Изходът е два национални празника
Щяхме ли да се скараме на националния празник, в случай че той не беше на 3 март?
Датата 3 март извади шанс във време, в което за демократично се смяташе всичко, което е назад на съществувалото сред 1944-та и 1989-та. Както знаем 3 март, обвинен, че е шовинистичен празник, не се празнува след 44-та. Едва през 1978 година по случай 100-годишнината на подписването на Сан-стефанския контракт празникът е оправдан като формален. Някак разумно беше през 1990 година тогавашният народен празник 9 септември (пак ден на освобождение) да се размени с предшестващото Освобождение. Идеята, по спомен, се роди на огромния протест на Съюз на демократичните сили на 3 март 1990 година, тогава шеговито се подмятна и това, че съответствува с рождения ден на Желю Желев. Няколко дни по-късно смяната бе направена и от 1991 година Трети март е националният празник на Република България.
В годините по-късно не един и двама – кой исторически аргументирано, кой прочувствено, кой загрижено за публичното ни единство – се изрекоха срещу избора на Трети март за народен празник. Без последици. Но рехаво подкрепени, както постоянно у нас и поддръжката, се раздели на две – някои хора споделят, че най-подходящият ден за народен празник е красивият, сплотяващият, даващият мотив за горделивост 24 май, други упорстват, че тази респект заслужава 6-и септември, денят на историческото събитие, което сме създали сами, без непозната опора и позволение, без изменничество, в цялостна загадка и с минимални жертви.
Щяхме ли да се скараме по оста за и срещу Русия, в случай че националният ни празник беше Шести септември? Предположението ми е, че нямаше да се скараме, а щяхме да се избием, само че да караме поред. Съединението през 1885 година изненадва всички велики сили, най-много Русия, която претендира да е в час с всичко протичащо се в България. Не и този път. Намиращият се по същото време в Москва съветски консул в Пловдив Сорокин отхвърля новината, когато се получава депешата за румелийския прелом. „ Това е невероятно – споделя той, – не вярвайте. “ Обаче се оказало допустимо. Народът в София ликува, веят се флагове, леят се патриотични речи, само че на митинга не участват хора от партията на Драган Цанков, тъй като Съединението е станало без единодушието на Русия.
Ето какво се случва по-нататък, разказано от Симеон Радев в „ Строители на модерна България “: „ Положението се подобряваше доста, когато от Петербург пристигна нечаяно едно потресающе уведомление:една заповед на княз Обручев предписваше на княз Кантакузина да си даде оставката от поста на боен министър (на България) и отзоваваше съветските офицери, служещи в Княжеството и в Румелия. Княз Александър остана замаян от този удар. За него това значеше освен една тежка присъда на съветския цар върху революцията, само че и грамадно понижение на възможностите на младата българска армия да може да отбрани страната. “
Младият български княз написа в отчаянието си депеша до съветския цар: „ Ако отзоваването на съветските офицери, които служеха в моята армия, е един знак на отрицание, отнасящ се особено до мене, декларирам на Ваше Величество с цялостна откровеност, че съм подготвен да рискувам своята корона за богатството на българския народ. Моля единствено Ваше Величество да покровителства съединението на двете Българии, съединяване, което е било приготвено и прогласено без мое познание и срещу моята воля. “ Величеството не се трогва. Военният министър подава оставка. Депутатите пращат деветима свои представители при съветския дипломатически сътрудник Кояндер със същата молба, само че той ги посреща жестоко. Стамболов не му остава задължен, споделя му, че ще пристигна ден, когато „ вий сами ще търсите българските представители, само че те ще бягат от вас. “
Вярата в Русия е към момента доста мощна, депутатите преглъщат грубостта на Кояндер, само че не престават да имат вяра, че императорът ще се отзове на молбата им да не обезглавява българската войска. Избира се нова депутация, в която влизат митрополит Климент, Ив. Гешов, Ив. Терджиков, Димитро Папазоглу и още трима по-млади членове. Руският посланик Игелстром посича очакванията им, като споделя, че такава делегация императорът няма да одобри, а на въпроса за какво, дава отговор: „ Защо ли? Вий не запомнили ли сте, че тези господа се изказваха в Областното заседание срещу заемите за изграждане на храма в Шипка? “ Делегацията обаче не се отхвърля.
Първата им среща е с Николай Гирс, тогава министър на външните работи на Руската империя. Ето част от доклада за тази среща: „ Чувствата на императора към България, към делото, основано от татко му, прибави година Гирс, не могат да се променят, само че България към нас не е такава, каквато ний чакахме. Правителството е враждебно нам, какво не направихме за вас, нищо не ползува. “ Паралелът сред казаното от външния министър през 1885 година и патриарх Кирил през 2018 година е неминуем.
