Отвъд границите: Румена Леонидова - Без предпазни въжета
Съвсем съзнателно в представянето на Румена Леонидова ще напишем единствено две къси фрази: Тя е на 37 години. Завършила е НГДЕК и социология в СУ „ Св. Климент Охридски “.
Тази къса визитка обаче, не трябва да подвежда никого. Румена прекатурва живота си както сама споделя: „ на подбив “, тъй като през днешния ден не се занимава нито със социология, нито с антични езици. Живее в Тел Авив, а идната смайваща фотография единствено открехва врата, през която ще минем за едно житейско странствуване, което търси и намира своите истини в света на акробатиката.
Ето по какъв начин:
Какво вършиме в действителност през днешния ден?
Днес аз съм хореографът, режисьорът и съидейникът на цирк „ Флорентин “ (Florentin Circus), който се намира в Тел Авив, Израел. Освен това, съм и изпълнителен шеф на огромно цирково учебно заведение отново там. Разбира се, върша всичко това със брачна половинка си.
България
Как стана по този начин, че човек, който е учил антични езици и култури, след това социология, през днешния ден работи и има цирк? Прилича на огромно житейско странствуване.
Да, което сама избрах и то не стана без работа, в противен случай, стана с непосилен труд, само че и със умишлен избор, който направих в относително късна възраст. След като приключих Класическата гимназия аз желаех да продължа да изучавам типичен езици. Но на дипломната ми работа, с която трябваше да аплайвам, трябваше да имам цялостно шест, с цел да ме одобряват „ Класическа лингвистика “. Да, обаче, по този начин се получи, че ми написаха 5.75 и аз действително не бях призната първата година откакто приключих Класическата. Това ми даде една година, в която да помисля какво ще върша и добър ли е бил изборът с Класическата лингвистика. Трябваше да работя и започнах в деловодството на фонд " 13 века България “. През тази една година, на тази възраст, на която бях и в която май никой не знае тъкмо какво му се случва, социологията ми се стори много атрактивна просвета. Тази една година, в която работех беше доста основна за мен и тъй като ме отдели от връстниците ми, които бяха студенти, купонясваха, а аз навлязох в живота на възрастните. Може би и поради това през тази същата година като че ли идеализирах университета като институция и имах доста огромни упования. Да, само че не! След като ме одобриха, нещата не ми се видяха по никакъв начин розови. Не ми хареса това, което учех, не беше предизвикателно, не знаех какво ще ми даде, откакто го завърша… И до момента в който се изтезавах от въпроси за бъдещето, взех решение да се разнообразя, не като вървя по нощни заведения или излизам с другари, а желаех да стартира нещо в действителност друго и извънредно. Нещо, което да е за моята душа.И тогава ориста ме срещна с едно семейство акробати, които бяха обиколи целия свят с номерата си. И аз без в никакъв случай в живота си да съм пробвала сходно нещо ги попитах дали могат да стартират да ме учат. Помня и до през днешния ден този първи диалог, в който дамата ми сподели: „ Много работа е, само че в случай че положиш старания, ще стане. “ И в този момент аз хем доста желаех да опитам, хем си се показах по какъв начин през целия ми умишлен живот съм била на кафета и цигари и съм залягала над тежки книги, а в този момент внезапно по какъв начин тъкмо ще застана примерно на ръце?
ПровокациятаБях на 20 години… само че дамата ми сподели, че постоянно може да се стартира. Това беше интервал от живота ми, в който някак си бях предизвикана и от неосъществените ми упования към университета, и от още нещо, което желая да споделя. Баща ми е Румен Леонидов. Тази фамилия, хм… по какъв начин да кажа… през целия ми живот до този миг, в това число и в университета, мен ме свързваха с тази фамилия. Очакванията към мен бях отново свързани с тази фамилия – дъщерята на Румен Леонидов. Днес го съзнавам, какъв брой изключително е било за мен това и какъв брой доста е наклонило везните да диря нещо друго и характерно мое. За първи път го разбрах, когато излязох в чужбина и никой не ме познаваше. Тогава си дадох сметка какъв брой доста ме е предизвикала тази фамилия – да намеря някакво занятие, в което Румен Леонидов е никой, в което той няма да ме подлага на критика и да ми споделя кое е написано добре и кое не е. Така започнах да упражнявам акробатика освен това семейство акробати.
Спомняш ли си първата подготовка?
