Сър Уилям Голдинг е Нобелов лауреат (1983 г.) и автор

Сър Уилям Голдинг е Нобелов лауреат (1983 г.) и създател на злокобната антиутопия „ Повелителят на мухите “, която споделя мъчително и безмилостно достоверно по какъв начин дребните хора от Божии творения се трансформират в злодеи и убийци под напора на стадния инстинкт. Голдинг е роден на 19 септември 1911 година в малко селце в Корнуол. Започва да написа още на седем години. По време на Втората международна война служи на Британската кралската флота и взе участие в потопяването на немския военен транспортен съд " Бисмарк ". Участва и в завладяването на Нормандия. След края на войната се завръща към преподаването и писането. Посветен е в рицарство през 1988 година от кралица Елизабет Втора. Уилям Голдинг умира на 19 юни 1993 година в Перанаруъртал, Англия.

— Ще има стихия — сподели Ралф — и ще вали подобен дъжд, както когато попаднахме тук. Хайде в този момент да забележим кой би трябвало да си затваря устата. Къде са ви заслоните? Сега какво ще вършиме?
Ловците гледаха сепнато към небето, свиваха се под шибащите капки.
Вълна от безпокойствие обхвана момчетата и те засноваха напразно. Проблясващите мълнии ставаха по-блестящи, още малко и трясъкът щеше да стане нетърпим. Малчуганите се разбягаха с писъци.
Джек скочи на пясъка.
— Нашият танц! Хайде! Танцувайте!
Като се препъваше, той се втурна през мокрия пясък към откритата скална повърхност зад огъня. Между проблясъците на мълниите въздухът беше мрачен и ужасяващ; момчетата го последваха с крясъци. Роджър пое ролята на глигана, загрухтя и се втурна към Джек, който отбягна удара със странична стъпка. Ловците сграбчиха копията си, готвачите — шишовете, останалите — цепеници, приготвени за огъня. Започна се кръгово придвижване с припев. Докато Роджър изобразяваше обезумялото прасе, малчуганите се затичаха и излязоха отвън кръга. Под застрашителното небе Прасчо и Ралф откриха в себе си спотаено предпочитание да намерят свое място в това безумно, само че най-малко вдъхващо възприятие за сигурност общество. Бяха удовлетворени от допира с живата стена от кафяви гърбове, която заключваше ужаса вътре в себе си и успяваше да го укроти.
— Убий звяра! Заколи го! Пролей му кръвта!
Движението стана ритмично, припевът към този момент не звучеше с първичната повърхностна възбуденост, трансформира се в неуморен пулс. Роджър престана да бъде прасе и стана ловджия, тъй че центърът на кръга зейна като прозявка. Някои от малчуганите подеха свое лично хоро, появиха се нови и нови хороводни кръгове, като че ли повторението щеше от единствено себе си да донесе сигурност и успокоение. Пулсираше и потрепваше обединен организъм.
Синкаво-бяла линия раздра тъмното небе. Миг по-късно звукът ги връхлетя като шибване с великански бич. От смут припевът зазвуча с един звук по-високо.
— Убий звяра! Заколи го! Пролей му кръвта!
Отново раната на синьо-белия разрез над главата им и стоварването на серния гърмеж. Малчуганите изпищяха, защураха се без посока, пазеха се от края на гората, един от тях в страха си прекоси кръга на огромните.
— Той е! Той е!
Кръгът се трансформира в подкова. Нещо изпълзяваше от гората. Измъкваше се заплашително, залиташе към тях. Пред звяра се понесе изострен като болежка вик. Звярът влезе в подковата, препъвайки се.
— Убий звяра! Заколи го! Пролей му кръвта!
Синьо-бялата рана към този момент не се затваряше, шумът стана нетърпим. Саймън крещеше нещо за някакъв труп на един рид.
— Убий звяра! Заколи го! Утрепи го!
Копията се сведоха, устата на новооформилия се кръг скръцна със зъби и зарева. Звярът беше на колене в центъра, закрил лице с ръцете си. Опитвайки се да надвика ужасния звук, той крещеше нещо за някакво тяло на хълма. Звярът се устреми напред, проби кръга и падна върху острия скален борд до крайбрежния пясък.
Тълпата завчас се понесе подире му, стече се надолу по скалата, скочи върху звяра, запищя, заудря, захапа, закъса. Нямаше нито думи, нито придвижвания разкъсването със зъби и нокти.
После облаците се отприщиха и дъждът се изля като водопад. Водата стартира да се стича откъм върха на планината, понесе листа и клони, изля се като леден душ върху боричкащата се купчина на пясъка. Купчината се разтури, обособените фигури започнаха да се разотиват, политайки. Само звярът лежеше имобилен на няколко стъпки от морето. Дори под дъжда те виждаха какъв брой мъничък звяр беше той; и кръвта му към този момент правеше петна по пясъка...