Все отново българската делегация се среща с императора на Русия. Молбата е коленопреклонна, единствено ти, само ти, господарю можеш да предотвратиш нещастието над освободената с съветска кръв България, съжалете се над нещастния български народ и не го оставяйте в тези тежки минути…Отговорът на тази молба е в две версии. Първата – увъртян общителен отвод е изпратен и оповестен обществено. В по-дългата версия се споделят думи на императора, които са за по-доверено разпространяване, с цел да не всеят паника в България: „ Съобщете на българския народ – споделя съветският император, – че за разцепление и дума не може да става, само че до тогава, до момента в който е у вас това държавно управление, нищо не очаквайте от мене. “ Сега думи, сходни на думите на съветския император, се чуха от едно шумно предаване по съветската държавна телевизия от един някогашен съветски политик.
Ако беше народен празник, сплотяващият ни Шести септември щеше да даде даже повече аргументи за разцепление по оста за и срещу Русия, в сравнение с Трети март. Особено усложнен щеше да е Волен Сидеров, само че пък забавно дали нямаше да измисли нещо още по-екстравагантно от това, че България я е нямало никаква доникъде на 19 в. и дали Емил Кошлуков щеше да го предложения, с цел да се чуе това негово осъществяване два пъти, тъй като съгласно актуалната политическа сентенция „ който заплаща, той споделя какъв брой пъти да свири музиката една и съща ария. “
Може би въпреки всичко духовният, цветният, песенният, красивият 24 май би бил един сплотяващ народен празник? Ооо, не сподели ли Путин точно на 24 май на Георге Иванов, че „ 24 май е празничен ден в Русия, поради Деня на славянската книжовност, която пристигна у нас от македонската земя. “ Точно по този начин сподели. И по същата причина като Александър Трети през 1885 година го сподели: нищо, което сме създали сами, нищо, за което имаме своя заслуга и за което не сме коленичили, не ни се признава.
За разделянето ни във връзка с Русия няма значение кой ще е националният празник – когато сме разграничени в отношението си през днешния ден, има аргументи да се разделяме във връзка на което и да е историческо събитие. Единият излаз е все в миналото да бъдем на едно мнение във връзка с Русия – тя е част от нашето прочувствено минало и нека да е част единствено от практическото ни бъдеще. Другият излаз е да си създадем два национални празника – Трети март за русофили и Шести септември за русофоби. Няма да сме единствени. В света към този момент има една страна с няколко национални празника – Пакистан.
Коментарът е оповестен първо в reduta.bg.
Датата 3 март извади шанс във време, в което за демократично се смяташе всичко, което е назад на съществувалото сред 1944-та и 1989-та. Както знаем 3 март, обвинен, че е шовинистичен празник, не се празнува след 44-та. Едва през 1978 година по случай 100-годишнината на подписването на Сан-стефанския контракт празникът е оправдан като формален. Някак разумно беше през 1990 година тогавашният народен празник 9 септември (пак ден на освобождение) да се размени с предшестващото Освобождение. Идеята, по спомен, се роди на огромния протест на Съюз на демократичните сили на 3 март 1990 година, тогава шеговито се подмятна и това, че съответствува с рождения ден на Желю Желев. Няколко дни по-късно смяната бе направена и от 1991 година Трети март е националният празник на Република България.
В годините по-късно не един и двама – кой исторически аргументирано, кой прочувствено, кой загрижено за публичното ни единство – се изрекоха срещу избора на Трети март за народен празник. Без последици. Но рехаво подкрепени, както постоянно у нас и поддръжката, се раздели на две – някои хора споделят, че най-подходящият ден за народен празник е красивият, сплотяващият, даващият мотив за горделивост 24 май, други упорстват, че тази респект заслужава 6-и септември, денят на историческото събитие, което сме създали сами, без непозната опора и позволение, без изменничество, в цялостна загадка и с минимални жертви.
Щяхме ли да се скараме по оста за и срещу Русия, в случай че националният ни празник беше Шести септември? Предположението ми е, че нямаше да се скараме, а щяхме да се избием, само че да караме поред. Съединението през 1885 година изненадва всички велики сили, най-много Русия, която претендира да е в час с всичко протичащо се в България. Не и този път. Намиращият се по същото време в Москва съветски консул в Пловдив Сорокин отхвърля новината, когато се получава депешата за румелийския прелом. „ Това е невероятно – споделя той, – не вярвайте. “ Обаче се оказало допустимо. Народът в София ликува, веят се флагове, леят се патриотични речи, само че на митинга не участват хора от партията на Драган Цанков, тъй като Съединението е станало без единодушието на Русия.