О, да, до ден сегашен не мога да я давност. Защото Нели, дамата от двойката, и брачният партньор ѝ (Орлин) ми направиха нещо като тест – какъв брой съм гъвкава… по какъв начин заставам на ръце…
Тук Румена за първи път се засмя с глас, в действителност и двете започнахме да се смеем. Не бях говорила до момента с нея. Все още бяхме при започване на този неин роман, само че всяка дума идваше към мен някак доброволно, искрено, твърдо. Никога не съм виждала Румена „ онлайн “, само че си я показах – нежна, нежна, замислена, бунтуваща се, търсеща, окрилена както това може да се случи единствено на двадесет. Гласът ѝ ме извади от визиите и разказът ѝ продължи:
След като демонстрирах каквото ме помолиха, Орлин просто излезе от стаята и остави Нели с цялото ѝ самообладание да се занимава с мен. По-късно ми сподели, че когато е затворил врата си е помислил, че от мен в никакъв случай няма да стане акробат, че нямам никакви качества и че в никакъв случай не е очаквал обратът, който се получи след време.И по този начин, започнах всека седмица да вървя при тази жена и да се изучавам. Тренировките се организираха в една подземна, студена, мрачна стая на улица „ Раковски “, която трябваше авансово да затопляме, с цел да стартираме да упражняваме. Но мен някак всичко това доста ме успокояваше. Чувствах се необикновено добре. Може би това беше сравнимо с някаква йога, тъй като се разтягах и правех извършения с часове. Но също така, някак през мозъка си започнах да опознавам тялото си и съумях да го огъвкавя дотам, че станах „ каучук “.
Не знам по какъв начин стана, само че след пет месеца работа аз имах изключителни достижения и даже личен номер - балансирах една стъклена чаша на челото си и се провирах през обръчи. Но с него те ме показаха на един кастинг, след който отпътувах за Южна Корея. Точно преди този момент, обаче беше първото ми присъединяване пред аудитория. Направих номера на един празник в Еврейския дом, който беше сниман от Българска национална телевизия и по този начин в действителност моите сътрудници, с които учех социология, схванаха за това, с което се занимавам. И беше извънреден възторг, тъй като всички ме питаха циркова артистка ли ще ставам… След това отпътувах за Южна Корея, след това години наред бях по кораби в Скандинавия и навлязох в среди, където търсеха аниматори с танци, атракциони, и по този начин започнах да пътувам. За да стигна до едни от най-сложните номера с въздушна акробатика на 10 метра височина без защитни въжета. Това можеш да го прави единствено човек, който има същинска връзка със себе си с тялото си.Пред мен се отвориха изключителни провокации. И аз действително видяно мога да кажа, че това беше същинският университет, който започнах да изучавам и приключих. Защото това е същинското предизвикателство в живота - да се сблъскаш самичък с разнообразни неща. Когато не си в личната си страна, когато си някъде другаде и околните ти ги няма... тогава получаваш действителните уроци, значимите уроци и можеш самичък да схванеш себе си доста по-добре. Така че изрично мога да кажа, че моят същински университет стартира в това мазе с тренировките и продължи по време на пътуванията ми. Те ме научиха на нещата, които доста добре подредиха главата ми. 
Защо напуснахте България вечно и спряхте да пътувате по света?
Докато обикалях цяла Европа и Южна Корея, като се изключи че опознах доста култури, разбрах и нещо доста значимо за себе си. Че в случай че остана още дълго в този бизнес, вероятността за мен не е напълно добра. Защото осъзнах, че един ден ще завърша като една остаряла, влюбена в себе си звезда с изострено его и нищо повече... Защото всичките тези актьори и хора, с които се срещах, ми се костваха доста самотни. Самотни с тяхната мечта… И се изплаших да видя себе си след двадесет години като тях. Осъществена професионално, само че не и персонално. Реших, че в случай че желая да имам семейство, би трябвало да спра. Тогава се върнах за малко в България и се огледах. Това беше в миг, в който всичките ми връстници не бяха щастливи, като че ли нещо ги беше обладало и бяха в меланхолия. Постоянно си говорехме, че в нищо няма смисъл. Да започнеш да работиш – няма смисъл, да започнеш да учиш – отново. Абсолютно отричане на всичко. Това по никакъв начин не ми харесва в България. Всичко е отричане и " не ". И си помислете, това " не " няма по какъв начин да отвори вратите на никого за развиване, за някакъв път напред. Хлопваме вратите си с това отричане на всичко. И аз 2006-а потеглих за Израел.
