Излезе Домът на Gucci - книгата, вдъхновила киносъбитието ...
Седмица преди премиерата на едно от киносъбитията на 2021 година – кино лентата на именития режисьор Ридли Скот с присъединяване на Адам Драйвър, Лейди Гага, Джеръми Айрънс, Салма Хайек, Джаред Лето, Джак Хюстън и Ал Пачино – на български език се появява въодушевилата го шокираща същинска история, раздрусала радикално могъщата династия Гучи.
от Сара Г. Фордън е абсурден роман за разкош, интриги, възходи и падения, само че и за истински подем в стилната промишленост, приключил с мистериозната гибел на неговия мотор.
Вероятно никой от семейството Гучи не е подозирал, че когато младият Маурицио получава каузи на татко си Рудолфо в фамилната компания, това ще докара до още по-ожесточена битка за надзор, в която всичко е разрешено.
За обществото „ Gucci” е знак на авторитет, само че зад кулисите на дома на модата се вихрят безскрупулни политически игри, почтени за империята, в която Гучи се трансформират. А когато на 27 март 1995 година Маурицио е покосен от незнаен палач на път за своя офис в Милано, най-логичният обвинен е неговата някогашна брачна половинка Патриция Реджани Мартинели, прочула се в медиите с прозвището Черната вдовица.
Но дали Патриция, движена от ревността към новата държанка на мъжа си, е същинският гарант? Или пък финансовите разхищения на Маурицио са му спечелили и други врагове и зад едно от най-известните поръчкови убийства на века не се крие по-различен претекст?
Сара Г. Фордън се впуска в подробно изследване на разнообразни документи, свързани с ерата Маурицио Гучи и беседва със очевидци на някои от описаните подиуми, с цел да сътвори изтънчено написан и застрашителен портрет на една легенда, чието име към момента се счита за пример на класа и жанр.
В духа на „ Ирландецът “ от Чарлз Бранд, e сензационна история за ликвидиране, полуда, искра и лакомия, която ще ви погълне напълно и ще прикове вниманието ви до последната страница. История, която потвърждава, че животът от време на време е най-хубавият сценарист.
Из от Сара Г. Фордън
ДИНАСТИЯТА ГУЧИ
Яркочервени кървави пръски образуваха шарки, подобни на картина на Джаксън Полък, по вратите и белите стени от двете страни на входа, където лежеше Маурицио. На пода бяха разпръснати гилзи от изстреляните патрони. Собственикът на една будка от другата страна на улицата, в парка „ Джардини Публичи “, беше чул вика на Онорато и незабавно се бе обадил на карабинерите.
– Това е Dottor Гучи – сподели Онорато на чиновниците на реда, като уточни с дясната си ръка нагоре по стълбището към неподвижното тяло на Маурицио, до момента в който лявата му ръка висеше до тялото. – Мъртъв ли е?
Един от карабинерите приклекна до тялото на Маурицио и притисна пръсти в основата на шията му, след това кимна в символ на удостоверение, откакто не долови пулс. Адвокатът на Маурицио, Фабио Франчини, който беше дошъл преди няколко минути за уговорена среща, седеше безутешно сгънат на студения под до тялото на Маурицио – и остана там през идващите четири часа, до момента в който чиновниците на реда и медиците от линейките работеха към него. С идването на колите за спешна помощ и още полицейски коли пред постройката се събра неголямо голям брой от любопитни зяпачи. Медиците бързо се погрижиха за Онорато, като го откараха с една от колите за спешна помощ тъкмо преди на мястото на престъплението да дойдат служителите на реда от отдела за следствие на убийства. Ефрейтор Джанкарло Толиати – върлинест русокос служител на реда с дванайсетгодишен опит в отдела, се зае с огледа на тялото на Маурицио. През последните няколко години основната част от работата на Толиати беше обвързвана с разследването на убийствата, осъществявани от враждуващите кланове от албански имигранти в Милано. Това беше първата жертва на ликвидиране измежду градския хайлайф, на която беше попадал – не всеки ден се случваше авторитетен предприемач да бъде невъзмутимо разстрелян в центъра на града.
– Кой е убитият? – попита Толиати, като се наведе към него.
– Това е Маурицио Гучи – сподели му един от неговите сътрудници.
Толиати подвигна взор с насмешлива усмивка.