Ето какво се случва по-нататък, разказано от Симеон Радев в „ Строители на модерна България “: „ Положението се подобряваше доста, когато от Петербург пристигна нечаяно едно потресающе уведомление:една заповед на княз Обручев предписваше на княз Кантакузина да си даде оставката от поста на боен министър (на България) и отзоваваше съветските офицери, служещи в Княжеството и в Румелия. Княз Александър остана замаян от този удар. За него това значеше освен една тежка присъда на съветския цар върху революцията, само че и грамадно понижение на възможностите на младата българска армия да може да отбрани страната. “
Младият български княз написа в отчаянието си депеша до съветския цар: „ Ако отзоваването на съветските офицери, които служеха в моята армия, е един знак на отрицание, отнасящ се особено до мене, декларирам на Ваше Величество с цялостна откровеност, че съм подготвен да рискувам своята корона за богатството на българския народ. Моля единствено Ваше Величество да покровителства съединението на двете Българии, съединяване, което е било приготвено и прогласено без мое познание и срещу моята воля. “ Величеството не се трогва. Военният министър подава оставка. Депутатите пращат деветима свои представители при съветския дипломатически сътрудник Кояндер със същата молба, само че той ги посреща жестоко. Стамболов не му остава задължен, споделя му, че ще пристигна ден, когато „ вий сами ще търсите българските представители, само че те ще бягат от вас. “
Вярата в Русия е към момента доста мощна, депутатите преглъщат грубостта на Кояндер, само че не престават да имат вяра, че императорът ще се отзове на молбата им да не обезглавява българската войска. Избира се нова депутация, в която влизат митрополит Климент, Ив. Гешов, Ив. Терджиков, Димитро Папазоглу и още трима по-млади членове. Руският посланик Игелстром посича очакванията им, като споделя, че такава делегация императорът няма да одобри, а на въпроса за какво, дава отговор: „ Защо ли? Вий не запомнили ли сте, че тези господа се изказваха в Областното заседание срещу заемите за изграждане на храма в Шипка? “ Делегацията обаче не се отхвърля.
Първата им среща е с Николай Гирс, тогава министър на външните работи на Руската империя. Ето част от доклада за тази среща: „ Чувствата на императора към България, към делото, основано от татко му, прибави година Гирс, не могат да се променят, само че България към нас не е такава, каквато ний чакахме. Правителството е враждебно нам, какво не направихме за вас, нищо не ползува. “ Паралелът сред казаното от външния министър през 1885 година и патриарх Кирил през 2018 година е неминуем.
Все отново българската делегация се среща с императора на Русия. Молбата е коленопреклонна, единствено ти, само ти, господарю можеш да предотвратиш нещастието над освободената с съветска кръв България, съжалете се над нещастния български народ и не го оставяйте в тези тежки минути…Отговорът на тази молба е в две версии. Първата – увъртян общителен отвод е изпратен и оповестен обществено. В по-дългата версия се споделят думи на императора, които са за по-доверено разпространяване, с цел да не всеят паника в България: „ Съобщете на българския народ – споделя съветският император, – че за разцепление и дума не може да става, само че до тогава, до момента в който е у вас това държавно управление, нищо не очаквайте от мене. “ Сега думи, сходни на думите на съветския император, се чуха от едно шумно предаване по съветската държавна телевизия от един някогашен съветски политик.
Ако беше народен празник, сплотяващият ни Шести септември щеше да даде даже повече аргументи за разцепление по оста за и срещу Русия, в сравнение с Трети март. Особено усложнен щеше да е Волен Сидеров, само че пък забавно дали нямаше да измисли нещо още по-екстравагантно от това, че България я е нямало никаква доникъде на 19 в. и дали Емил Кошлуков щеше да го предложения, с цел да се чуе това негово осъществяване два пъти, тъй като съгласно актуалната политическа сентенция „ който заплаща, той споделя какъв брой пъти да свири музиката една и съща ария. “
Може би въпреки всичко духовният, цветният, песенният, красивият 24 май би бил един сплотяващ народен празник? Ооо, не сподели ли Путин точно на 24 май на Георге Иванов, че „ 24 май е празничен ден в Русия, поради Деня на славянската книжовност, която пристигна у нас от македонската земя. “ Точно по този начин сподели. И по същата причина като Александър Трети през 1885 година го сподели: нищо, което сме създали сами, нищо, за което имаме своя заслуга и за което не сме коленичили, не ни се признава.
За разделянето ни във връзка с Русия няма значение кой ще е националният празник – когато сме разграничени в отношението си през днешния ден, има аргументи да се разделяме във връзка на което и да е историческо събитие. Единият излаз е все в миналото да бъдем на едно мнение във връзка с Русия – тя е част от нашето прочувствено минало и нека да е част единствено от практическото ни бъдеще. Другият излаз е да си създадем два национални празника – Трети март за русофили и Шести септември за русофоби. Няма да сме единствени. В света към този момент има една страна с няколко национални празника – Пакистан.
Коментарът е оповестен първо в reduta.bg.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