Израел
Защо избрахте Израел?
Тъй като майка ми е еврейка. И аз бях ходила към този момент там преди, само че не бях подготвена да остана, както това се случи, откакто стопирах да пътувам. Израел е доста забавна страна, която макар проблемите, които има, доста ми хареса, тъй като там можеш да видиш микс от националности. Мястото е извънредно малко като повърхност, дребна страна е. За четири часа можеш да стигнеш от единия ѝ край до другия, а можеш да срещнеш руснаци, американци, англичани, французи, етиопци, какво ли не, които са се заселили с времето и това придава една изключителна оцветеност на мястото. И целият Израел е по този начин, освен Тел Авив, където пребивавам. И на мен това доста ми харесва, тъй като съм израстнала в семейство, в което съжителстват две религии. Майка ми е еврейка, а татко ми християнин. Винаги съм била отворена към всички култури, светове и религии, това беше обикновено за нашата къща. В нея непрекъснато се говореше за това, идваха интелектуалци, имаше беседи. Това ме направи такава.
Тук Румена се усмихва и продължава:
Освен това доста ми харесва, че тук има непрекъснато слънце. Някак като че ли зарежда хората с позитивни страсти и възвишеност.
Как се запознахте със брачна половинка си?
Пристигнах в Израел с два куфара облекла и всички реквизити. Първите шест месеца учех единствено езика, тъй като каквото и да умееш, в случай че не приказваш езика, няма по какъв начин да си сполучлив. Но не бях сигурна, че ще съумея да се занимавам с цирк там. Съвсем инцидентно, може би месец откакто дойдох, една жена ме показа на мъжа ми, който тъкмо в този миг си е търсил акробати за отваряне на цирково учебно заведение. И аз започнах да работя и в цирка, и в цирковото учебно заведение. Сега в цирковото ни учебно заведение имаме хора на възраст от четири до петдесет години. Сега приключваме всеки курс с огромни продукции, което е доста отговорно. А летните ни лагери са с по 300 - 500 деца.
Живеете в една страна, в която се държи на традициите. Празнувате ли всяка седмица да вземем за пример " Шабат "?
Да, само че по-скоро той е глътката въздух, от която имаме потребност със брачна половинка ми. Той не е набожен, макар че е евреин. Използваме „ Шабат “, с цел да изгледаме някой филм, да се разходим, да се забележим с другари. Защото тук се работи непрекъснато. От шест сутринта, до момента в който се скрие слънцето. Стандартът е толкоз висок, че в случай че не работиш – загиваш. А ние работим и в събота поради цирка. Но в петък вечер вършим нашия си " Шабат ", с цел да се погледнем един различен, да сме дружно, да си поговорим. Иначе, в действителност тук по време на " Шабат " животът стопира, даже превозът...
Колко деца имате?
Три дъщери. И би трябвало да видите от време на време... е, не го върша всеки ден, само че...
Тук, Румена стопира за малко, стартира да се смее и ми споделя да видя в профила ѝ във Facebook одеве качени фотоси, за това, какво е направила,както си е била вкъщи...
Вместо край
В какво вярвате?
Вярвам в себе си и в това, което всеки човек би могъл да реализира със себе си.
Какво е независимост?
Ключът към свободата е в личното аз. Ако човек има вяра в себе си и знае къде се намира със себе си, той ще бъде свободен.
От какво ви е боязън?
Днес като майка ме е боязън преди всичко за здравето на децата ми и колкото и да не проличава от горните фотоси, боязън ме е за моето здраве, да не оставя децата си сами. И това е едно възприятие, поради което трансформирах доста неща, към този момент не поемам същите опасности в акробатиката, както преди.
В началото на този диалог ми казахте, че сте се бунтували против упованията към вас поради семейството ви. Как се споделят дъщерите ви?
Първата ми щерка се споделя Лири, идва от гръцки, преносно значи музика – „ лира “. Второто ми дете се споделя Ника като богинята на успеха. А най-малката, горкото, то пристигна доста изненадващо на този свят, ненадейно, а на всичкото от горната страна бяхме толкоз заети, че го и родих някак небрежно, та то съвсем месец нямаше име… Накрая го кръстихме Елия, което е божествено име, може би тъй като по този начин и не се разбра по какъв начин се случи… Всичко с имената им е доста интуитивно. И в никакъв случай не съм ги бутала да вършат нещо принудително, както и мен никой в никакъв случай не е карал да върша нещо принудително.
