Със завладяващия трилър норвежката писателка Алекс Дал оплете читателите в

Със завладяващия трилър норвежката писателка Алекс Дал оплете читателите в дантелената мрежа от неистини на видимо блестящия свят на висшата мода. Сега един от най-обещаващите гласове на скандинавската трилърова литература се завръща у нас с втора, още по-смразяваща история, в която почтена приключва с ужасяващо отвличане… 

Готови ли сте да се окажете в центъра на събитията към загадъчен случай на изчезнало дете, който ще ви повлече в вихър от подозрения, възмездие и злоба.

Бихте ли поверили детето си на човек, който преди малко сте срещнали? Това е грешката, която Елиса Бликс позволява в двора на учебното заведение на щерка си, когато майката на новото момиче Жозефин кани дребната Лусия на „ Среща за игра “.

Това, което би трябвало да бъде първото посетители с преспиване на Лусия, се трансформира в похищение. А когато Елиса целува щерка си за лека нощ, тя не подозира, че това ще бъде последният път, в който я вижда.

От фамилията на Жозефин няма и диря. А първокласният им дом не пази никакви следи от съществуването им. Случаят с Лусия изправя цяла Норвегия на нокти, а полицията стартира да подозира, че момичето е попаднало в ръцете на интернационална незаконна мрежа.

Възможно ли е това да е проект за възмездие против семейство Бликс? Чиста злоба? Или смъртоносна игра на някой, който е кадърен на всичко, с цел да провали живота им?

С ослепителен и запаметяващ се жанр Алекс Дал се вмъква в съзнанието на читателя и го кара да съпреживее както ужаса от загубата на дете, по този начин и ненадейно просветление, че това не е просто инцидентен акт на принуждение, а деликатно направено нападение, което ще изправи косите ви. 

Умело изплетен, прочувствено поглъщащ и откровено отблъскващ, „ Среща за игра “  е вцепеняващ психически трилър от най-високо равнище, който ще ви раздруса със светкавичния си темп и изпълнена напрегнато атмосфера. 

* * *
Снимка " Сиела "

Из „ Среща за игра “ от Алекс Дал
Елиса
Сандефьорд, 19 октомври 2017 година

Бях си взела почивен ден, с цел да побера в границите на следобеда задания, за които все не ми остава време – кичури и подкастряне, маникюр, неособено въодушевен час във фитнеса, и в този момент съм на косъм да закъснея. Първо попаднах в тежък трафик при отбивката за автомагистрала Е18, а след това Лидър реши да ми спретне сцена, като го вземах от детската градина. Тръшна се на пода като парче месо, гърчеше се в ръцете ми и въртеше очи, до момента в който натиквах отпуснатите му крака в зимния му гащеризон.

– Престани – просъсках му и пъхнах обутото му в чорап краче в ботуша от овча кожа. После хванах кутията му за обяд, голяма рисунка върху картон от часа по изкуства и дневника му от забавачката в едната ръка, а с другата съвсем извлякох сина си през вратата.  – Хайде!

В колата Лидър хленчи, задето не съм му донесла нещо за ядене.

– Всички други получават стафиди след забавачката – вие той. – Или морков. Или бисквитка. Карл получава бисквитки, от тези с шоколадовите късчета в тях. Не е почтено... – Съзнанието ми блокира тънкото му гласче, което опява още и още. Седмицата е била дълга и чувствам наченките на главоболие в основата на тила. Притискам с пръст мястото, където ме боли, и се заглеждам в аления светофар, който не превключва за цяла безкрайност. Три минути до часа за прибиране от учебно заведение. Четири минути, преди Ауд, дамата с вкисната физиономия, която води следучилищната занималня, да стартира да набира телефонния ми номер с дългия си акрилен маникюр.

Светофарът светва зелено и аз подкарвам бързо по пос-ледните няколко тихи улици от предградието по посока на учебно заведение „ Коршвик “, а свиренето на гумите кара Лидър да се кикоти нервно на задната седалка. Спирам пред учебното заведение, връчвам на Лидър моя айфон и на лицето му блества сюрпризирана усмивка. 4:29 е – съумях.

– Веднага се връщам – избъбрям и пресичам забързано учебния двор към блестящо осветената алена дървена сграда.

– Мамо! – писва Лусия и затичва към мен. Хвърля се в ръцете ми и аз целувам златистата ѝ коса. – Закъсня.

– Не, в действителност съм тъкмо в точния момент.

– Може ли да отида у Жозефин?

– Коя е Жозефин?

– Ново момиче в класа ми. Може ли? Моля те?

– Не през днешния ден, миличка. Знаеш, че сбирките за игра ги уговаряме авансово. Просто по този начин е по-лесно.