– Да бе, а аз съм Валентино – сподели саркастично той, като се пошегува с името на фамозния римски фешън дизайнер с тъмна коса и целогодишен безоблачен тен.
Винаги беше свързвал името на Гучи с флорентинската къща за произвеждане на кожени произведения – за какво един Гучи да има офис в Милано?
„ За мен беше просто един мъртвец, като всеки различен “, сподели по-късно Толиати.
Толиати деликатно измъкна от безжизнената ръка на Маурицио един куп изпръскани с кръв вестникарски отрязъци и му смъкна ръчния часовник Tiffany, който продължаваше да тиктака. Докато усърдно претърсваше джобовете на Маурицио, дойде и миланският прокурор Карло Ночерино. На мястото на престъплението цареше хаос; фотографи и публицисти се блъскаха с медици и чиновници на реда – карабинери и служители на реда. В Италия има три служби за запазване на реда и закона – карабинерите, la polizia и la guardia di finanzia, данъчната полиция. Притеснен в бъркотията да не бъдат унищожени основни материални доказателства, Ночерино зададе въпроса от коя работа бяха пристигнали първи. Едно от главните неписани правила измежду италианските служби за запазване на реда и закона гласи, че първите пристигнали на мястото на престъплението поемат отговорност за следствието му. След като научи, че карабинерите бяха пристигнали първи, Ночерино бързо отпрати чиновниците от polizia и подреди огромната врата към фоайето да бъде затворена, а тротоарът пред постройката – отцепен, с цел да се държи на разстояние все по-голямата навалица. После Ночерино изкачи стълбището, с цел да отиде при Толиати, който оглеждаше тялото на Маурицио Гучи.
Според Ночерино и следователите изстрелът в слепоочието на Маурицио беше причина да считат, че убийството е екзекуция в стила на мафията. Кожата и косата към раната бяха обгорени – доказателство за това, че изстрелът е създаден от близко.
– Това е работа на професионален палач – означи Ночерино, като огледа раната, а по-късно и пода към тялото, където следователите бяха обрисували с тебешир шестте гилзи.
– Класическа екзекуция, colpo di grazia – съгласи се колегата на Толиати, капитан Антонело Бучиол.
При все това и двамата бяха озадачени. Бяха изстреляни прекомерно доста патрони, а двама очевидци на закононарушението – Онорато и една млада жена, която едвам не се беше сблъскала с килъра, до момента в който беше тичал на открито – бяха оставени живи. Това по никакъв начин не приличаше на дело на професионален палач, изпратен да извърши обичайната екзекуция.
На Толиати му лиши още час и половина да завърши с огледа на Маурицио, само че щеше да му отнеме идващите три години да изследва всички детайлности от живота на Маурицио.
„ По създание Маурицио Гучи беше чужд за нас – сподели по-късно Толиати. – Трябваше да вземем живота му в ръцете си и да го отворим като книга. “
За да се схванат Маурицио Гучи и фамилията, от което произлиза, е належащо да бъде свестен характерът на тосканците. Жителите на област Тоскана са разнообразни от дружелюбните поданици на област Емилия, строгите ломбардци и хаотичните римляни и най-често се отличават с индивидуализъм и надменност. Те считат, че съставляват извора на културата и изкуството в Италия и изключително доста се гордеят с ролята си в произхода на актуалния италиански език, най-много благодарение на Данте Алигиери. Някои ги назовават „ французите на Италия “ – арогантни, самодостатъчни и затворени към чужденците. Италианският романист Курцио Малапарте ги е описал в книгата си Maledetti Toscani – „ Проклетите тосканци “.
В творбата си „ Ад “ Данте разказва Филипо Ардженти с думите il fiorentino spirit izzaro. Последната дума значи „ чудноват, необикновен, екстравагантен “ – само че флорентинският, или тоскански дух може да се прояви и като язвителен и подигравателен, постоянно подготвен за чевръст коментар или подбив – както си проличава в характера на Роберто Бенини, изпълнителя на основната роля в „ Животът е прелестен “ и притежател на „ Оскар “ като режисьор на кино лентата.
Когато един публицист от списание Town & Country, интервюирал през 1977 година Роберто Гучи, братовчед на Маурицио, го попита дали семейството Гучи можеше да се роди в друга част на Италия, Роберто го погледна с учудване.