Тази къса визитка обаче, не трябва да подвежда никого. Румена прекатурва живота си както сама споделя: „ на подбив “, тъй като през днешния ден не се занимава нито със социология, нито с антични езици. Живее в Тел Авив, а идната смайваща фотография единствено открехва врата, през която ще минем за едно житейско странствуване, което търси и намира своите истини в света на акробатиката.
Ето по какъв начин:
Какво вършиме в действителност през днешния ден?
Днес аз съм хореографът, режисьорът и съидейникът на цирк „ Флорентин “ (Florentin Circus), който се намира в Тел Авив, Израел. Освен това, съм и изпълнителен шеф на огромно цирково учебно заведение отново там. Разбира се, върша всичко това със брачна половинка си.
България
Как стана по този начин, че човек, който е учил антични езици и култури, след това социология, през днешния ден работи и има цирк? Прилича на огромно житейско странствуване.
Да, което сама избрах и то не стана без работа, в противен случай, стана с непосилен труд, само че и със умишлен избор, който направих в относително късна възраст. След като приключих Класическата гимназия аз желаех да продължа да изучавам типичен езици. Но на дипломната ми работа, с която трябваше да аплайвам, трябваше да имам цялостно шест, с цел да ме одобряват „ Класическа лингвистика “. Да, обаче, по този начин се получи, че ми написаха 5.75 и аз действително не бях призната първата година откакто приключих Класическата. Това ми даде една година, в която да помисля какво ще върша и добър ли е бил изборът с Класическата лингвистика. Трябваше да работя и започнах в деловодството на фонд " 13 века България “. През тази една година, на тази възраст, на която бях и в която май никой не знае тъкмо какво му се случва, социологията ми се стори много атрактивна просвета. Тази една година, в която работех беше доста основна за мен и тъй като ме отдели от връстниците ми, които бяха студенти, купонясваха, а аз навлязох в живота на възрастните. Може би и поради това през тази същата година като че ли идеализирах университета като институция и имах доста огромни упования. Да, само че не! След като ме одобриха, нещата не ми се видяха по никакъв начин розови. Не ми хареса това, което учех, не беше предизвикателно, не знаех какво ще ми даде, откакто го завърша… И до момента в който се изтезавах от въпроси за бъдещето, взех решение да се разнообразя, не като вървя по нощни заведения или излизам с другари, а желаех да стартира нещо в действителност друго и извънредно. Нещо, което да е за моята душа.И тогава ориста ме срещна с едно семейство акробати, които бяха обиколи целия свят с номерата си. И аз без в никакъв случай в живота си да съм пробвала сходно нещо ги попитах дали могат да стартират да ме учат. Помня и до през днешния ден този първи диалог, в който дамата ми сподели: „ Много работа е, само че в случай че положиш старания, ще стане. “ И в този момент аз хем доста желаех да опитам, хем си се показах по какъв начин през целия ми умишлен живот съм била на кафета и цигари и съм залягала над тежки книги, а в този момент внезапно по какъв начин тъкмо ще застана примерно на ръце?
ПровокациятаБях на 20 години… само че дамата ми сподели, че постоянно може да се стартира. Това беше интервал от живота ми, в който някак си бях предизвикана и от неосъществените ми упования към университета, и от още нещо, което желая да споделя. Баща ми е Румен Леонидов. Тази фамилия, хм… по какъв начин да кажа… през целия ми живот до този миг, в това число и в университета, мен ме свързваха с тази фамилия. Очакванията към мен бях отново свързани с тази фамилия – дъщерята на Румен Леонидов. Днес го съзнавам, какъв брой изключително е било за мен това и какъв брой доста е наклонило везните да диря нещо друго и характерно мое. За първи път го разбрах, когато излязох в чужбина и никой не ме познаваше. Тогава си дадох сметка какъв брой доста ме е предизвикала тази фамилия – да намеря някакво занятие, в което Румен Леонидов е никой, в което той няма да ме подлага на критика и да ми споделя кое е написано добре и кое не е. Така започнах да упражнявам акробатика освен това семейство акробати. Спомняш ли си първата подготовка?
