"Изгубени във времето": Мъдростта на хората от планината
Село Три могили е от тези български села, в които се влюбваш от пръв взор още като ги видиш на фотография. Отидеш ли там ти се прищява да се връщаш още веднъж и още веднъж. Чист въздух, мирис от гъсти борови гори. Малки къщички, сгушени в гънките на Родопа планина.
От София до селото се пътува дълго. От Асеновград до село Врата са към 40 мин естествен път, по който може да се движи всякаква кола. По завоите се усукват невероятни гледки.
Снимка: Ладислав Цветков, bTV
В село Врата се срещаме с Хакъ, който ще ни заведе до родното му с. Три Могили. До него се стига по 45 мин черен път. Този път е най-голямата болежка на жителите там и една от главните аргументи, довели до обезлюдяването на селото. За Хакъ знаем от планинския фотограф Мая Къркаличева, която не един път е ходила при него в региона, с цел да снима.
" Казвам се Хакъ Хакиф Халиграм. Роден съм в ето тази къща, отляво. Възрастта ми е 56. Имам две деца, разведен съм. С другарка пребивавам. Не мога да се оплача от живота ми. Винаги съм реализирал това, което съм желал. Никога не съм желал да имам доста пари, благосъстояние. Искал съм единствено толкоз, колкото ми би трябвало. Никога на други хора на съм правил зулуми. Винаги съм бил ухилен и постоянно съм го желал за хората към мен, тъй като по-скъпо от това, по-голямо благосъстояние няма – усмихнато лице, сладка приказка, сладостен език. ", споделя за себе си Хакъ
Преди повече от 30 години в с. Три могили кипял живот. Имало почти 600 поданици. Работели две заводи, учебно заведение и амбулатория. Хакъ бил водач на колата за спешна помощ, която обслужвала селата от планинския регион.
" Навремето - акушерки, медицински сестри, фелдшери... Докторите ни правеха ваксини, инжекции, медикаменти ни даваха, преглеждаха ни. Бяхме доста възпитаници - 128 деца, учители. Имахме коли за спешна помощ - две, дори. Руски джип имахме и Ласки. ", спомня си Хакъ.
Снимка: Ладислав Цветков, bTV
Той обслужвал целия планински регион. Карал денонощно по пътищата, през селата Три могили, Бор, Врата, Сини връх, Добростан, Орешец. Казва, че към този момент такива коли за спешна помощ в Балкана няма. Тази амбулатория вечно е затворила порти и през днешния ден хората тук не могат да получат здравна помощ. Хакъ си спомня за най-трудните моменти. Има случаи, в които даже е носил човек на гърба си - 5 км пеш, през планината.
" За 4 часа докарахме дамата тук, качихме я на уазката. Около 4-5 км. Един месец ме боляха ръцете, само че нали въпреки всичко съм водач на тази кола за спешна помощ - няма събота, няма неделя за мен, викат ли ме - отивам. Било то заледено, вятър духа, вали сняг - няма прекъсване, няма " Няма да потегли ". Трябва да потегли. ", спомня си Хакъ.
След последния фелдшер през 2012 година, здравната грижа за селото стопира, а Хакъ става водач на рейса, който извозва хората до града и назад. По тесния черен път няколко пъти му изкачат мечки. Скали, камъни, тиня, надвиснали дървета.... Желанието да помогне - постоянно надвивало страха.
" Осем локален, идваме тук в село, хората си отиват, буса почиствам, заключвам си вратата, сядаме пред магазина и брат ми е там, след 10 минути лява задна гума " Прааас! ". Ами това, в случай че беше в придвижване и 8 души имаше в колата какво щеше да стане? Та, аз съм набожен. Вярвам! ", споделя Хакъ.
През годините той помни доста такива обстановки.
" Тръгвам с колата, имам пътничка вътре. Тя ми вика " Спри! " Е, по какъв начин да спра - то, шейна! Не може да спреш. Викам ѝ " Дръж се крепко! " Докато спре колата се апелирам да не стане нещо неприятно. Изпотяваш се и това е… ", спомня си мъжът.
