Сборниците Квит сме и Без перушина - първите две книги

...
Сборниците Квит сме и Без перушина - първите две книги
Коментари Харесай

Сборниците "Квит сме" и "Без перушина" на Уди Алън имат нови издания

Сборниците " Квит сме " и " Без перушина " - първите две книги на режисьора и публицист Уди Алън, са с нови издания, заяви издателство " Кръг ". Те са писани в края на 60-те и началото на 70-те години, когато Алън още търси своя път в света на киното. Преводите са на Георги Шарабов, Борис Дамянов и Теодор Михайлов. Новите издания са с твърди корици.

" Квит сме " и " Без перушина ", които съдържат надлежно седемнайсет и осемнайсет текста, бяха оповестени на български през 90-те години. " Днес те не престават да са тъкмо толкоз занимателни, колкото тогава. Всяка от историите е остроумна, динамична и наситена с истински хрумвания, каквито към този момент познаваме от филмите на Алън. А фактът, че съвсем можем да чуем гласа му да чете дружно с нас, прави книгите още по-забележителни ", описват от " Кръг ".

" Квит сме " (1971) е литературният дебют на Уди Алън. Голяма част от текстовете, включени в този относително къс, само че доста комичен алманах, са оповестени в началото в авторитетни списания като " Ню Йоркър ". В тях Алън пародира всевъзможни интелектуални, метафизичен и психически обичаи, както и голям брой еврейски стандарти. А измежду еклектичните тематики, които разнищва, са гибелта, религията, литературата, политическите революции, проведената престъпност, Хитлер, граф Дракула, затлъстяването и даже основаването на сандвича.

С " Без перушина " (1975 г.), считана за класика в комедийния род, Алън продължава тематиката за човешкото обезсърчение, подбудено от безсмислието на живота, и задълбава в обсесията си по гибелта, екзистенциализма и метафизиката. Заглавието отразява прословутия му невротизъм и е отпратка към фамозното стихотворение на Емили Дикинсън " Надеждата е това нещо с перушината ". Сред включените разкази, есета и пиеси са " Изследване на паранормалните феномени ", " Блудница умница ", " Кратко, само че потребно управление за гражданско непокорство ", " За произхода на жаргона " и несъмнено - " Ако импресионистите бяха зъболекари ".

Попитан преди време в изявление по какъв начин е разкрил писателския си глас, Алън дава отговор по този начин: " Случи се напълно инцидентно. Вече изцяло се бях отказал да пиша прозаичност и се занимавах със сюжети за тв сериали. В същото време се изявявах на кабаретната сцена като комедиант. Един ден от списание " Плейбой " желаеха да напиша нещо хумористично за тях и съчиних текст за шаха. По това време бях съвсем женен - за актрисата Луиз Ласър. Тя прочете текста и сподели: " Леле, мисля, че това е положително. Трябва да го изпратиш на " Ню Йоркър ". За мен, както и за всички писатели от моето потомство, това списание беше нещо свещено. Но все пак на смешка взех решение да изпратя текста. Бях шокиран, когато ми се обадиха да ми кажат, че в случай че направя някои промени по него, ще го разгласяват. Така че отидох в редакцията, поправих го леко и го пуснаха ".

" Дневник " разгласява есето " Кратко, само че потребно управление за гражданско непокорство ", предоставено на редакцията от издателство " Кръг ".

Из " Без перушина " от Уди Алън

Кратко, само че потребно управление за гражданско непокорство

 Без перушинаС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка

За да настане гражданска война, са нужни две неща: някой или нещо, против което да се въстане, и някой, който да се навие да въстане. Официалното облекло не е наложително и двете страни може случайно да избират мястото и времето, само че в случай че някоя от тях не се появи, цялата работа отива по дяволите. По време на Китайската гражданска война от 1650 година нито една от страните не отишла и естествено, не си получили назад капарото за залата.

Хората и партиите, против които се въстава, са наричани " потисници " и елементарно може да бъдат разпознати по това, че си вършат кефа. Потисниците нормално са издокарани в костюми, имат земя и слушат музика по радиото до късно през нощта, без някой да посмее да им крещи, че нарушават тишината. Работата им е да поддържат " статуквото " - положение, при което всичко си остава същото, въпреки да им се желае да вършат ремонт у дома на всеки две години.

Когато потисниците станат прекомерно строги, се получава нещо, известно като полицейска страна, в която се не разрешават всевъзможни прояви на неодобрение - не би трябвало да се усмихваш, да носиш папийонка или да наричаш кмета " тулуп " да вземем за пример. В полицейската страна гражданските права са орязани крепко, не може и дума да става за независимост на словото, само че въпреки всичко е позволено да се кълчиш под звуците на музикален запис. Не се позволяват сериозни забележки по адрес на ръководещите, изключително в случай че засягат танцовите им умения. Свободата на печата също е лимитирана и ръководещата партия " диктува " новините, като разрешава на жителите да научават единствено допустими политически хрумвания и спортни резултати, които не биха провокирали протест.