О, да, до ден сегашен не мога да я давност. Защото Нели, дамата от двойката, и брачният партньор ѝ (Орлин) ми направиха нещо като тест – какъв брой съм гъвкава… по какъв начин заставам на ръце…
Тук Румена за първи път се засмя с глас, в действителност и двете започнахме да се смеем. Не бях говорила до момента с нея. Все още бяхме при започване на този неин роман, само че всяка дума идваше към мен някак доброволно, искрено, твърдо. Никога не съм виждала Румена „ онлайн “, само че си я показах – нежна, нежна, замислена, бунтуваща се, търсеща, окрилена както това може да се случи единствено на двадесет. Гласът ѝ ме извади от визиите и разказът ѝ продължи:
След като демонстрирах каквото ме помолиха, Орлин просто излезе от стаята и остави Нели с цялото ѝ самообладание да се занимава с мен. По-късно ми сподели, че когато е затворил врата си е помислил, че от мен в никакъв случай няма да стане акробат, че нямам никакви качества и че в никакъв случай не е очаквал обратът, който се получи след време.И по този начин, започнах всека седмица да вървя при тази жена и да се изучавам. Тренировките се организираха в една подземна, студена, мрачна стая на улица „ Раковски “, която трябваше авансово да затопляме, с цел да стартираме да упражняваме. Но мен някак всичко това доста ме успокояваше. Чувствах се необикновено добре. Може би това беше сравнимо с някаква йога, тъй като се разтягах и правех извършения с часове. Но също така, някак през мозъка си започнах да опознавам тялото си и съумях да го огъвкавя дотам, че станах „ каучук “.
Не знам по какъв начин стана, само че след пет месеца работа аз имах изключителни достижения и даже личен номер - балансирах една стъклена чаша на челото си и се провирах през обръчи. Но с него те ме показаха на един кастинг, след който отпътувах за Южна Корея. Точно преди този момент, обаче беше първото ми присъединяване пред аудитория. Направих номера на един празник в Еврейския дом, който беше сниман от Българска национална телевизия и по този начин в действителност моите сътрудници, с които учех социология, схванаха за това, с което се занимавам. И беше извънреден възторг, тъй като всички ме питаха циркова артистка ли ще ставам… След това отпътувах за Южна Корея, след това години наред бях по кораби в Скандинавия и навлязох в среди, където търсеха аниматори с танци, атракциони, и по този начин започнах да пътувам. За да стигна до едни от най-сложните номера с въздушна акробатика на 10 метра височина без защитни въжета. Това можеш да го прави единствено човек, който има същинска връзка със себе си с тялото си.Пред мен се отвориха изключителни провокации. И аз действително видяно мога да кажа, че това беше същинският университет, който започнах да изучавам и приключих. Защото това е същинското предизвикателство в живота - да се сблъскаш самичък с разнообразни неща. Когато не си в личната си страна, когато си някъде другаде и околните ти ги няма... тогава получаваш действителните уроци, значимите уроци и можеш самичък да схванеш себе си доста по-добре. Така че изрично мога да кажа, че моят същински университет стартира в това мазе с тренировките и продължи по време на пътуванията ми. Те ме научиха на нещата, които доста добре подредиха главата ми. Защо напуснахте България вечно и спряхте да пътувате по света?
Докато обикалях цяла Европа и Южна Корея, като се изключи че опознах доста култури, разбрах и нещо доста значимо за себе си. Че в случай че остана още дълго в този бизнес, вероятността за мен не е напълно добра. Защото осъзнах, че един ден ще завърша като една остаряла, влюбена в себе си звезда с изострено его и нищо повече... Защото всичките тези актьори и хора, с които се срещах, ми се костваха доста самотни. Самотни с тяхната мечта… И се изплаших да видя себе си след двадесет години като тях. Осъществена професионално, само че не и персонално. Реших, че в случай че желая да имам семейство, би трябвало да спра. Тогава се върнах за малко в България и се огледах. Това беше в миг, в който всичките ми връстници не бяха щастливи, като че ли нещо ги беше обладало и бяха в меланхолия. Постоянно си говорехме, че в нищо няма смисъл. Да започнеш да работиш – няма смисъл, да започнеш да учиш – отново. Абсолютно отричане на всичко. Това по никакъв начин не ми харесва в България. Всичко е отричане и " не ". И си помислете, това " не " няма по какъв начин да отвори вратите на никого за развиване, за някакъв път напред. Хлопваме вратите си с това отричане на всичко. И аз 2006-а потеглих за Израел.
Израел Защо избрахте Израел?