Понякога, споделя Хакъ, се усеща по този начин, като че ли никой не мисли за него.
" Ние нямаме тази мощ да знаем всичко и да асимилираме тъкмо нещата по какъв начин стоят на къде вървят - на теб за какво се случва по този начин, на мен за какво по този начин. Ние нямаме тази мощ от Бог. ", споделя той.
Снимка: Мая Къркаличева
Майката и бащата на Хакъ.
С намаляването на жителите и утежняването на пътя, Хакъ стопира да работи като водач. Автобус до селото към този момент няма. В Три Могили е толкоз безшумно, като че ли няма никой. Но в пръснатите по махали къщи има 16 непрекъснати поданици. Магазин отваря единствено в петък, когато положителни хора карат единствено най-необходимото от Тополово. Хакъ ни среща с Джимбиза. Всяка седмица той поръчва по 6 хляба. Къщата му се намира на 2 км пешком от магазина. Когато има доста сняг, не върви. Жена му пече самун у дома. Поръчки се вършат от петък за петък или по телефона, в случай че има обсег. Бусчето с храна се движи по същия черен път, излагайки се на същия риск. Тръгваме с Джимбиза по пътя за неговата къща.
Как живее на толкоз високо? " Сми, какво да правиш - препитаване. Тук съм пораснал, тук би трябвало да пребивавам. Така като виждам, обаче сме откъснати от света ", дава отговор той. Кога стартира да се обезлюдява това място? " След демокрацията бавно-бавно стартира да се стопява всичко. Животни гледах, тютюнче гледах, в този момент някоя кравичка и това е. Годините си вървят... На мен ми е красиво, разбираш ли? Аз тук съм пораснал и тук ще си умра. Сега, единствено, в случай че премиера види, една ръка да ни подаде, да помогне малко за пътя или да пристигна тук. Аз през живота си министър председател не съм виждал, само че той няма да пристигна тук. Той не върви по такива места. Тук могат да живеят единствено животни... ".
Снимка: Ладислав Цветков, bTV
" Това е независимост и затвор, свободен си, само че си затворен и в случай че кажа страната е отговорна - ние сме страната. Всички - целият български народ, само че тези управници, които се мислят, че са страната би трябвало да видят и такива места като нашето село. Да видят нашите потребности, на хората потребностите. Да създадат по този начин, че тези села, които са на изгубване да не изчезнат. Човек най-трябва да почита себе си, с цел да знае по какъв начин да почита близките, това за мен е най-голямото благосъстояние. " - добавя Хакъ.
Какво му липсва на Хакъ? " Това дето ми липсва, като се сещам за децата, те са надалеч, от време на време ме наболява. То непрекъснато си боли. Болката за това нещо си я има постоянно, само че има моменти, които в действителност се чувстваш по този начин - не цялостен човек…. Това е най-тежката болежка, която съм имал и с тази болежка ще си умра "..
Днес Хакъ живее в близкото село Врата, също съвсем обезлюдено. Там си е направил работилничка за кожени произведения. В свободното си време шие, а през останалото работи поддръжка в хотелски комплекс.
Мечтае да посреща посетители в родната си къща: " Сърцето ми тупти да пристигам. Никога няма да се откажа от това място до края на живота ми. Всичко желая тук да си направя, да си установя, реставрации и като дойдат хората лицето да ми е още по-усмихнато, да ги посрещна с по-голяма усмиивка и те да останат с положително усещане ".
Убеден е, че в случай че пътят бъде поправям, ще дойдат хора и къщите още веднъж ще са цялостни най-малко през лятото.
Той самият доверява ли се? " Доверявам се! Няма по какъв начин..., всички сме хора, би трябвало да се довериш, с цел да продължаваме напред както би трябвало. Нямаме ли доверие, нямаме ли това възприятие, да кажеш, че си човек... Роден си човек и бъди човек. Не си ли го казваш това нещо, няма смисъл... ".