„ Все едно да ме попиташ дали кианти може да се прави в Ломбардия – отговори гръмогласно той, като размахваше ръце. – Виното към този момент няма да бъде кианти тъкмо както и Гучи към този момент няма да бъде Гучи! Как можехме да не бъдем флорентинци, откакто сме такива, каквито сме? “
Във вените на семейство Гучи течеше кръвта на комерсиалната класа от Флоренция, с нейната богата и вековна история. През 1293 година градската конституция „ Установяването на справедливостта “ дефинира Флоренция като самостоятелна република. До установяването на властта на Медичите градът се ръководи от arti – двайсет и една търговски и майсторски гилдии. Имената на тези гилдии са оживели и до през днешния ден като имена на улици: Виа Калцаиуоли (обущари), Виа Картолаи (канцеларски служители), Виа Теситори (тъкачи), Виа Тинтори (бояджии) и доста други. Ренесансовият търговец на коприна Грегорио Дати е написал: „ Флорентинец, който не е търговец, не е пътувал по света, не е видял други страни и нации и не се е върнал във Флоренция с известно благосъстояние, не се радва на съвсем никакво почитание “.
За флорентинските търговци благосъстоянието е било въпрос на чест, а също така е носело със себе си и избрани задължения: да се финансират публични здания, да се живее в огромно палацо с прелестни градини и да се спонсорират художници, скулптори, поети и музиканти. Тази обич към красивото и гордост от основаването на красиви неща в никакъв случай не е изчезвала макар войните, чумата, наводненията и политическите рецесии. От времето на Джото и Микеланджело до актуалните майстори в техните работилници плодовете и цветовете на изкуствата, поддържани от търговците, постоянно са били в обилие в този град.
„ Девет от 10 флорентинци са търговци, а десетият е свещеник “, майтапеше се Алдо Гучи, чичото на Маурицио. „ Гучи е нещо толкоз флорентинско, колкото Джони Уокър е шотландско, а на света съвсем няма кой да научи един флорентинец на нещо, което да не знае за търговията или майсторството – продължаваше той. – Ние от семейство Гучи постоянно сме били търговци, някъде от 1410 година насам. Когато се каже Gucci, това не е същото като Macy’s. “
„ Бяха елементарни хора, необикновено човечни – описа за семейство Гучи един от някогашните им служащи. – Но всичките притежаваха оня ужасяващ тоскански темперамент. “
Историята на Маурицио стартира с тази на неговия дядо, Гучо Гучи, и по-точно на неговите родители, които в края на XIX век едвам успявали да поддържат западащата си работилница за сламени шапки във Флоренция. Гучо избягал от вкъщи си и от банкрута на татко си, като постъпил на работа на един товарен транспортен съд, с който стигнал до Англия. Там си намерил работа в фамозния хотел „ Савой “ в Лондон. Сигурно е гледал с учудване бижутата и фините копринени одежди на гостите там, както и купищата багаж, които носели със себе си. Пътнически сандъци, куфари, кутии за шапки и какво ли още не, направени от кожа и украсени с фамилни гербове и изобретателно изписани букви, превземали фоайето на хотела – същинска Мека на висшето общество във викторианска Англия. Гостите били богати и фамозни или най-малко желали да се сближат с тези, които в действителност били такива. Лили Лангтри, метресата на Уелския принц, държала един хотелски апартамент против сумата от 50 лири годишно, където да посреща гостите си. Великият артист сър Хенри Ървинг постоянно идвал на вечеря в ресторанта, а Сара Бернар твърдяла, че хотел „ Савой “ е станал като „ втори дом “ за нея.
Заплатата на Гучо била нищожна, а работата – тежка, само че той се учел бързо, а това прекарване щяло да окаже съдбоносно въздействие върху неговия живот. Не му лишило дълго време да проумее, че хората, които идвали в хотела, носели със себе си движимости, които да показват тяхното благоденствие и добър усет. Ключът към всичко това, осъзнал той, бил в купищата багаж, които пиколата пренасяли нагоре-надолу по дългите, застлани с килими коридори, и по асансьорите, наричани по това време „ пространства за издигане “. Кожата му била близка; познавал я от работилниците във Флоренция от времето на своята младост. След като напуснал работата си в хотел „ Савой “, съгласно синовете му Гучо постъпил на работа във „ Вагон-Лит “, европейската компания за спални вагони, и обиколил Европа с влаковете им, като обслужвал и следил заможните пасажери и техния антураж от прислужници и багаж, преди да се върне във Флоренция със спестяванията си четири години по-късно.