Тъй като майка ми е еврейка. И аз бях ходила към този момент там преди, само че не бях подготвена да остана, както това се случи, откакто стопирах да пътувам. Израел е доста забавна страна, която макар проблемите, които има, доста ми хареса, тъй като там можеш да видиш микс от националности. Мястото е извънредно малко като повърхност, дребна страна е. За четири часа можеш да стигнеш от единия ѝ край до другия, а можеш да срещнеш руснаци, американци, англичани, французи, етиопци, какво ли не, които са се заселили с времето и това придава една изключителна оцветеност на мястото. И целият Израел е по този начин, освен Тел Авив, където пребивавам. И на мен това доста ми харесва, тъй като съм израстнала в семейство, в което съжителстват две религии. Майка ми е еврейка, а татко ми християнин. Винаги съм била отворена към всички култури, светове и религии, това беше обикновено за нашата къща. В нея непрекъснато се говореше за това, идваха интелектуалци, имаше беседи. Това ме направи такава.
Тук Румена се усмихва и продължава:
Освен това доста ми харесва, че тук има непрекъснато слънце. Някак като че ли зарежда хората с позитивни страсти и възвишеност.
Как се запознахте със брачна половинка си?
Пристигнах в Израел с два куфара облекла и всички реквизити. Първите шест месеца учех единствено езика, тъй като каквото и да умееш, в случай че не приказваш езика, няма по какъв начин да си сполучлив. Но не бях сигурна, че ще съумея да се занимавам с цирк там. Съвсем инцидентно, може би месец откакто дойдох, една жена ме показа на мъжа ми, който тъкмо в този миг си е търсил акробати за отваряне на цирково учебно заведение. И аз започнах да работя и в цирка, и в цирковото учебно заведение. Сега в цирковото ни учебно заведение имаме хора на възраст от четири до петдесет години. Сега приключваме всеки курс с огромни продукции, което е доста отговорно. А летните ни лагери са с по 300 - 500 деца.
Живеете в една страна, в която се държи на традициите. Празнувате ли всяка седмица да вземем за пример " Шабат "?
Да, само че по-скоро той е глътката въздух, от която имаме потребност със брачна половинка ми. Той не е набожен, макар че е евреин. Използваме „ Шабат “, с цел да изгледаме някой филм, да се разходим, да се забележим с другари. Защото тук се работи непрекъснато. От шест сутринта, до момента в който се скрие слънцето. Стандартът е толкоз висок, че в случай че не работиш – загиваш. А ние работим и в събота поради цирка. Но в петък вечер вършим нашия си " Шабат ", с цел да се погледнем един различен, да сме дружно, да си поговорим. Иначе, в действителност тук по време на " Шабат " животът стопира, даже превозът...
Колко деца имате?
Три дъщери. И би трябвало да видите от време на време... е, не го върша всеки ден, само че...
Тук, Румена стопира за малко, стартира да се смее и ми споделя да видя в профила ѝ във Facebook одеве качени фотоси, за това, какво е направила,както си е била вкъщи...
Вместо край В какво вярвате?
Вярвам в себе си и в това, което всеки човек би могъл да реализира със себе си.
Какво е независимост?
Ключът към свободата е в личното аз. Ако човек има вяра в себе си и знае къде се намира със себе си, той ще бъде свободен.
От какво ви е боязън?
Днес като майка ме е боязън преди всичко за здравето на децата ми и колкото и да не проличава от горните фотоси, боязън ме е за моето здраве, да не оставя децата си сами. И това е едно възприятие, поради което трансформирах доста неща, към този момент не поемам същите опасности в акробатиката, както преди.
В началото на този диалог ми казахте, че сте се бунтували против упованията към вас поради семейството ви. Как се споделят дъщерите ви?
Първата ми щерка се споделя Лири, идва от гръцки, преносно значи музика – „ лира “. Второто ми дете се споделя Ника като богинята на успеха. А най-малката, горкото, то пристигна доста изненадващо на този свят, ненадейно, а на всичкото от горната страна бяхме толкоз заети, че го и родих някак небрежно, та то съвсем месец нямаше име… Накрая го кръстихме Елия, което е божествено име, може би тъй като по този начин и не се разбра по какъв начин се случи… Всичко с имената им е доста интуитивно. И в никакъв случай не съм ги бутала да вършат нещо принудително, както и мен никой в никакъв случай не е карал да върша нещо принудително.
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