А животът му се ръководи от една елементарна, само че значима мисъл - да не чакаме със боязън утрешния ден, а да създадем по този начин, че да е по-добър от днешния.
От София до селото се пътува дълго. От Асеновград до село Врата са към 40 мин естествен път, по който може да се движи всякаква кола. По завоите се усукват невероятни гледки.
Снимка: Ладислав Цветков, bTV
В село Врата се срещаме с Хакъ, който ще ни заведе до родното му с. Три Могили. До него се стига по 45 мин черен път. Този път е най-голямата болежка на жителите там и една от главните аргументи, довели до обезлюдяването на селото. За Хакъ знаем от планинския фотограф Мая Къркаличева, която не един път е ходила при него в региона, с цел да снима.
" Казвам се Хакъ Хакиф Халиграм. Роден съм в ето тази къща, отляво. Възрастта ми е 56. Имам две деца, разведен съм. С другарка пребивавам. Не мога да се оплача от живота ми. Винаги съм реализирал това, което съм желал. Никога не съм желал да имам доста пари, благосъстояние. Искал съм единствено толкоз, колкото ми би трябвало. Никога на други хора на съм правил зулуми. Винаги съм бил ухилен и постоянно съм го желал за хората към мен, тъй като по-скъпо от това, по-голямо благосъстояние няма – усмихнато лице, сладка приказка, сладостен език. ", споделя за себе си Хакъ
Преди повече от 30 години в с. Три могили кипял живот. Имало почти 600 поданици. Работели две заводи, учебно заведение и амбулатория. Хакъ бил водач на колата за спешна помощ, която обслужвала селата от планинския регион.
" Навремето - акушерки, медицински сестри, фелдшери... Докторите ни правеха ваксини, инжекции, медикаменти ни даваха, преглеждаха ни. Бяхме доста възпитаници - 128 деца, учители. Имахме коли за спешна помощ - две, дори. Руски джип имахме и Ласки. ", спомня си Хакъ.
Снимка: Ладислав Цветков, bTV
Той обслужвал целия планински регион. Карал денонощно по пътищата, през селата Три могили, Бор, Врата, Сини връх, Добростан, Орешец. Казва, че към този момент такива коли за спешна помощ в Балкана няма. Тази амбулатория вечно е затворила порти и през днешния ден хората тук не могат да получат здравна помощ. Хакъ си спомня за най-трудните моменти. Има случаи, в които даже е носил човек на гърба си - 5 км пеш, през планината.
" За 4 часа докарахме дамата тук, качихме я на уазката. Около 4-5 км. Един месец ме боляха ръцете, само че нали въпреки всичко съм водач на тази кола за спешна помощ - няма събота, няма неделя за мен, викат ли ме - отивам. Било то заледено, вятър духа, вали сняг - няма прекъсване, няма " Няма да потегли ". Трябва да потегли. ", спомня си Хакъ.
След последния фелдшер през 2012 година, здравната грижа за селото стопира, а Хакъ става водач на рейса, който извозва хората до града и назад. По тесния черен път няколко пъти му изкачат мечки. Скали, камъни, тиня, надвиснали дървета.... Желанието да помогне - постоянно надвивало страха.
" Осем локален, идваме тук в село, хората си отиват, буса почиствам, заключвам си вратата, сядаме пред магазина и брат ми е там, след 10 минути лява задна гума " Прааас! ". Ами това, в случай че беше в придвижване и 8 души имаше в колата какво щеше да стане? Та, аз съм набожен. Вярвам! ", споделя Хакъ.
През годините той помни доста такива обстановки.
" Тръгвам с колата, имам пътничка вътре. Тя ми вика " Спри! " Е, по какъв начин да спра - то, шейна! Не може да спреш. Викам ѝ " Дръж се крепко! " Докато спре колата се апелирам да не стане нещо неприятно. Изпотяваш се и това е… ", спомня си мъжът.
Понякога, споделя Хакъ, се усеща по този начин, като че ли никой не мисли за него.