Когато се прибрал вкъщи, Гучо се влюбил в Аида Калвели, шивачка на рокли и щерка на занаятчия шивач от прилежащата улица. Явно не го тормозило, че тя към този момент има четиригодишен наследник на име Уго от любовната си спекулация с мъж, който се разболял от нелечима туберкулоза и затова не съумял да се ожени за нея. На 20 октомври 1902 година, малко повече от една година, откакто Гучо се върнал в Италия, той се оженил за Аида и осиновил Уго като лично дете. Бил на двайсет и една; тя – на двайсет и четири. Вече била бременна с първата им щерка, Грималда, която се родила три месеца по-късно. В последна сметка Аида родила на Гучо още четири деца, едното от които, Енцо, умряло още в детството си. Другите също били момчета: Алдо, роден през 1905 година, Васко – през 1907 година, и Родолфо – през 1912 година
Според сина му Родолфо първата работа на Гучо, откакто се прибрал във Флоренция, евентуално е била в магазин за антики. След това Гучо се преместил да работи във компания за производство на кожени произведения, където усвоил основите на този поминък, преди да бъде нараснал в шеф. Когато избухнала Първата международна война, към този момент бил на трийсет и три години, с огромно семейство – само че все пак го призовали на военна работа като водач на камион. След края на войната Гучо почнал работа във „ Франци “, друга компания за кожени произведения във Флоренция, където се научил по какъв начин да избира сурови кожи и овладял първоначалната обработка – щавенето и дъбенето на кожата, както и тънкостите на работата с разнообразни типове кожи. Не след дълго към този момент бил шеф на клона на компанията в Рим, където отпътувал самичък. Аида отказала да напусне Флоренция и останала вкъщи с децата. Гучо се прибирал вкъщи си за всеки почивен ден и мечтаел да си отвори лична компания във Флоренция, с цел да обслужва клиенти, които разбирали от качествено направени кожени произведения. Една неделя през 1921 година, до момента в който се разхождал във Флоренция с Аида, забелязал дребна работилница с магазин, която се давала чартърен – на тясната пресечка Виа каузи Виня Нуова, сред елегантната улица Виа Торнабуони и Пиаца Голдони на брега на река Арно. Двамата с Аида почнали да разискват възможността да я наемат. Със спестяванията на Гучо – и съгласно едно свидетелство благодарение на заем от прочут – през 1921 година основали първата компания на семейство Гучи – Valigeria Guccio Gucci, която по-късно се трансформирала в едноличното комерсиално сдружение Azienda Individuale Guccio Gucci. С близостта си до най-елегантната улица на Флоренция – Виа Торнабуони, този адрес бил от стратегическо значение за привличането на клиентелата, на която се надявал Гучо. Между XV и XVII век някои от най-богатите аристократични семейства в града – Строци, Антинори, Сасети, Бартолини Салимбени, Катани и Спини Ферони – построили своите изискани палацо по протежението на Виа Торнабуони, а от началото на XIX век на партерните етажи на техните домове почнали да отварят първокласни заведения за хранене и магазини. В „ Кафе Джиакоза “, което се намира там и до през днешния ден, сервирали приготвени на място сладкиши и питиета на своите съвременни клиенти, откакто кафенето отворило порти на номер 83r през 1815 година В „ Джиакоза “ публични снабдители на италианското кралско семейство за пръв път са предложили коктейла „ Негрони “, наименуван на един от техните постоянни клиенти – граф Негрони. „ Ристоранте Дони “, открит през 1827 година на отсрещната страна на улицата, където по-късно щял да отвори магазинът на Гучи, посрещал аристократичните фамилии от Флоренция и служел за място за срещи на дамския еквивалент на Жокейския клуб в града, където не допускали дами. В съседство се намирал цветарският магазин „ Меркатели “, който обслужвал флорентинската аристокрация. Някои 23
от другите компании, които не престават да работят и до през днешния ден, били „ Рубели “ (магазин за първокласни венециански платове), „ Профумерия Инглезе “ и „ Прокачи “ – фамозни с апетитните си сандвичи с трюфели. Заможните пасажери от Европа отсядали в „ Алберго Лондър е Суис “, а този хотел на собствен ред не бил надалеч от американската пътническа организация „ Томас Кук & Синове “, на ъгъла с Виа дел Парионе.
