искащи, по тази причина законът бе планувал и опция за всевъзможни чертички, линии и лентички в заветния колорит.
Шарените картончета за гласоподаване отидоха в небитието чак през 2005 година, когато Народното събрание одобри отсега нататък да се употребява бяла интегрална бюлетина. А тя прочее бе гласувана след тъкмо същите депутатски кавги, паники, опасения и обвинявания, с които през последните години бе съпроводено въвеждането на напълно машинното гласоподаване.
А то от своя страна изпрати в предишното чувалите с бюлетини, скупчването, среднощните бдения и кавги в Районните изборни комисии, и най-много купищата неточности в ръчно попълнените изборни протоколи.
Хартиената бюлетина не е анулирана изцяло и по закон към момента се употребява в дребните обитаеми места и като запаса при щета на машините. Ако някое ново болшинство не даде крачка назад обаче, пътят ѝ към този момент наподобява явен и начертан – към предишното.
Ахмед Доган е от дълголетните политици, за чиято партия е гласувано и с цветна бюлетина, и с бяла хартиена, и с машина. Снимка: БГНЕС
Въпреки гневните диспути „ за “ и „ срещу “ въвеждане на мажоритарна изборна система у нас, действително гласуването в България отлично съчетава пропорционалния с мажоритарния детайл посредством преференциалното гласоподаване. През последните години посредством него гласоподавателите съумяха да вкарат в Народното събрание не един и двама свои любимци, съумели да завоюват доверието им с персонални качества и лична акция.
По този метод преференциалното гласоподаване се потвърди като работещ механизъм, който отчасти иззе от партиите едноличното право да редят кандидат-депутатските листи единствено и само по свое убеждение.
Също оригиналност от последните години е правото на законен протестен избор. Макар да не води до никакви действителни последици при разпределението на мандатите, квадратчето „ не поддържам никого “ очевидно има своите многочислени фенове. Последните избори го потвърдиха изключително безапелационно.
За нея към този момент се изговори доста, само че в това време рекордно ниските ѝ стойности си заслужават вниманието. Парламентарните избори в България постоянно са се радвали на релативно висока интензивност. Но на последния парламентарен избор тя означи рекордно дъно под 40% - невиждан резултат в най-новата ни история.
Част от аргументите за нея се дължат на друга традиция, която за жалост обаче остава порочно устойчива – неактуализираните изборни описи, които към момента са цялостни с така наречен „ мъртви души “. Те обаче не са задоволително да обяснят срутва на доверието у гласоподавателя към политическото посланичество. Причините сигурно са сложни и предмет на различен, доста по-задълбочен разбор. Но измежду тях сигурно не е едно друго събитие, от което новата ни политическа действителност се отърва.
Хиляди изселници от Турция бяха проведени да дойдат в България и демонстративно да гласоподават в символ на митинг против ограничавания брой секции зад граница през 2017 година Това бе и един от последните мемоари за явлението " Изборен туризъм " у нас.
Никоя автогара в България не се е радвала на подобен всеобщ журналистически интерес през годините, както Кърджалийската. Безспорно един от най-ярките явления на ранната българска демократична традиция бе така наречен избирателен туризъм. Дойдеха ли избори, екипи на всички национални медии тръгваха към кърджалийско в очакване на проведените рейсове с гласоподаватели от Турция.
В продължение на дълги години ги дочакваха. Но и тази традиция към този момент не е, каквото беше. Серия законови промени като въвеждането на наложителната уседналост сведоха рейсовете на автогарата в Кърджали по избори до нормалния им за всеки работен ден график. Българските изселници към този момент всеобщо упражняват правото си на глас в Турция.
Това право беше краткотрайно лимитирано с въвеждането на предел от 35 секции на страна зад граница, което незабавно бе отиграно със зрелищна проява на Граничен контролно-пропусквателен пункт „ Капитан Андреево “ в жанр „ Голямата екскурзия “. Участниците бяха хиляди изселници, безшумно проведени да дойдат и да гласоподават тук в символ на митинг против лимитираното им право на глас. И „ Обединени патриоти “ в ролята на гневни бранители на българския избирателен развой от непознати попълзновения.
