"Челото му пльосна в калта" - роман възкресява Горянското движение
Швеге: против сърпа и чука " - дебютният разказ на журналиста Тодор Господинов, ще има премиера на 16 февруари от 18,30 ч. в столичния Patches Blues Bar (бул. " Прага " 23), заяви " Сиела ". Книгата ще бъде показана от основния редактор на издателството Захари Карабашлиев. Входът е свободен.
На фокус в " Швеге: против сърпа и чука " е Горянското съпротивително придвижване, зародило след комунистическия прелом на 9 септември 1944 година Антикомунистическите чети, образувани в отговор на насилствена колективизация и всеобщите политически репресии, са били дефинитивно сломени в края на 50-те години. Горянството е считано за едно от най-упоритите съпротивителни придвижвания против комунистическия режим след Втората международна война. " Стъпил на документална основа, този кондензиран с деяние, история и обрати разказ споделя за обич, изменничество и гнет по време на комунистическия режим незабавно след 1944 година Длъжници сме на тези стотици хиляди, изгубили свободата си, живота си, здравето си, имуществото си; длъжници сме и на първото в Европа проведено придвижване на горяните против аления тоталитаризъм, чиято задача беше първо да смаже индивида, по- късно - неговата свобода; а наследниците му в днешни дни и с други средства пробват да убият или подменят паметта за съпротивата му. Затова " Швеге " е разказ и за паметта ", написа в анотацията на романа Захари Карабашлиев.
От " Сиела " дефинират " Швеге " като подобен с романите " Власт и опозиция " на Илия Троянов и " Когато капят кестените " на Стефан Коспартов.
Пред създателят Тодор Господинов споделя, че огромна част от събитията в книгата му са действителни, като се е опитвал да ги пресъздаде оптимално достоверно. За страдание комунистическият режим се е постарал да унищожи огромна част от документите за този интервал от българската история.
" Например атентатът против Вълко Червенков не е бил единствено този, който съм описал, само че и той е крит усърдно и за тях не се приказва публично. Идеята съгласно мен е била да не се нарушава легендата за националната обич към новия публичен строй и комунистическия режим. Документи са в основата на последната огромна горянска борба, станала под блокада от елементи на армията, милицията и вътрешни войски в Сливенско, както и на отвличането на аероплан в последните глави на романа ", споделя за " Свободна Европа " Господинов, чиито предшественици са били измежду участниците в горянското придвижване.
Из " Швеге: против сърпа и чука " от Тодор Господинов
ШвегеС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
... Въдвориха ни в лагера на 28 или 29 март. Губят ми се дни в тъмниците от лашкането по вагоните и календарът ми беше последна грижа. В началото мощната светлина към момента ме дразнеше. Бяхме прекарали в тъмния вагон десетки часове. Пътуването не беше толкоз дълго, колкото висенето по глухите коловози.
Във вагона беше тегаво, като че ли чакахме да се размине градушка над нивите преди беритба. Хората миришат неприятно, когато ги е боязън.
До мен беше заврян на кълбо някакъв човечец, едно време бил прочут фешън шивач на мъжки костюми. Имал и шест шивачки на машините и настрана кроячи. Бузите му лъщяха на светлината.
Той ме заприказва пръв, само че от непрекъснатото кашляне във вагона не му разбирах нищо.
Питах го дали е шил костюми на райета. Май не бяха съвременни, само че доста ги харесвах. Аз съм земеделец човек и от мода не подбирам.
Продавал и меки шапки в ателието. Не разбирал за какво го вкарвали в лагера. Той бил в управлението на земеделската дружба в Пловдив. Една вечер го пресрещнали пред тях трима от Държавна сигурност и го тикнали в камионетката. Пред дамата и децата го ритали и им споделили да не го чакат скоро.
Виках му да не плаче, че е срамотия, а той подсмърчаше, тъй като със фамилията му било свършено.
Накарали жена му да се разведе с него, заплашили я, че другояче ще ѝ вземат къщата и с децата на улицата ще останат.
Разделили се и те отново ѝ взели парцела, натикали я в едната стая, а в другите настанили като извънредно нуждаещи се свои правилни хора.
Във вагона не се дишаше от влажната плява - тъкмо в онази фаза, преди да се разкашка. Вонеше на пот, а след това и на изпражнения.