от Сара Г. Фордън е абсурден роман за разкош, интриги, възходи и падения, само че и за истински подем в стилната промишленост, приключил с мистериозната гибел на неговия мотор.
Вероятно никой от семейството Гучи не е подозирал, че когато младият Маурицио получава каузи на татко си Рудолфо в фамилната компания, това ще докара до още по-ожесточена битка за надзор, в която всичко е разрешено.
За обществото „ Gucci” е знак на авторитет, само че зад кулисите на дома на модата се вихрят безскрупулни политически игри, почтени за империята, в която Гучи се трансформират. А когато на 27 март 1995 година Маурицио е покосен от незнаен палач на път за своя офис в Милано, най-логичният обвинен е неговата някогашна брачна половинка Патриция Реджани Мартинели, прочула се в медиите с прозвището Черната вдовица.
Но дали Патриция, движена от ревността към новата държанка на мъжа си, е същинският гарант? Или пък финансовите разхищения на Маурицио са му спечелили и други врагове и зад едно от най-известните поръчкови убийства на века не се крие по-различен претекст?
Сара Г. Фордън се впуска в подробно изследване на разнообразни документи, свързани с ерата Маурицио Гучи и беседва със очевидци на някои от описаните подиуми, с цел да сътвори изтънчено написан и застрашителен портрет на една легенда, чието име към момента се счита за пример на класа и жанр.
В духа на „ Ирландецът “ от Чарлз Бранд, e сензационна история за ликвидиране, полуда, искра и лакомия, която ще ви погълне напълно и ще прикове вниманието ви до последната страница. История, която потвърждава, че животът от време на време е най-хубавият сценарист.
Из от Сара Г. Фордън
ДИНАСТИЯТА ГУЧИ
Яркочервени кървави пръски образуваха шарки, подобни на картина на Джаксън Полък, по вратите и белите стени от двете страни на входа, където лежеше Маурицио. На пода бяха разпръснати гилзи от изстреляните патрони. Собственикът на една будка от другата страна на улицата, в парка „ Джардини Публичи “, беше чул вика на Онорато и незабавно се бе обадил на карабинерите.
– Това е Dottor Гучи – сподели Онорато на чиновниците на реда, като уточни с дясната си ръка нагоре по стълбището към неподвижното тяло на Маурицио, до момента в който лявата му ръка висеше до тялото. – Мъртъв ли е?
Един от карабинерите приклекна до тялото на Маурицио и притисна пръсти в основата на шията му, след това кимна в символ на удостоверение, откакто не долови пулс. Адвокатът на Маурицио, Фабио Франчини, който беше дошъл преди няколко минути за уговорена среща, седеше безутешно сгънат на студения под до тялото на Маурицио – и остана там през идващите четири часа, до момента в който чиновниците на реда и медиците от линейките работеха към него. С идването на колите за спешна помощ и още полицейски коли пред постройката се събра неголямо голям брой от любопитни зяпачи. Медиците бързо се погрижиха за Онорато, като го откараха с една от колите за спешна помощ тъкмо преди на мястото на престъплението да дойдат служителите на реда от отдела за следствие на убийства. Ефрейтор Джанкарло Толиати – върлинест русокос служител на реда с дванайсетгодишен опит в отдела, се зае с огледа на тялото на Маурицио. През последните няколко години основната част от работата на Толиати беше обвързвана с разследването на убийствата, осъществявани от враждуващите кланове от албански имигранти в Милано. Това беше първата жертва на ликвидиране измежду градския хайлайф, на която беше попадал – не всеки ден се случваше авторитетен предприемач да бъде невъзмутимо разстрелян в центъра на града.
– Кой е убитият? – попита Толиати, като се наведе към него.
– Това е Маурицио Гучи – сподели му един от неговите сътрудници.
Толиати подвигна взор с насмешлива усмивка.
– Да бе, а аз съм Валентино – сподели саркастично той, като се пошегува с името на фамозния римски фешън дизайнер с тъмна коса и целогодишен безоблачен тен.
