Разходка до Бекови скали
Щастливци сме да живеем в страна, която може да се похвали с безчет чудни места, способни да ни спрат дъха и са на всички места към нас. Нужно е единствено да отворим очите си и да им се насладим. Днес Лорa от Empurple ни споделя повече за една нейна разходка до Бекови скали. Тя ще ни разкаже за любовта си към природата, как се е зародила в нея и какво обичат да хапват с Касиди, с цел да възвърнат сили по-късно.
Когато бях дребна, нашите не пропускаха лято, в което да водят мен и сестра ми на море и планина. И със напълно малко средства намираха метод. Почти няма ден, в който да не ми мине през мозъка какъв брой съм им признателна за това. Не единствено поради прелестните нови прекарвания дружно, а и поради това, че възпитаха у мен обич към природата, към дивото, възпитаха очите ми да усещат кое е същинска натурална хубост и да изпитвам голяма приятност при типа на естествените дадености на родината ми. Голяма част от детството ми мина в Благоевград и детските ми крачета са минали доста километри из Пирин и Рила, където съм изяла сума ти филии с Първомайска лютеница (хаха).
Животът се завъртя и през днешния ден пребивавам в Пловдив с мъж, който съвсем не беше стъпвал в планината (щом прочете това ще ми каже: " Е, каак! Ходил съм на Предела и еди-къде си! ", добре, добре, ходил си 2–3 пъти!) Това, което не ми харесва, е, че към този момент не извозвам и на половина толкоз време в планината, колкото ми се желае. Тъжно ми е да си го призная, само че годините минават и такива са обстоятелствата.
Касиди към този момент е съвсем на 3 годинки и се замислих: " Не желая ли да й дам това, което моите родители ми дадоха?! ". Да се изправи пред гледка като тази на фотосите, да види хоризонта на безкрайните Родопи и в сърцето й да прескачат мълнии от удивление, каквито удрят и мен в тези моменти. Тази обич се ражда малко по малко, възпитава се, не се случва изведнъж.
Затова първа спирка – Бековите скали до Равногор , много покрай Пловдив. Хапнахме в едно ресторантче най-после на селото, където по едно време пристигна да посвири гайдар. Може би няма по-добро посрещане в планината от музиката на българска гайда. Спряхме колата до параклиса над селото и тръгнахме. Съвсем леко преходче – 30-тина минути в посока, които с 3-годишно детенце обаче се удвояват. Пътеката е огромна, много равна и е чудесна за първи стъпки в хайкинга на едно детенце. Няма заплаха от рухване, има място за бягане, има цветя и доста пеперуди и пчели. А когато стигнахме до скалите, се изумих какъв парадайс съм пропуснала да видя напълно покрай Пловдив.
Гледката е изключителна! Вижда се язовир Въча и зелените гори на Родопите – с две думи виждаш една зелена простор. Има пейки, на които да поседнеш и просто да гледаш планината. Това и направихме – седнахме да си починем, хапнахме по един банан и презаредихме с Activia за пиянство, която в действителност е много добър избор за къс преход в планината, когато ти би трябвало нещо хранително, само че леко. Касиди обожава млечни храни, а пък аз се веселя доста, че има такава композиция с потребни съставки като фурми и чиа – вкусна е! Обикновено закупувам Activia в кофичка, само че за път е по-лесно и комфортно с тази за пиянство, някое друго бананче, овесени бисквитки, сандвичи. За хайкинг обичам да нося и малко ядки и ябълки. Напълнихме си коремчетата с вкусотии, а очите с хубост от гледката пред нас и след към половин час потеглихме назад.
Е, неприятното е, че Касиди очевидно единствено това е чакала – да хапне и да пийне нещо, и главичката стартира да й тежи от сладка отмалялост. Гуш и продължихме със спящо детенце на ръце. Връщането до колата беше такова и ми подсети за многото пъти, в които бях на раменете на татко ми. За неуместните ми маратонки, с които изкачвах Тодорина врата, когато бях едвам на 6 години, за светкавиците, които удряха към нас по време на градушка, вървейки по билото до хижа Грънчар, за най-вкусния обяд – преди да изкача Вихрен, и какъв брой доста молех майка ми и татко ми да ме вземат с тях на Кончето.
