Ичера – идилия в Балкана
Село Ичера е потънало във вътрешността в Сливенския Балкан, въпреки че на процедура не е надалеч от огромните пътища. От „ Петолъчката “ поемаш към, само че още преди селото на Йовков и „ Старопланински митове “, завиваш вдясно. Подминаваш Градец, с цел да стигнеш до мястото със странното име Ичера. А то е извънредно, тъй като е старинно. Произхожда от наименованието на крепостта Сикера, съществувала още през 4-5 век. Наблизо са, Медвен, Котел. Не липсват и легендите – една от тях свързва селото със Симеон Велики и гласи, че той идвал да ловува тук.
Ичера е забавно място, а сравнението с е неизбежно. Първо, тъй като локалната архитектура е сходна, но е прекомерно шарена, туристическа, оживена. С цялата си хубост тя е превърната въпреки всичко в търговски артикул. Докато Ичера е достоверна, недокосната към този момент от туристическата врява и доста идилична. Думата идилия като определение за визулната картина, която ти се разкрива тук, е неизбежна. Тъкмо това съставляват стадата край пътя, които пасат на яркозелената ливада край реката. Всичко това е заобиколено от цъфналите дървета и от Балкана от едната страна, възправил се като естествена стена. Слънцето прави цветовете ярки и нереални.
Идилични и някак си отвън времето са полегналата кобила с дребното конче на друга една поляна, към този момент в покрайнините на селото, както и изворчето, което блика единствено на трийсетина метра от другата страна.
В Ичера като ласка те обгръщат тишина, покой и естетика. И тъй като няма какво друго да правиш, пълниш сетивата си с страсти. С всяка фибра усещаш, че по-красиво от природата просто няма сътворено. Много от туристическите благини тук липсват, даже кафене не видяхме. Само едно магазинче, на което бе изписано „ Фурна “, само че не продаваха ръчно подготвен самун. Поради всичко това, снимаш доста. Единствено вероятният ти опит да уловиш неуловимото.
Снимаш къщите, задачите от дърво, тук-там проядено от времето. Някои даже са полуразрушени, а портите - леко накривени, като че ли са свели глави от тежестта на времето. Добро усещане прави, че и новите къщи се строят в същия древен жанр и не нарушават духа на селото. По всичко проличава, че концепцията за селски туризъм тук е взета драговолно – няколкото хотелчета в битов жанр са кипри и стилни. Снимаш тесните криви улички и надничащите любопитно от дворовете цъфнали шубраци. Цъкаш мостчето и пенливите води под него. Три протока на Луда Камчия минават от тука. Особено забавна бе остаряла къща, която си имаше лично, самостоятелно дървено мостче, също на нейните години, отвеждащо само и единствено до портата й. Неуспешен бе опитът ми за фотография на строената през 1842 година черква „ Св. Димитър Солунски “. Макар да е вдигната на високо място – ту от едната страна не се виждаше добре, ту от другата единствено върхът на камбанарията и веещото се от близка къща българско знаме. Не снимах и паметната плоча на ичеренци - трима починали като опълченци, а останалите - във всичките минали войни, само че изчетох до едно имената им. Приседнах край реката. За цялото време се появиха единствено още неколцина туристи, макар че бе един от дългата поредност почивни пролетни дни. Местни хора туктам щъкаха по тесните улички, спираха за по няколко минути на раздумка, както евентуално това се е случвало епохи наред. И още веднъж покой. Ярко слънце и рязък планински студ.
Ичера е едно неподправено пътешестване обратно във времето. Само че никой не ти го пресъздава посредством всякакви възстановки и прочие хитрости. То безшумно се е кротнало, едвам ромолящо с гласа на течащата вода и ти нашепва: Миналото не е звук и суетност, то е чувство.
Ичера е забавно място, а сравнението с е неизбежно. Първо, тъй като локалната архитектура е сходна, но е прекомерно шарена, туристическа, оживена. С цялата си хубост тя е превърната въпреки всичко в търговски артикул. Докато Ичера е достоверна, недокосната към този момент от туристическата врява и доста идилична. Думата идилия като определение за визулната картина, която ти се разкрива тук, е неизбежна. Тъкмо това съставляват стадата край пътя, които пасат на яркозелената ливада край реката. Всичко това е заобиколено от цъфналите дървета и от Балкана от едната страна, възправил се като естествена стена. Слънцето прави цветовете ярки и нереални.
Идилични и някак си отвън времето са полегналата кобила с дребното конче на друга една поляна, към този момент в покрайнините на селото, както и изворчето, което блика единствено на трийсетина метра от другата страна.
В Ичера като ласка те обгръщат тишина, покой и естетика. И тъй като няма какво друго да правиш, пълниш сетивата си с страсти. С всяка фибра усещаш, че по-красиво от природата просто няма сътворено. Много от туристическите благини тук липсват, даже кафене не видяхме. Само едно магазинче, на което бе изписано „ Фурна “, само че не продаваха ръчно подготвен самун. Поради всичко това, снимаш доста. Единствено вероятният ти опит да уловиш неуловимото.
Снимаш къщите, задачите от дърво, тук-там проядено от времето. Някои даже са полуразрушени, а портите - леко накривени, като че ли са свели глави от тежестта на времето. Добро усещане прави, че и новите къщи се строят в същия древен жанр и не нарушават духа на селото. По всичко проличава, че концепцията за селски туризъм тук е взета драговолно – няколкото хотелчета в битов жанр са кипри и стилни. Снимаш тесните криви улички и надничащите любопитно от дворовете цъфнали шубраци. Цъкаш мостчето и пенливите води под него. Три протока на Луда Камчия минават от тука. Особено забавна бе остаряла къща, която си имаше лично, самостоятелно дървено мостче, също на нейните години, отвеждащо само и единствено до портата й. Неуспешен бе опитът ми за фотография на строената през 1842 година черква „ Св. Димитър Солунски “. Макар да е вдигната на високо място – ту от едната страна не се виждаше добре, ту от другата единствено върхът на камбанарията и веещото се от близка къща българско знаме. Не снимах и паметната плоча на ичеренци - трима починали като опълченци, а останалите - във всичките минали войни, само че изчетох до едно имената им. Приседнах край реката. За цялото време се появиха единствено още неколцина туристи, макар че бе един от дългата поредност почивни пролетни дни. Местни хора туктам щъкаха по тесните улички, спираха за по няколко минути на раздумка, както евентуално това се е случвало епохи наред. И още веднъж покой. Ярко слънце и рязък планински студ.
Ичера е едно неподправено пътешестване обратно във времето. Само че никой не ти го пресъздава посредством всякакви възстановки и прочие хитрости. То безшумно се е кротнало, едвам ромолящо с гласа на течащата вода и ти нашепва: Миналото не е звук и суетност, то е чувство.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