Винаги беше свързвал името на Гучи с флорентинската къща за произвеждане на кожени произведения – за какво един Гучи да има офис в Милано?
„ За мен беше просто един мъртвец, като всеки различен “, сподели по-късно Толиати.
Толиати деликатно измъкна от безжизнената ръка на Маурицио един куп изпръскани с кръв вестникарски отрязъци и му смъкна ръчния часовник Tiffany, който продължаваше да тиктака. Докато усърдно претърсваше джобовете на Маурицио, дойде и миланският прокурор Карло Ночерино. На мястото на престъплението цареше хаос; фотографи и публицисти се блъскаха с медици и чиновници на реда – карабинери и служители на реда. В Италия има три служби за запазване на реда и закона – карабинерите, la polizia и la guardia di finanzia, данъчната полиция. Притеснен в бъркотията да не бъдат унищожени основни материални доказателства, Ночерино зададе въпроса от коя работа бяха пристигнали първи. Едно от главните неписани правила измежду италианските служби за запазване на реда и закона гласи, че първите пристигнали на мястото на престъплението поемат отговорност за следствието му. След като научи, че карабинерите бяха пристигнали първи, Ночерино бързо отпрати чиновниците от polizia и подреди огромната врата към фоайето да бъде затворена, а тротоарът пред постройката – отцепен, с цел да се държи на разстояние все по-голямата навалица. После Ночерино изкачи стълбището, с цел да отиде при Толиати, който оглеждаше тялото на Маурицио Гучи.
Според Ночерино и следователите изстрелът в слепоочието на Маурицио беше причина да считат, че убийството е екзекуция в стила на мафията. Кожата и косата към раната бяха обгорени – доказателство за това, че изстрелът е създаден от близко.
– Това е работа на професионален палач – означи Ночерино, като огледа раната, а по-късно и пода към тялото, където следователите бяха обрисували с тебешир шестте гилзи.
– Класическа екзекуция, colpo di grazia – съгласи се колегата на Толиати, капитан Антонело Бучиол.
При все това и двамата бяха озадачени. Бяха изстреляни прекомерно доста патрони, а двама очевидци на закононарушението – Онорато и една млада жена, която едвам не се беше сблъскала с килъра, до момента в който беше тичал на открито – бяха оставени живи. Това по никакъв начин не приличаше на дело на професионален палач, изпратен да извърши обичайната екзекуция.
На Толиати му лиши още час и половина да завърши с огледа на Маурицио, само че щеше да му отнеме идващите три години да изследва всички детайлности от живота на Маурицио.
„ По създание Маурицио Гучи беше чужд за нас – сподели по-късно Толиати. – Трябваше да вземем живота му в ръцете си и да го отворим като книга. “
За да се схванат Маурицио Гучи и фамилията, от което произлиза, е належащо да бъде свестен характерът на тосканците. Жителите на област Тоскана са разнообразни от дружелюбните поданици на област Емилия, строгите ломбардци и хаотичните римляни и най-често се отличават с индивидуализъм и надменност. Те считат, че съставляват извора на културата и изкуството в Италия и изключително доста се гордеят с ролята си в произхода на актуалния италиански език, най-много благодарение на Данте Алигиери. Някои ги назовават „ французите на Италия “ – арогантни, самодостатъчни и затворени към чужденците. Италианският романист Курцио Малапарте ги е описал в книгата си Maledetti Toscani – „ Проклетите тосканци “.
В творбата си „ Ад “ Данте разказва Филипо Ардженти с думите il fiorentino spirit izzaro. Последната дума значи „ чудноват, необикновен, екстравагантен “ – само че флорентинският, или тоскански дух може да се прояви и като язвителен и подигравателен, постоянно подготвен за чевръст коментар или подбив – както си проличава в характера на Роберто Бенини, изпълнителя на основната роля в „ Животът е прелестен “ и притежател на „ Оскар “ като режисьор на кино лентата.
Когато един публицист от списание Town & Country, интервюирал през 1977 година Роберто Гучи, братовчед на Маурицио, го попита дали семейството Гучи можеше да се роди в друга част на Италия, Роберто го погледна с учудване.