Оная вечер другите в близост дума не обелиха, а моят сателит трепереше и не спираше да подрежда, че това са хора без Господ. Имаше и един различен до нас, Доктора му виках аз, за по-лесно, той си беше боен доктор, огромен саможивец. Очилата му се бяха килнали леко встрани, а на темето му стърчаха няколко косъма. Докато колесата на вагона подрънкваха, той се загръщаше в черното си палто, хубаво, вълнено, подпираше глава на дъсчената стена и задрямваше.
Развиделяваше се, когато ни стовариха от конските вагони на белосана дребна гара.
Подкараха ни под ескорт. По-точно тичахме след конните полицаи, до момента в който не ни качиха в лодки. Наоколо беше единствено мъгла, а от студа и пляскането на веслата на човек му се допикаваше.
Стъпили на брега, се сбутахме от бързане и до момента в който се усетя, когато подвигнах глава, видях надписа над портала - " Човек - това звучи гордо. Максим Горки ". Тесните керемидени букви на мръсно бял декор се разделяха от ръждиви петна на места.
С Доктора минахме дружно, като младоженци, под арката с надписа и скоро се врекохме във честност на Партията за отнетата ни свободица. После видях какво написа отвътре над портала - " Ако врагът не се съобщи, той се унищожава. Ф. Е. Дзержински ".
Край портала се навъртаха трима. Не бяха групичка и не си говореха, само че си приличаха като родственици. Най-високият беше с подуто лице, висналите му бузи, покрити със синьо-розова мрежа от капиляри, контрастираха на посребрената коса. Облечен в тъмнокафяв костюм и нахлузил сив шлифер, той присвиваше свински очички и стискаше устни. Вторият, доста по-млад, стоеше по бяла риза с военни бричове в ботушите, а третият с очилца с железни рамки, с чиновнически облекла, беше с най-интелигентно лице, само че очите му бяха като черни кръгове.
Едва по-късно си дадох сметка какво ги свързва - носеха бастуни. Помислих, че несъмнено не ги държат краката от работа, претрупани бяха, и ги съжалих в първия миг. А бастуните им - дебели колкото детско краче и почернени с цвета на изсъхнала кръв от средата надолу.
Посрещачите ни стояха, необичайно неподвижни, и гледаха през нас, единствено най-възрастният, с прошарената коса, сресана обратно, играеше с пръсти, до момента в който подпираше длан на бастуна. После разбрах, че това бил началникът на лагера. Гучев гладеше облата ръкохватка постепенно, като че ли милваше коляното на държанка, с премрежени очи.
Вървяхме една тайфа хора. Доктора беше изостанал най-открая и не поглеждаше встрани. Ако беше се обърнал, щеше да види, че най-старият направи 2 - 3 крачки, поклащайки напред-назад бастуна в ръката си, и внезапно посече като със сабя хората до мен. Бях трети в редицата, усетих единствено полъха и видях по какъв начин в края на бастуна блесна стоманен пръстен. Доктора се свлече незабавно, дори ми се стори, че гърбът му се изкриви.
Следа като улей остана по балтона. Челото му пльосна в калта, а очилата му изхвръкнаха.
Гучев по този начин крещеше, че от гняв се чуваше и свистене. Овика ни, по какъв начин това било работен лагер за превъзпитание, а не курорт.
Крясъците да ставаме, да мърдаме, да скачаме, да лазим ни пращаха да гнием при всички изедници, търтеи, пияници и сводници. Накрая закачи с края на бастуна си Доктора за яката, изпъна я, изпсува и се изхрачи от горната страна му.
Средният в редицата се отърва по-леко, само че падна на колене и като се подпря с ръце напред, с цел да не зарови чело в пръстта, повдигна единия си крайник и опита да стане. Онзи зад него се спъна в тялото му и се претърколи. Без малко да подкоси и мен. После нещастниците съумяха да се изправят и продължиха някак пътя си.
През това време другите двама началници постановяваха де кого докопат с бастуните си, до момента в който не се умориха и не прекратиха с скука церемонията по посрещането ни. Този пердах от бастуните го отнесохме тъкмо откакто подминахме помещението на караула, вдясно от портала. Едва тогава още веднъж събрах сили да огледам в близост. Пред нас беше плацът - сплъстена до вкаменяване сиво-кафява пръст, трамбована от хилядите крайници на нещастниците, затворени тук.
Това празно място се простираше в центъра на лагера и заемаше почти половината от него. Две сиви здания в редица го заграждаха на половина по дължина, а една трета завършваше буквата " Г ". Иначе извън, вляво от черния път, се издигаше дълга сграда с часови начело. Оказа се казарма за караулните от вътрешни войски. Вдясно, тъкмо преди портала, беше издигната по-височка тухлена, съвсем квадратна къща, която очевидно беше за някакви началници, тъй като имаше завеси по прозорците и мушката на перваза.