През годините на действието си изкуствената преграда с 35-те секции съумя изкуствено да понижи гласовете за Движение за права и свободи в Народното събрание, само че не и броя на мандатите му, нито пък въздействието му. За сметка на това донесе куп нерви и главоболия на останалите гласоподаватели зад граница. И в последна сметка бе анулирана през 2021 година
Също като изборният туризъм на автогарата в Кърджали.
Още една доста огромна тематика от българската изборна реалност постепенно залязва. След последния парламентарен избор бе регистрирана рекордно ниска изборна интензивност в ромските махали, които всекидневно са способни да окажат съществено въздействие в разпределението на парламентарните сили. Наблюдатели разясниха, че огромната серия от избори е изтощила финансово партиите и те към този момент не могат да си разрешат (иначе криминализираното) пазаруване на гласове измежду ромското население.
Възможно е обаче и друго пояснение - че изборната безсилие е обхванало цялото общество. Съвсем цялото. Включително и политическите партии. Защото в предишното остана и още нещо, което напълно не работи за повишение на благосклонностите у жителите към политиците.
„ Жельоо! Ти знаеш ли, че си един турчин с фес! “
Годината е 1992-а, а обидата е изречена от претендента за президент Велко Вълканов по адрес на съперника му Желю Желев по време на избирателен спор в ефира на Българска национална телевизия.
Българският политически фолклор постоянно е бил богат на „ изцепки “. Персоналните нападки и обиди против съперниците обаче до наскоро бяха необичайност. Повечето политици съблюдаваха неписаното предписание – нападат се не персони, а позиции, дейности и хрумвания.
Полека-лека и тази граница беше сгазена. Днес „ малоумник “, „ мафиот “, „ апаш “, „ измамник “, „ петно “, „ фашист “ са нормална част от депутатския вербален боеприпас. Все по-често политици си разрешават обществено и ехидно да се съмняват в психическото здраве на съперника. Да се подиграват на външния му тип – персонално и в обществените мрежи. Или да му демонстрират настройка от три пръста с доминиращ междинен.
Беше и време, когато пленарната зала беше неприкосновена. В нея бе позволено внасянето само на документи и компютри, нужни на народните представители за съвещанието. Не се позволяваше да се влиза даже с бутилка минерална вода. Лозунги, плакати, пропагандни материали бяха строго неразрешени.
Смисълът на тази строга етикеция бе в посланието, че всички депутати – без оглед на политическата си принадлежност – изповядват идентичен почит към законодателния орган в страната и не си разрешават да злоупотребяват с него.
Днес по банките в законодателния орган кенчетата от безалкохолни питиета, пластмасовите чаши с кафе и опаковките от вафли са нормална панорама. Наред с народни представители, облечени в дънки и тениски с неуместни за публична институция щампи. Последното, за наслада, към момента е необичайност. Но пък политическото лозунгаджийство е съвсем ежедневие.
На този декор огромен минус за новото заседание ще бъде още една липса.
Един от последните мохикани на остарялата парламентарна школа към този момент няма да бъде депутат. След четвърт век в Народното събрание доктор Хасан Адемов от Движение за права и свободи предава щафетата на новото потомство. Той не е официално част от нашата ранглиста, само че сигурно бе значима част от парламентарната традиция.
Каквото и да е било отношението към политическата му мощ, Адемов самичък по себе си съумя да съчетае качествата на заслужен парламентарист – професионална експертиза, политически опит и диалогичност. Името му в никакъв случай не се забърка в скандал, а той се радваше на почитание от страна на всички парламентаристи през всичките си години в Народното събрание.
След доктор Адемов единственият деец със същия стаж в Народното събрание остава неговият съпартиец Рамадан Аталай.
А това значи, че, за положително или зло, в предишното остава съвсем цялото остаряло потомство на Народното събрание. Докъде ще го заведе новото, ще покаже бъдещето.
Някои претърпяха своето естествено развиване, други бяха избутани от законодателни актове, а трети – напълно съзнателно девалвирани.
В резултат четвърти увехнаха. Като ентусиазма на гласоподавателите.
Броени часове преди откриването на следващото ново Народно заседание, на което всички стискаме палци за дълъг и потребен живот, с доза възприятие за комизъм, само че и с леко кисела мимика, ви предлагаме спомен за най-ярките парламентарни, политически и изборни обичаи на Прехода. Които вълнуваха, възмущаваха, противопоставяха, ентусиазираха и скандализираха обществото.
И които към този момент не са същите.