" Ние нямаме тази мощ да знаем всичко и да асимилираме тъкмо нещата по какъв начин стоят на къде вървят - на теб за какво се случва по този начин, на мен за какво по този начин. Ние нямаме тази мощ от Бог. ", споделя той.
Снимка: Мая Къркаличева
Майката и бащата на Хакъ.
С намаляването на жителите и утежняването на пътя, Хакъ стопира да работи като водач. Автобус до селото към този момент няма. В Три Могили е толкоз безшумно, като че ли няма никой. Но в пръснатите по махали къщи има 16 непрекъснати поданици. Магазин отваря единствено в петък, когато положителни хора карат единствено най-необходимото от Тополово. Хакъ ни среща с Джимбиза. Всяка седмица той поръчва по 6 хляба. Къщата му се намира на 2 км пешком от магазина. Когато има доста сняг, не върви. Жена му пече самун у дома. Поръчки се вършат от петък за петък или по телефона, в случай че има обсег. Бусчето с храна се движи по същия черен път, излагайки се на същия риск. Тръгваме с Джимбиза по пътя за неговата къща.
Как живее на толкоз високо? " Сми, какво да правиш - препитаване. Тук съм пораснал, тук би трябвало да пребивавам. Така като виждам, обаче сме откъснати от света ", дава отговор той. Кога стартира да се обезлюдява това място? " След демокрацията бавно-бавно стартира да се стопява всичко. Животни гледах, тютюнче гледах, в този момент някоя кравичка и това е. Годините си вървят... На мен ми е красиво, разбираш ли? Аз тук съм пораснал и тук ще си умра. Сега, единствено, в случай че премиера види, една ръка да ни подаде, да помогне малко за пътя или да пристигна тук. Аз през живота си министър председател не съм виждал, само че той няма да пристигна тук. Той не върви по такива места. Тук могат да живеят единствено животни... ".
Снимка: Ладислав Цветков, bTV
" Това е независимост и затвор, свободен си, само че си затворен и в случай че кажа страната е отговорна - ние сме страната. Всички - целият български народ, само че тези управници, които се мислят, че са страната би трябвало да видят и такива места като нашето село. Да видят нашите потребности, на хората потребностите. Да създадат по този начин, че тези села, които са на изгубване да не изчезнат. Човек най-трябва да почита себе си, с цел да знае по какъв начин да почита близките, това за мен е най-голямото благосъстояние. " - добавя Хакъ.
Какво му липсва на Хакъ? " Това дето ми липсва, като се сещам за децата, те са надалеч, от време на време ме наболява. То непрекъснато си боли. Болката за това нещо си я има постоянно, само че има моменти, които в действителност се чувстваш по този начин - не цялостен човек…. Това е най-тежката болежка, която съм имал и с тази болежка ще си умра "..
Днес Хакъ живее в близкото село Врата, също съвсем обезлюдено. Там си е направил работилничка за кожени произведения. В свободното си време шие, а през останалото работи поддръжка в хотелски комплекс.
Мечтае да посреща посетители в родната си къща: " Сърцето ми тупти да пристигам. Никога няма да се откажа от това място до края на живота ми. Всичко желая тук да си направя, да си установя, реставрации и като дойдат хората лицето да ми е още по-усмихнато, да ги посрещна с по-голяма усмиивка и те да останат с положително усещане ".
Убеден е, че в случай че пътят бъде поправям, ще дойдат хора и къщите още веднъж ще са цялостни най-малко през лятото.
Той самият доверява ли се? " Доверявам се! Няма по какъв начин..., всички сме хора, би трябвало да се довериш, с цел да продължаваме напред както би трябвало. Нямаме ли доверие, нямаме ли това възприятие, да кажеш, че си човек... Роден си човек и бъди човек. Не си ли го казваш това нещо, няма смисъл... ".
А животът му се ръководи от една елементарна, само че значима мисъл - да не чакаме със боязън утрешния ден, а да създадем по този начин, че да е по-добър от днешния.
Източник: btvnovinite.bg
КОМЕНТАРИ