– Майка ѝ сподели, че няма проблем. Чакат в гардеробната.

– Миличка...

– Моля те, мамо. – Лусия сочи през отворената врата към зоната за преобличане, поделяна от първокласници и второкласници.

Въздъхвам и потеглям с нея. Малко момиченце в красива розова пухенка „ Монклер “ и апрески седи на пейката в далечния ъгъл паралелно с майка си, и тя също толкоз изискан на тип като детето.

– Здравейте – приветствам и им се усмихвам. Когато момиченцето отвръща на усмивката ми, виждам по какъв начин лявата половина от лицето му се сгърчва необичайно, а след това съзнавам, че объл сбърчен белег покрива бузата и слепоочието му и доближава чак до линията на косата.

– Здравей, аз съм Лин, майката на Жозефин – показва се дамата и се усмихва необятно. Красива е, от тези хубавици, които имат силата завчас да обезоръжават хората. Очите ѝ са раздалечени и ясносини, косата ѝ е тъмна и гъста, а устните ѝ са плътни и блестят поради безцветния емайл. Облечена е в каки версия на пухенката на щерка си – прищипана на супертънката ѝ талия и комбинирана с бяло кашмирено поло и маслиненозелени ботуши до коленете.

– Приятно ми е да се срещнем, аз съм Елиса. Елиса Бликс. – Обръщам се към Лусия. – Трябва да побързаме, сладурче, Лидър е самичък в колата.

– Искам да отида у Жозефин!

– Ще се радваме да пристигна – твърди ме Лин. – Момичетата молят да се съберат на игра от известно време и нямаме никакви проекти за този следобяд.

– Ясно – откликвам. – Ами добре, в случай че си сигурна.

– Съвсем сигурна съм. Нека ти дам номера си. Живеем на „ Аснестопен “, тъй че не сме надалеч.

– Добре, ще я взема към шест и половина, в случай че е комфортно.

– Шест и половина е идеално.

– Кога постъпи Жозефин? Май не сме се срещали преди.

– Съвсем наскоро. Преместихме се от Осло при започване на периода.

– О, ясно. Как ви се коства?

– Чудесно. Жози привикна бързо и по-големият ми наследник също харесва гимназията си.

– О, доста добре – давам отговор и още веднъж се усмихваме една на друга. Тя ми допада; мога да си показва двете ни като приятелки. Излъчва успокоение и улегналост и допускам, че съм много изумена от нейната видимо неп-ринудена грациозност. Момичетата също очевидно се харесват – до момента в който бъбрим с Лин, те извършват комплицирана композиция от пърпорене с ръце, каквато не помня да съм виждала Лусия да прави с другиго, а след това избухват в креслив смях.

– Искаш ли да ми звъннеш от телефона си, та и аз да имам номера ти? – предлага тя.

– Съжалявам, оставих го в колата на сина ми. Защо не ми звъннеш, а аз ще ти пратя известие след секунда?

– Разбира се.

– Добре, забавлявайте се, девойки – заръчвам и подръп-вам леко помпона от изкуствена кожа на върха на шапката на Лусия.

Тя се смее и потегля с Лин и Жозефин, хванала Жозефин за ръка, двете подскачат в синхрон, а скърцането от гумените подметки на ботушите им отеква из празния кулоар.

Малко преди шест телефонът ми вибрира. Лин ми праща фотография на Жозефин и Лусия, които седят близо една до друга на голям бял диван, облечени като принцеси в идентични розови рокли, смеят се и галят неугледно кафяво коте. По лапите му има засъхнала тиня, все едно доскоро е влезнало извън, а очите му са яркожълти и хипнотизиращи. Още се заглеждам в него, когато телефонът стартира да звъни в ръката ми.

– Ало?

– Мамо? – произнася с тъничък глас Лусия и поради кикотенето звучи, все едно хълца.

Усмихвам се.

– Здравей, блага – откликвам. – Тъкмо се приготвях да дойда да те взема.

– Да, само че, мамо, чудехме се... Може ли да остана да прес-пя? Моля те, о, апелирам те!

– Ъъ... – Лусия в никакъв случай преди не е преспивала в къщата на другарка, въпреки на седемгодишна възраст други деца от класа да бяха почнали да го вършат. Знам, че щерка ми не е изключително притеснително дете, само че не познава Жозефин дос-татъчно добре. Аз даже не съм ходила в дома им.

– Моля те, мамо! Петък е!

– Знам. Просто... Нямаш нищо със себе си. И преди не си преспивала у другарка.

– Преспивала съм! При Юлия!

– Да, само че тя ти е братовчедка. Не знам.