Известен ли ви е партийният цвят на „ Продължаваме промяната “? А на „ ИТН “? На Движение за права и свободи?
Някъде из уставите на тези политически сили официално е записано в кои нюанси е техният лого дизайн. Отдавна обаче отмина времето, когато партиите се отъждествяваха съвсем напълно с цвета си и всички знаеха кои тъкмо са „ сините “, „ алените “, „ жълтите “, „ зелените “. Партийният цвят бе въпрос на символика и еднаквост. Понякога въпрос по-голям от управническата стратегия и членовете на управлението.
Днес тази традиция се пази единствено при „ алената “ Българска социалистическа партия – евентуално заради преклонната възраст на към момента живата социалистическа партия. Нейните съперници от бурните години на Прехода или са в предишното, или на изкуствено дишане. Затова и цветовете им избледняха.
А дружно с тях отмина и още една традиция – на „ сините бабички “ против „ алените отпадъци “.
Двуполюсният модел си отиде дружно с времето на многолюдните " сини " и " червени " манифестации. Снимки: Евгений Михайлов По-зрелите генерации помнят израза „ Стани да седна “. През 90-те години на предишния век той се трансформира в синоним на десетилетния цикъл, в който Съюз на демократичните сили и Българска социалистическа партия се редуваха на власт.
90-те обаче отминаха, антикомунистическият адреналин понамаля, пристигна новият век, а с него и Царят. Той не беше нито ляв, нито десен. Беше Цар. И въпреки учредената от него Национална движение „Симеон Втори" да се записа в фамилията на европейските либерали, за всички към този момент беше ясно – двуполюсният модел е мъртъв.
Ляво и дясно се размиха, появиха се центристи, балансьори, националисти и популисти. Партиите започнаха да се разделят не по идеологии, а по ползи. Кампаниите започнаха да се трансформират не в съревнование на политики и хрумвания, а на пърформанси. Избирателите започнаха да гласоподават по благосклонности и страсти.
А политиците започнаха да търсят нови и все по-неполитически способи да им ги обезпечат.
Спечелените от Румен Радев президентски избори през 2016 година бяха измежду последните, които изпълниха Международния пресцентър в НДК. Снимка: Flashnews „ Тук малко наподобява на „ Стройко “, възкликна преди години някогашният и кратковременен водач на Съюз на демократичните сили Пламен Юруков по адрес на цялостния с спонтанни телевизионни студиа Международен пресцентър след локални избори ‘2007.
Беше време, когато този Международен пресцентър се организираше във всяка изборна нощ. И въпреки в действителност образно да подсещаше мебелно ревю, той имаше своята роля и тежест. В някоя от огромните зали на НДК се събираха всички спечелили, всички победени, всички български и куп интернационалните публицисти, анализатори, наблюдаващи, някогашни партийни ръководители и сегашни мераклии за власт. Накратко – там бе мястото, където публично се концентрираха всички страсти към преди малко завършилия следващ избор.
Политическите сили даваха конференции по реда на представянето си, публицисти се биеха да вземат ред за въпроси, задаваха ги, водачи заявяваха планове, правеха обещания, поемаха отговорности, хвърляха обвинявания, оправдания и оставки. Всичко – пред камерите и телевизионните фенове.
Полека-лека обаче партиите започнаха да бойкотират Международния пресцентър. Първо ГЕРБ, по-късно и други. Докато се стигна до тъжната изборна нощ на 2017-а година, когато нито една политическа групировка не се появи там.
С което предизвестената, мудна и мъчителна гибел на Международния пресцентър дефинитивно настъпи. А политическите сили дефинитивно и силово си присвоиха правото сами да вземат решение по кое време и по какъв начин да (не) споделят с публиката следизборните си мисли и планове.
За финален път българската аудитория видя сходен дебат през 2009 година Тогава в ефира на Българска национална телевизия дебатираха водачите на Българска социалистическа партия Сергей Станишев и на ГЕРБ Бойко Борисов.
Това в никакъв случай повече и с никого не се повтори. Но за сметка на това обясненията и оправданията за всеки следващ несъстоял се спор се повтаряха до погнуса - кой кого първи поканил, кой за кого бил (не)достоен, по какъв начин тематиката била подобаваща по-скоро за специалисти и по какъв начин като цяло този спор няма да може да стане.