„ Все едно да ме попиташ дали кианти може да се прави в Ломбардия – отговори гръмогласно той, като размахваше ръце. – Виното към този момент няма да бъде кианти тъкмо както и Гучи към този момент няма да бъде Гучи! Как можехме да не бъдем флорентинци, откакто сме такива, каквито сме? “
Във вените на семейство Гучи течеше кръвта на комерсиалната класа от Флоренция, с нейната богата и вековна история. През 1293 година градската конституция „ Установяването на справедливостта “ дефинира Флоренция като самостоятелна република. До установяването на властта на Медичите градът се ръководи от arti – двайсет и една търговски и майсторски гилдии. Имената на тези гилдии са оживели и до през днешния ден като имена на улици: Виа Калцаиуоли (обущари), Виа Картолаи (канцеларски служители), Виа Теситори (тъкачи), Виа Тинтори (бояджии) и доста други. Ренесансовият търговец на коприна Грегорио Дати е написал: „ Флорентинец, който не е търговец, не е пътувал по света, не е видял други страни и нации и не се е върнал във Флоренция с известно благосъстояние, не се радва на съвсем никакво почитание “.
За флорентинските търговци благосъстоянието е било въпрос на чест, а също така е носело със себе си и избрани задължения: да се финансират публични здания, да се живее в огромно палацо с прелестни градини и да се спонсорират художници, скулптори, поети и музиканти. Тази обич към красивото и гордост от основаването на красиви неща в никакъв случай не е изчезвала макар войните, чумата, наводненията и политическите рецесии. От времето на Джото и Микеланджело до актуалните майстори в техните работилници плодовете и цветовете на изкуствата, поддържани от търговците, постоянно са били в обилие в този град.
„ Девет от 10 флорентинци са търговци, а десетият е свещеник “, майтапеше се Алдо Гучи, чичото на Маурицио. „ Гучи е нещо толкоз флорентинско, колкото Джони Уокър е шотландско, а на света съвсем няма кой да научи един флорентинец на нещо, което да не знае за търговията или майсторството – продължаваше той. – Ние от семейство Гучи постоянно сме били търговци, някъде от 1410 година насам. Когато се каже Gucci, това не е същото като Macy’s. “
„ Бяха елементарни хора, необикновено човечни – описа за семейство Гучи един от някогашните им служащи. – Но всичките притежаваха оня ужасяващ тоскански темперамент. “
Историята на Маурицио стартира с тази на неговия дядо, Гучо Гучи, и по-точно на неговите родители, които в края на XIX век едвам успявали да поддържат западащата си работилница за сламени шапки във Флоренция. Гучо избягал от вкъщи си и от банкрута на татко си, като постъпил на работа на един товарен транспортен съд, с който стигнал до Англия. Там си намерил работа в фамозния хотел „ Савой “ в Лондон. Сигурно е гледал с учудване бижутата и фините копринени одежди на гостите там, както и купищата багаж, които носели със себе си. Пътнически сандъци, куфари, кутии за шапки и какво ли още не, направени от кожа и украсени с фамилни гербове и изобретателно изписани букви, превземали фоайето на хотела – същинска Мека на висшето общество във викторианска Англия. Гостите били богати и фамозни или най-малко желали да се сближат с тези, които в действителност били такива. Лили Лангтри, метресата на Уелския принц, държала един хотелски апартамент против сумата от 50 лири годишно, където да посреща гостите си. Великият артист сър Хенри Ървинг постоянно идвал на вечеря в ресторанта, а Сара Бернар твърдяла, че хотел „ Савой “ е станал като „ втори дом “ за нея.
Заплатата на Гучо била нищожна, а работата – тежка, само че той се учел бързо, а това прекарване щяло да окаже съдбоносно въздействие върху неговия живот. Не му лишило дълго време да проумее, че хората, които идвали в хотела, носели със себе си движимости, които да показват тяхното благоденствие и добър усет. Ключът към всичко това, осъзнал той, бил в купищата багаж, които пиколата пренасяли нагоре-надолу по дългите, застлани с килими коридори, и по асансьорите, наричани по това време „ пространства за издигане “. Кожата му била близка; познавал я от работилниците във Флоренция от времето на своята младост. След като напуснал работата си в хотел „ Савой “, съгласно синовете му Гучо постъпил на работа във „ Вагон-Лит “, европейската компания за спални вагони, и обиколил Европа с влаковете им, като обслужвал и следил заможните пасажери и техния антураж от прислужници и багаж, преди да се върне във Флоренция със спестяванията си четири години по-късно.