С поддръжката на Activia
Когато бях дребна, нашите не пропускаха лято, в което да водят мен и сестра ми на море и планина. И със напълно малко средства намираха метод. Почти няма ден, в който да не ми мине през мозъка какъв брой съм им признателна за това. Не единствено поради прелестните нови прекарвания дружно, а и поради това, че възпитаха у мен обич към природата, към дивото, възпитаха очите ми да усещат кое е същинска натурална хубост и да изпитвам голяма приятност при типа на естествените дадености на родината ми. Голяма част от детството ми мина в Благоевград и детските ми крачета са минали доста километри из Пирин и Рила, където съм изяла сума ти филии с Първомайска лютеница (хаха).
Животът се завъртя и през днешния ден пребивавам в Пловдив с мъж, който съвсем не беше стъпвал в планината (щом прочете това ще ми каже: " Е, каак! Ходил съм на Предела и еди-къде си! ", добре, добре, ходил си 2–3 пъти!) Това, което не ми харесва, е, че към този момент не извозвам и на половина толкоз време в планината, колкото ми се желае. Тъжно ми е да си го призная, само че годините минават и такива са обстоятелствата.
Касиди към този момент е съвсем на 3 годинки и се замислих: " Не желая ли да й дам това, което моите родители ми дадоха?! ". Да се изправи пред гледка като тази на фотосите, да види хоризонта на безкрайните Родопи и в сърцето й да прескачат мълнии от удивление, каквито удрят и мен в тези моменти. Тази обич се ражда малко по малко, възпитава се, не се случва изведнъж.
Затова първа спирка – Бековите скали до Равногор , много покрай Пловдив. Хапнахме в едно ресторантче най-после на селото, където по едно време пристигна да посвири гайдар. Може би няма по-добро посрещане в планината от музиката на българска гайда. Спряхме колата до параклиса над селото и тръгнахме. Съвсем леко преходче – 30-тина минути в посока, които с 3-годишно детенце обаче се удвояват. Пътеката е огромна, много равна и е чудесна за първи стъпки в хайкинга на едно детенце. Няма заплаха от рухване, има място за бягане, има цветя и доста пеперуди и пчели. А когато стигнахме до скалите, се изумих какъв парадайс съм пропуснала да видя напълно покрай Пловдив.
Гледката е изключителна! Вижда се язовир Въча и зелените гори на Родопите – с две думи виждаш една зелена простор. Има пейки, на които да поседнеш и просто да гледаш планината. Това и направихме – седнахме да си починем, хапнахме по един банан и презаредихме с Activia за пиянство, която в действителност е много добър избор за къс преход в планината, когато ти би трябвало нещо хранително, само че леко. Касиди обожава млечни храни, а пък аз се веселя доста, че има такава композиция с потребни съставки като фурми и чиа – вкусна е! Обикновено закупувам Activia в кофичка, само че за път е по-лесно и комфортно с тази за пиянство, някое друго бананче, овесени бисквитки, сандвичи. За хайкинг обичам да нося и малко ядки и ябълки. Напълнихме си коремчетата с вкусотии, а очите с хубост от гледката пред нас и след към половин час потеглихме назад.
Е, неприятното е, че Касиди очевидно единствено това е чакала – да хапне и да пийне нещо, и главичката стартира да й тежи от сладка отмалялост. Гуш и продължихме със спящо детенце на ръце. Връщането до колата беше такова и ми подсети за многото пъти, в които бях на раменете на татко ми. За неуместните ми маратонки, с които изкачвах Тодорина врата, когато бях едвам на 6 години, за светкавиците, които удряха към нас по време на градушка, вървейки по билото до хижа Грънчар, за най-вкусния обяд – преди да изкача Вихрен, и какъв брой доста молех майка ми и татко ми да ме вземат с тях на Кончето.
С поддръжката на Activia
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