В резултат ефирът бе задръстен от неумели в политическия спор „ специалисти “. А „ експертизата “ на политическите водачи остана в удобството на личната зала за конференции, личния диван, личния сарай и личния лайвстрийм.
Така и този инструмент на публичността последователно девалвира и от ден на ден остава в историята.
Цветните бюлетини, които останаха в миналото По-нагоре стана дума какъв брой значими бяха преди време партийните цветове. Толкова значими, че даже изборните бюлетини бяха в съответната багра. Поради огромното обилие от партии цветовете постоянно не доближиха за всички искащи, по тази причина законът бе планувал и опция за всевъзможни чертички, линии и лентички в заветния колорит.
Шарените картончета за гласоподаване отидоха в небитието чак през 2005 година, когато Народното събрание одобри отсега нататък да се употребява бяла интегрална бюлетина. А тя прочее бе гласувана след тъкмо същите депутатски кавги, паники, опасения и обвинявания, с които през последните години бе съпроводено въвеждането на напълно машинното гласоподаване.
А то от своя страна изпрати в предишното чувалите с бюлетини, скупчването, среднощните бдения и кавги в Районните изборни комисии, и най-много купищата неточности в ръчно попълнените изборни протоколи.
Хартиената бюлетина не е анулирана изцяло и по закон към момента се употребява в дребните обитаеми места и като запаса при щета на машините. Ако някое ново болшинство не даде крачка назад обаче, пътят ѝ към този момент наподобява явен и начертан – към предишното.
Ахмед Доган е от дълголетните политици, за чиято партия е гласувано и с цветна бюлетина, и с бяла хартиена, и с машина. Снимка: БГНЕС Въпреки гневните диспути „ за “ и „ срещу “ въвеждане на мажоритарна изборна система у нас, действително гласуването в България отлично съчетава пропорционалния с мажоритарния детайл посредством преференциалното гласоподаване. През последните години посредством него гласоподавателите съумяха да вкарат в Народното събрание не един и двама свои любимци, съумели да завоюват доверието им с персонални качества и лична акция.
По този метод преференциалното гласоподаване се потвърди като работещ механизъм, който отчасти иззе от партиите едноличното право да редят кандидат-депутатските листи единствено и само по свое убеждение.
Също оригиналност от последните години е правото на законен протестен избор. Макар да не води до никакви действителни последици при разпределението на мандатите, квадратчето „ не поддържам никого “ очевидно има своите многочислени фенове. Последните избори го потвърдиха изключително безапелационно.
За нея към този момент се изговори доста, само че в това време рекордно ниските ѝ стойности си заслужават вниманието. Парламентарните избори в България постоянно са се радвали на релативно висока интензивност. Но на последния парламентарен избор тя означи рекордно дъно под 40% - невиждан резултат в най-новата ни история.
Част от аргументите за нея се дължат на друга традиция, която за жалост обаче остава порочно устойчива – неактуализираните изборни описи, които към момента са цялостни с така наречен „ мъртви души “. Те обаче не са задоволително да обяснят срутва на доверието у гласоподавателя към политическото посланичество. Причините сигурно са сложни и предмет на различен, доста по-задълбочен разбор. Но измежду тях сигурно не е едно друго събитие, от което новата ни политическа действителност се отърва.
Хиляди изселници от Турция бяха проведени да дойдат в България и демонстративно да гласоподават в символ на митинг против ограничавания брой секции зад граница през 2017 година Това бе и един от последните мемоари за явлението " Изборен туризъм " у нас. Никоя автогара в България не се е радвала на подобен всеобщ журналистически интерес през годините, както Кърджалийската. Безспорно един от най-ярките явления на ранната българска демократична традиция бе така наречен избирателен туризъм. Дойдеха ли избори, екипи на всички национални медии тръгваха към кърджалийско в очакване на проведените рейсове с гласоподаватели от Турция.
В продължение на дълги години ги дочакваха. Но и тази традиция към този момент не е, каквото беше. Серия законови промени като въвеждането на наложителната уседналост сведоха рейсовете на автогарата в Кърджали по избори до нормалния им за всеки работен ден график. Българските изселници към този момент всеобщо упражняват правото си на глас в Турция.