– Тук е толкоз радостно. Моля те, мамо! Ето, приказва с майката на Жозефин.

Линията утихва за момент и след това гласът на Лин изпълва ухото ми.

– Здравей, Елиса. Дъщеря ти е толкоз занимателна! Двете си прекарват отлично.

– Да, Лусия звучи доста удовлетворена – солидаризирам се.

– Разбрала си, че девойките молят за преспиване. Какво мислиш? Аз въобще не правя възражение. Мъжът ми е в Ню Йорк по работа и ще се върне чак на следващия ден, а Жозефин е по-лесна, когато си има другарче, тъй че изцяло ме устройва.

– О, ами добре. Просто Лусия преди не е спала в непозната къща.

– Можем да опитаме и в случай че ѝ се прииска да си отиде вкъщи, ще ви звънна да си я вземете.

– Да, да, позволявам, че и по този начин би могло да се получи. Доб-ре, ще се наложи да намина, с цел да ѝ донеса нещата. Нали знаеш, четка за зъби, пижама, плюшена играчка, несъмнено.

– Естествено.

Фредрик влиза у дома и лицето му е мощно зачервено поради свирепия вятър, наподобява, като че ли са го зашлевили.

– Здравей – поздравява и ме целува по бузата. – Къде са децата?

– Лидър спи пред „ LEGO: филмът “ горе, а Лусия е в дома на съученичка. Всъщност поканиха я да преспи там.

– О, ясно.

– Това е добре, допускам?

– Да, не виждам за какво не. Можем да сложим Лидър рано в леглото и да имаме малко време за нас. – Намига ми и плъзва ръка по дупето ми, а след това взема бутилка мексиканска бира от хладилника, маха капачката и отпива огромна глътка, а адамовата му ябълка се издига и снижава по гърлото му.

– Да, в действителност се получава сносно. Полетът ми на следващия ден е в девет, тъй че можете да прекарате мързелива заран с Лидър и след това да прибереш Лусия малко преди обед.

– Да, добре. По кое време мислиш, че ще се върнеш?

– Кацаме в пет и половина.

– Милано ли беше?

– Не, Рим.

– Късметлийка.

– Не виждам кой знае какъв брой повече от летището, благи.

– И синьото небе.

– Вярно. И небето. – Усмихвам се на мъжа си и излизам в коридора да си обуя ботушите. Ще карам, само че въпреки всичко нахлупвам вълнена шапка – въпреки да е едвам октомври, зимата май към този момент е пристигнала с мразовит източен вятър.

– Здравей, влез – кани ме Лин.

Пристъпвам в огромно и безупречно предверие със корубест таван и скъпи на тип осветителни тела. Като си събувам ботушите, стъпалата ми завчас са сгрети от подовото отопление. Чувам децата да се смеят на горния етаж и когато се качваме в голямата дневна с отворен проект, Лусия и Жозефин вършат цигански колела, още облечени в рокли на принцеси, и стопират единствено с цел да си поемат мирис посред залповете смях.

– Каква красива къща – продумвам. Всичко е елегантно и съвременно, с непрекъснати бели повърхности, в контрастност с нашия дом, който е цялостен със фамилни фотографии, кашони с играчки и залепени по стените детски рисунки. Явно са от фамилиите, които са способни да одобряват непредвиден посетител, без да се тревожат от съществуване на купчина обувки в коридора, цялостна мивка, преливащ панер за пране в банята или недояден сандвич с конфитюр, изоставен на перваза на прозореца. За разлика от нас.

Къщата е издигната на самия връх на каменист рид над плажа Аснес на полуостров Вестероя и няма непосредствени съседи. Едната стена е напълно от стъкло и предлага аспект към насечената брегова линия, осеяна с горски сектори, и ядосания океан, разпрострян се надалеч под нас, чиито пенливи талази се виждат понякога на ярката светлина от фара от другата страна на залива.

– Благодаря ти – отвръща Лин. – И ние я харесваме. Мисля, че огледах половината къщи в Сандефьорд, преди най-сетне да купя тази. – Смее се и аз също се дръзвам. – Искаш ли чай? Или чаша вино?

– Трябва да се прибера, преди синът ми да си е лежащ към седем и половина – изяснявам. – Обещах да му прочета приказка.

– Разбира се. Само по една чаша небрежно.

Кимвам и след миг тя се връща с две чаши шампанско.

– Все отново е петък. – Определено можем да бъдем приятелки. Проследявам с взор пълзенето на капчица конденз надолу по чашата, а след това я повдигам към Лин за дребен тост.

– Мамо – обажда се Жозефин. – Regarde!¹

Лин пляска с ръце, а Жозефин извършва несигурно двойно циганско колело и се строполява на килима.