Много харесах тези цветя.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
На фокус в " Швеге: против сърпа и чука " е Горянското съпротивително придвижване, зародило след комунистическия прелом на 9 септември 1944 година Антикомунистическите чети, образувани в отговор на насилствена колективизация и всеобщите политически репресии, са били дефинитивно сломени в края на 50-те години. Горянството е считано за едно от най-упоритите съпротивителни придвижвания против комунистическия режим след Втората международна война. " Стъпил на документална основа, този кондензиран с деяние, история и обрати разказ споделя за обич, изменничество и гнет по време на комунистическия режим незабавно след 1944 година Длъжници сме на тези стотици хиляди, изгубили свободата си, живота си, здравето си, имуществото си; длъжници сме и на първото в Европа проведено придвижване на горяните против аления тоталитаризъм, чиято задача беше първо да смаже индивида, по- късно - неговата свобода; а наследниците му в днешни дни и с други средства пробват да убият или подменят паметта за съпротивата му. Затова " Швеге " е разказ и за паметта ", написа в анотацията на романа Захари Карабашлиев.
От " Сиела " дефинират " Швеге " като подобен с романите " Власт и опозиция " на Илия Троянов и " Когато капят кестените " на Стефан Коспартов.
Пред създателят Тодор Господинов споделя, че огромна част от събитията в книгата му са действителни, като се е опитвал да ги пресъздаде оптимално достоверно. За страдание комунистическият режим се е постарал да унищожи огромна част от документите за този интервал от българската история.
" Например атентатът против Вълко Червенков не е бил единствено този, който съм описал, само че и той е крит усърдно и за тях не се приказва публично. Идеята съгласно мен е била да не се нарушава легендата за националната обич към новия публичен строй и комунистическия режим. Документи са в основата на последната огромна горянска борба, станала под блокада от елементи на армията, милицията и вътрешни войски в Сливенско, както и на отвличането на аероплан в последните глави на романа ", споделя за " Свободна Европа " Господинов, чиито предшественици са били измежду участниците в горянското придвижване.
Из " Швеге: против сърпа и чука " от Тодор Господинов
... Въдвориха ни в лагера на 28 или 29 март. Губят ми се дни в тъмниците от лашкането по вагоните и календарът ми беше последна грижа. В началото мощната светлина към момента ме дразнеше. Бяхме прекарали в тъмния вагон десетки часове. Пътуването не беше толкоз дълго, колкото висенето по глухите коловози.
Във вагона беше тегаво, като че ли чакахме да се размине градушка над нивите преди беритба. Хората миришат неприятно, когато ги е боязън.
До мен беше заврян на кълбо някакъв човечец, едно време бил прочут фешън шивач на мъжки костюми. Имал и шест шивачки на машините и настрана кроячи. Бузите му лъщяха на светлината.
Той ме заприказва пръв, само че от непрекъснатото кашляне във вагона не му разбирах нищо.
Питах го дали е шил костюми на райета. Май не бяха съвременни, само че доста ги харесвах. Аз съм земеделец човек и от мода не подбирам.
Продавал и меки шапки в ателието. Не разбирал за какво го вкарвали в лагера. Той бил в управлението на земеделската дружба в Пловдив. Една вечер го пресрещнали пред тях трима от Държавна сигурност и го тикнали в камионетката. Пред дамата и децата го ритали и им споделили да не го чакат скоро.
Виках му да не плаче, че е срамотия, а той подсмърчаше, тъй като със фамилията му било свършено.
Накарали жена му да се разведе с него, заплашили я, че другояче ще ѝ вземат къщата и с децата на улицата ще останат.
Разделили се и те отново ѝ взели парцела, натикали я в едната стая, а в другите настанили като извънредно нуждаещи се свои правилни хора.
Във вагона не се дишаше от влажната плява - тъкмо в онази фаза, преди да се разкашка. Вонеше на пот, а след това и на изпражнения.
Оная вечер другите в близост дума не обелиха, а моят сателит трепереше и не спираше да подрежда, че това са хора без Господ. Имаше и един различен до нас, Доктора му виках аз, за по-лесно, той си беше боен доктор, огромен саможивец. Очилата му се бяха килнали леко встрани, а на темето му стърчаха няколко косъма. Докато колесата на вагона подрънкваха, той се загръщаше в черното си палто, хубаво, вълнено, подпираше глава на дъсчената стена и задрямваше.