Това право беше краткотрайно лимитирано с въвеждането на предел от 35 секции на страна зад граница, което незабавно бе отиграно със зрелищна проява на Граничен контролно-пропусквателен пункт „ Капитан Андреево “ в жанр „ Голямата екскурзия “. Участниците бяха хиляди изселници, безшумно проведени да дойдат и да гласоподават тук в символ на митинг против лимитираното им право на глас. И „ Обединени патриоти “ в ролята на гневни бранители на българския избирателен развой от непознати попълзновения.
През годините на действието си изкуствената преграда с 35-те секции съумя изкуствено да понижи гласовете за Движение за права и свободи в Народното събрание, само че не и броя на мандатите му, нито пък въздействието му. За сметка на това донесе куп нерви и главоболия на останалите гласоподаватели зад граница. И в последна сметка бе анулирана през 2021 година
Също като изборният туризъм на автогарата в Кърджали.
Още една доста огромна тематика от българската изборна реалност постепенно залязва. След последния парламентарен избор бе регистрирана рекордно ниска изборна интензивност в ромските махали, които всекидневно са способни да окажат съществено въздействие в разпределението на парламентарните сили. Наблюдатели разясниха, че огромната серия от избори е изтощила финансово партиите и те към този момент не могат да си разрешат (иначе криминализираното) пазаруване на гласове измежду ромското население.
Възможно е обаче и друго пояснение - че изборната безсилие е обхванало цялото общество. Съвсем цялото. Включително и политическите партии. Защото в предишното остана и още нещо, което напълно не работи за повишение на благосклонностите у жителите към политиците.
„ Жельоо! Ти знаеш ли, че си един турчин с фес! “
Годината е 1992-а, а обидата е изречена от претендента за президент Велко Вълканов по адрес на съперника му Желю Желев по време на избирателен спор в ефира на Българска национална телевизия.
Българският политически фолклор постоянно е бил богат на „ изцепки “. Персоналните нападки и обиди против съперниците обаче до наскоро бяха необичайност. Повечето политици съблюдаваха неписаното предписание – нападат се не персони, а позиции, дейности и хрумвания.
Полека-лека и тази граница беше сгазена. Днес „ малоумник “, „ мафиот “, „ апаш “, „ измамник “, „ петно “, „ фашист “ са нормална част от депутатския вербален боеприпас. Все по-често политици си разрешават обществено и ехидно да се съмняват в психическото здраве на съперника. Да се подиграват на външния му тип – персонално и в обществените мрежи. Или да му демонстрират настройка от три пръста с доминиращ междинен.
Беше и време, когато пленарната зала беше неприкосновена. В нея бе позволено внасянето само на документи и компютри, нужни на народните представители за съвещанието. Не се позволяваше да се влиза даже с бутилка минерална вода. Лозунги, плакати, пропагандни материали бяха строго неразрешени.
Смисълът на тази строга етикеция бе в посланието, че всички депутати – без оглед на политическата си принадлежност – изповядват идентичен почит към законодателния орган в страната и не си разрешават да злоупотребяват с него.
Днес по банките в законодателния орган кенчетата от безалкохолни питиета, пластмасовите чаши с кафе и опаковките от вафли са нормална панорама. Наред с народни представители, облечени в дънки и тениски с неуместни за публична институция щампи. Последното, за наслада, към момента е необичайност. Но пък политическото лозунгаджийство е съвсем ежедневие.
На този декор огромен минус за новото заседание ще бъде още една липса.
Един от последните мохикани на остарялата парламентарна школа към този момент няма да бъде депутат. След четвърт век в Народното събрание доктор Хасан Адемов от Движение за права и свободи предава щафетата на новото потомство. Той не е официално част от нашата ранглиста, само че сигурно бе значима част от парламентарната традиция.
Каквото и да е било отношението към политическата му мощ, Адемов самичък по себе си съумя да съчетае качествата на заслужен парламентарист – професионална експертиза, политически опит и диалогичност. Името му в никакъв случай не се забърка в скандал, а той се радваше на почитание от страна на всички парламентаристи през всичките си години в Народното събрание.
След доктор Адемов единственият деец със същия стаж в Народното събрание остава неговият съпартиец Рамадан Аталай.
А това значи, че, за положително или зло, в предишното остава съвсем цялото остаряло потомство на Народното събрание. Докъде ще го заведе новото, ще покаже бъдещето.
Източник: euronewsbulgaria.com
КОМЕНТАРИ