Когато се прибрал вкъщи, Гучо се влюбил в Аида Калвели, шивачка на рокли и щерка на занаятчия шивач от прилежащата улица. Явно не го тормозило, че тя към този момент има четиригодишен наследник на име Уго от любовната си спекулация с мъж, който се разболял от нелечима туберкулоза и затова не съумял да се ожени за нея. На 20 октомври 1902 година, малко повече от една година, откакто Гучо се върнал в Италия, той се оженил за Аида и осиновил Уго като лично дете. Бил на двайсет и една; тя – на двайсет и четири. Вече била бременна с първата им щерка, Грималда, която се родила три месеца по-късно. В последна сметка Аида родила на Гучо още четири деца, едното от които, Енцо, умряло още в детството си. Другите също били момчета: Алдо, роден през 1905 година, Васко – през 1907 година, и Родолфо – през 1912 година
Според сина му Родолфо първата работа на Гучо, откакто се прибрал във Флоренция, евентуално е била в магазин за антики. След това Гучо се преместил да работи във компания за производство на кожени произведения, където усвоил основите на този поминък, преди да бъде нараснал в шеф. Когато избухнала Първата международна война, към този момент бил на трийсет и три години, с огромно семейство – само че все пак го призовали на военна работа като водач на камион. След края на войната Гучо почнал работа във „ Франци “, друга компания за кожени произведения във Флоренция, където се научил по какъв начин да избира сурови кожи и овладял първоначалната обработка – щавенето и дъбенето на кожата, както и тънкостите на работата с разнообразни типове кожи. Не след дълго към този момент бил шеф на клона на компанията в Рим, където отпътувал самичък. Аида отказала да напусне Флоренция и останала вкъщи с децата. Гучо се прибирал вкъщи си за всеки почивен ден и мечтаел да си отвори лична компания във Флоренция, с цел да обслужва клиенти, които разбирали от качествено направени кожени произведения. Една неделя през 1921 година, до момента в който се разхождал във Флоренция с Аида, забелязал дребна работилница с магазин, която се давала чартърен – на тясната пресечка Виа каузи Виня Нуова, сред елегантната улица Виа Торнабуони и Пиаца Голдони на брега на река Арно. Двамата с Аида почнали да разискват възможността да я наемат. Със спестяванията на Гучо – и съгласно едно свидетелство благодарение на заем от прочут – през 1921 година основали първата компания на семейство Гучи – Valigeria Guccio Gucci, която по-късно се трансформирала в едноличното комерсиално сдружение Azienda Individuale Guccio Gucci. С близостта си до най-елегантната улица на Флоренция – Виа Торнабуони, този адрес бил от стратегическо значение за привличането на клиентелата, на която се надявал Гучо. Между XV и XVII век някои от най-богатите аристократични семейства в града – Строци, Антинори, Сасети, Бартолини Салимбени, Катани и Спини Ферони – построили своите изискани палацо по протежението на Виа Торнабуони, а от началото на XIX век на партерните етажи на техните домове почнали да отварят първокласни заведения за хранене и магазини. В „ Кафе Джиакоза “, което се намира там и до през днешния ден, сервирали приготвени на място сладкиши и питиета на своите съвременни клиенти, откакто кафенето отворило порти на номер 83r през 1815 година В „ Джиакоза “ публични снабдители на италианското кралско семейство за пръв път са предложили коктейла „ Негрони “, наименуван на един от техните постоянни клиенти – граф Негрони. „ Ристоранте Дони “, открит през 1827 година на отсрещната страна на улицата, където по-късно щял да отвори магазинът на Гучи, посрещал аристократичните фамилии от Флоренция и служел за място за срещи на дамския еквивалент на Жокейския клуб в града, където не допускали дами. В съседство се намирал цветарският магазин „ Меркатели “, който обслужвал флорентинската аристокрация. Някои 23
от другите компании, които не престават да работят и до през днешния ден, били „ Рубели “ (магазин за първокласни венециански платове), „ Профумерия Инглезе “ и „ Прокачи “ – фамозни с апетитните си сандвичи с трюфели. Заможните пасажери от Европа отсядали в „ Алберго Лондър е Суис “, а този хотел на собствен ред не бил надалеч от американската пътническа организация „ Томас Кук & Синове “, на ъгъла с Виа дел Парионе.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