– Говорите на френски?

– Да, от време на време. Жозефин посещаваше френско учебно заведение в Осло. Решихме, че различен език постоянно е преимущество.

Внезапно се усещам скучна и мъчително посредствена паралелно с тази зашеметяваща жена и изтънчената ѝ щерка.

– Разбирам. И да, изцяло си права, огромно преимущество е.

– Ами вие? От региона ли сте? Такова хубаво място за живеене, нали?

– Наистина е хубаво. Тихо, само че въпреки всичко централно. Аз съм от Лилехамер, а мъжът ми е от Сандефьорд, тъй че избрахме да живеем тук, тъй като той работи в Тьонсберг, а аз работя на летище „ Торп “. Отнема ми по-малко от двайсет минути да се прибера.

– О, с какво се занимаваш?

– Стюардеса съм. За „ Нордик Уингс “.

Очите на Лин светват.

– Еха. На това му се споделя забавна кариера. Като бях дребна, постоянно виждах себе си като стюардеса. Ще ми се да бях последвала фантазията си.

– Би могло да е забавно. Но да го кажем по този начин, става все по-малко блестящо. Преди да се родят децата, работех на дълги полети за „ Катар “. Може би това беше по-сходно с визията на множеството хора за тази специалност.

Лин се усмихва и отпива от шампанското си.

– После, като се родиха децата, започнах работа в „ Скандинавиън Еърлайнс “, само че пътуването до летището в Осло беше доста изтощително – два часа шофиране във всяка посока ми идваше допълнително, тъй че преди три години започнах в „ Нордик Уингс “. На региона му се отрази чудесно да имаме нискобюджетна самолетна компания, която да ни свързва с доста европейски дестинации, само че надалеч не е нещо свръхпрестижно. Както и да е, ами ти какво работиш?

– Гримьор съм. Работя за малкия екран, само че съм на свободна процедура.

– Звучи забавно. Срещаш ли се със звезди?

– Не, гримирам най-вече водещите на новините.

– Ясно.

– Лесно се съчетава с развъждане на деца. Позволява ми еластичност. Поемам единствено задания, съобразени с уговорките на децата и графика на мъжа ми. Той пътува доста по работа.

– Какво работи мъжът ти? – Мъча се да си показва мъжа на Лин – би трябвало да си го бива, та да притегли жена като Лин.

– Той... Ъъ... Банкер е. Занимава се с вложения в... една френска банка. „ Париба “.

Усмихвам се и кимвам, Лин звучи като мен, когато хората ме попитат какво тъкмо прави Фредрик – Ъъ... нещо обвързвано с финансовото право... Ъъ... Правна адвокатска фирма. Бъбрим още няколко минути за девойките и какъв брой добре се погаждат и аз давам на Лин номера на Фредрик, та да се уговорят за прибирането на следващия ден.

Ставам и отивам до Лусия и Жозефин, които отново играят на пърпорене с ръце.

– Мама би трябвало да си върви вкъщи, миличка – споделям, само че Лусия ми хвърля единствено бърз взор. – Сигурна ли си, че искаш да останеш да преспиш? – Тя кимва, само че не желае да прекъсне песничката.

– Наричам се девойка Модерна.

  Какво умееш, госпожице Модерна?

  Едно, две, три, пърпорене!

  Едно, две, три,

  едно пърпорене, две пляскания, тройно пърпорене!

– Ако искаш да приказваш с мен, просто звънни, нали?

Лусия кимва още веднъж.

– Донесох ти нещата. Минки Маус също е в раницата.

Тя се усмихва и пристъпва в обятията ми за здрава прегръдка. Челото и шията ѝ са покрити с пот поради циганските колела и аз я целувам по двете зачервени бузи.

– Обичам те.

– И аз те обичам – отвръща Лусия.

– Да играем отново на близначки – крясва Жозефин и стиска Лусия за ръката.

– Да! Хайде!

– Лусия е моя близначка!

Усмихвам се първо на девойките, а след това и на Лин. Като ги виждам, обвили ръце една към друга и ухилени необятно, всяка изложила на показ празнини от няколко изчезнали зъба, умерено биха могли да минат за близначки, в случай че се изключат гъстата кестенява коса на Жозефин и тънката руса коса на Лусия. Двете имат сходни кафяви очи и плътни устни.

– Забавлявайте се, близначета – изговарям и слизам назад долу с Лин по петите ми. Тя ми помахва и аз приближавам на открито в студения мрак. Стоя пред къщата за миг и виждам нагоре към облаците, довлечени от мощния вятър. Утре няма да мине доста безпрепятствено.

----

¹ Виж, погледни (фр.). – Б. прочие

Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.