Развиделяваше се, когато ни стовариха от конските вагони на белосана дребна гара.
Подкараха ни под ескорт. По-точно тичахме след конните полицаи, до момента в който не ни качиха в лодки. Наоколо беше единствено мъгла, а от студа и пляскането на веслата на човек му се допикаваше.
Стъпили на брега, се сбутахме от бързане и до момента в който се усетя, когато подвигнах глава, видях надписа над портала - " Човек - това звучи гордо. Максим Горки ". Тесните керемидени букви на мръсно бял декор се разделяха от ръждиви петна на места.
С Доктора минахме дружно, като младоженци, под арката с надписа и скоро се врекохме във честност на Партията за отнетата ни свободица. После видях какво написа отвътре над портала - " Ако врагът не се съобщи, той се унищожава. Ф. Е. Дзержински ".
Край портала се навъртаха трима. Не бяха групичка и не си говореха, само че си приличаха като родственици. Най-високият беше с подуто лице, висналите му бузи, покрити със синьо-розова мрежа от капиляри, контрастираха на посребрената коса. Облечен в тъмнокафяв костюм и нахлузил сив шлифер, той присвиваше свински очички и стискаше устни. Вторият, доста по-млад, стоеше по бяла риза с военни бричове в ботушите, а третият с очилца с железни рамки, с чиновнически облекла, беше с най-интелигентно лице, само че очите му бяха като черни кръгове.
Едва по-късно си дадох сметка какво ги свързва - носеха бастуни. Помислих, че несъмнено не ги държат краката от работа, претрупани бяха, и ги съжалих в първия миг. А бастуните им - дебели колкото детско краче и почернени с цвета на изсъхнала кръв от средата надолу.
Посрещачите ни стояха, необичайно неподвижни, и гледаха през нас, единствено най-възрастният, с прошарената коса, сресана обратно, играеше с пръсти, до момента в който подпираше длан на бастуна. После разбрах, че това бил началникът на лагера. Гучев гладеше облата ръкохватка постепенно, като че ли милваше коляното на държанка, с премрежени очи.
Вървяхме една тайфа хора. Доктора беше изостанал най-открая и не поглеждаше встрани. Ако беше се обърнал, щеше да види, че най-старият направи 2 - 3 крачки, поклащайки напред-назад бастуна в ръката си, и внезапно посече като със сабя хората до мен. Бях трети в редицата, усетих единствено полъха и видях по какъв начин в края на бастуна блесна стоманен пръстен. Доктора се свлече незабавно, дори ми се стори, че гърбът му се изкриви.
Следа като улей остана по балтона. Челото му пльосна в калта, а очилата му изхвръкнаха.
Гучев по този начин крещеше, че от гняв се чуваше и свистене. Овика ни, по какъв начин това било работен лагер за превъзпитание, а не курорт.
Крясъците да ставаме, да мърдаме, да скачаме, да лазим ни пращаха да гнием при всички изедници, търтеи, пияници и сводници. Накрая закачи с края на бастуна си Доктора за яката, изпъна я, изпсува и се изхрачи от горната страна му.
Средният в редицата се отърва по-леко, само че падна на колене и като се подпря с ръце напред, с цел да не зарови чело в пръстта, повдигна единия си крайник и опита да стане. Онзи зад него се спъна в тялото му и се претърколи. Без малко да подкоси и мен. После нещастниците съумяха да се изправят и продължиха някак пътя си.
През това време другите двама началници постановяваха де кого докопат с бастуните си, до момента в който не се умориха и не прекратиха с скука церемонията по посрещането ни. Този пердах от бастуните го отнесохме тъкмо откакто подминахме помещението на караула, вдясно от портала. Едва тогава още веднъж събрах сили да огледам в близост. Пред нас беше плацът - сплъстена до вкаменяване сиво-кафява пръст, трамбована от хилядите крайници на нещастниците, затворени тук.
Това празно място се простираше в центъра на лагера и заемаше почти половината от него. Две сиви здания в редица го заграждаха на половина по дължина, а една трета завършваше буквата " Г ". Иначе извън, вляво от черния път, се издигаше дълга сграда с часови начело. Оказа се казарма за караулните от вътрешни войски. Вдясно, тъкмо преди портала, беше издигната по-височка тухлена, съвсем квадратна къща, която очевидно беше за някакви началници, тъй като имаше завеси по прозорците и мушката на перваза.
Много харесах тези цветя.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