Групите, които въстават, се назовават " потиснати ". Те нормално обикалят в кръг, роптаят и се оплакват от главоболие. (Трябва да се означи, че потисниците в никакъв случай не въстават и не се пробват да станат потиснати, тъй като това би означавало да си сменят бельото.)

Сред известните образци за гражданска война са:

Френската, при която селяните взели властта със мощ и бързо сменили ключалките на вратите в двореца, с цел да не могат аристократите да се върнат в него. После си спретнали огромна забава и хубавичко преяли.

Когато най-после благородниците съумели да си върнат двореца, се наложило да го почистят главно, тъй като всичко било в мазни петна и прогорено от цигари.

Руската, която назрявала с години и избухнала ненадейно, когато крепостните селяни разбрали, че царят и императорът са еднакъв човек.

Трябва да се означи, че откакто революцията завърши, потиснатите постоянно вземат властта в свои ръце и стартират да се държат като потисници. Разбира се, тогава е доста мъчно да се свържеш с тях по телефона и е допустимо парите, дадени им назаем за цигари и дъвки по време на битката, да бъдат забравени.

Ето някои способи за гражданско непокорство:

Гладна стачка. Потиснатият не яде, до момента в който бъдат изпълнени настояванията му. Коварни политици постоянно оставят край него бисквити или сирене чедър, само че той би трябвало да устоява на тези изкушения. Ако ръководещата партия склони стачкуващия да яде, митингът се потушава относително елементарно. Ако пък го примами да похапне и да вземе чек, успеха й е цялостна. В Пакистан прекратиха гладна стачка благодарение на телешки флейки в лют сос, на които националните маси не устояха, само че сходни деликатеси се оферират рядко.
Проблемът при този вид стачка е, че след няколко дни изгладняваш като вълк, изключително в случай че край теб минават камионетки с високоговорители, от които гърми: " Ауу, какво нежно пиленце... Ммм, че апетитен грах... Да си оближеш пръстите ".

По-умерена форма на гладна стачка за хората, чиито политически възгледи не са чак толкоз крайни, е отводът от приемане единствено на някои храни, да вземем за пример кромид. Използван вярно, този способ може да има шокиращ резултат върху управниците. Добре знае се, че като отхвърляше изрично да яде салата с лук, Махатма Ганди засрами английското държавно управление и го принуди да направи доста отстъпки. Освен от яденето човек може да се откаже и от други неща: бридж белота, усмихването и стоенето на един крайник като щъркел.

Седяща стачка. Изберете си уместно място и седнете там, само че седнете изцяло, т.е. задникът ви да опира о земята. Иначе ще минавате за клекнали, а тази поза е лишена от политически смисъл, в случай че и държавното управление е клекнало. (Това се случва рядко, само че от време на време зиме и държавното управление кляка.) Номерът е да седите, до момента в който ви създадат някои отстъпки, само че както и при гладната стачка, управляващите ще се опитат да ви вдигнат. Може да кажат да вземем за пример: " Хайде ставайте, че затваряме! " или " Бихте ли се изправили за малко, желаеме да измерим какъв брой сте висок ".

Демонстрации и шествия. Основното за една проява е, че би трябвало да бъде забелязана. От това произлиза и терминът " проява ". Ако човек си показва уединено вкъщи, това на процедура не е никаква проява и минава в графата " идиотии и магарии ".

Прекрасен образец за проява е Бостънското чаено празненство. На него ядосани американци, дегизирани като индианци, изхвърлили английски чай във водите към пристанището. После индианци, дегизирани като ядосани американци, хвърлили самите британци във водата. След това британци, дегизирани като чаени храстчета, се хвърляли едни други. Накрая пристигнали немски наемници, наконтени в костюми от " Жените на Троя ", и скочили във водата без забележима причина.

Когато вършиме проява, добре е да носите афиш, на който са изписани политическите ви претенции. Ето няколко подобаващи разновидността: 1. " Намалете налозите! ", 2. " Увеличете налозите! ", 3. " Стига сте правили благи очи на иракчаните! ".

 Квит смеС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка

И още разнородни способи за гражданско непокорство:

Заставате пред кметството и скандирате " Пудинг, пудинг! ", до момента в който изпълнят настояванията ви.

Блокирате трафика, като подкарвате стадо овце из комерсиалните улици.

Обаждате се по телефона на хора от " ръководещия хайлайф " и им пеете " Бес, към този момент си единствено моя ".

Обличате се като служител на реда и подскачате на един крайник.

Дегизирате се като артишок и шамаросвате всеки, който мине около вас.

Всичко, което би трябвало да знаете за:
Източник: dnevnik.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА


Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР