Чудните военни машини: Бомбата, която отскачаше от водата
Сър Барнс Уолис е талантлив инженер, който проектира доста специфична бомба по време на Втората международна война. Идеята му е тя да отскача от водата и да унищожава немските бентове по долината на Рур (приток на Рейн), което да аргументи солидни наводнения и проблеми с водоснабдяването.
Отчасти с помощта на кино лентата от 1955 година „ The Dam Busters “, историята зад интервенцията Честайз, която се организира на 16 и 17 май 1943 година, не е изгубена в историята. Но работните калкулации и схеми на Уолис са изгубени (най-вероятно през 60-те години при наводнение…).
Сър Барнс Уолис
Уолис преценя, че с цел да се нанесе сериозна щета на един яз, бомбата, която тежи четири тона, би трябвало да бъде взривена тъкмо до язовирната стена на дълбочина към 10 метра под водата. В тези дни точността на бомбардирдировачите, изключително на огромна надморска височина. не е задоволително добра, с цел да се нанесе подобен удар. Така се появява и концепцията бомбата да се пусне да отскача по водата (както вършим „ жабки “ с камък).
В ранните опити няколко неща стават ясни. Първо, с цел да отскочи бомбата, тя би трябвало да се върти и това въртене да е назад. Уолис схваща, че с такова въртене бомба ще се повдигне поради по този начин нареченият Ефектът на Магнус, който противодейства на гравитацията, и по този начин тя ще удари по-леко повърхността на водата. Ако бомбата се удари прекомерно мощно във водата, ще се взриви прибързано, причинявайки вреди на самолета от горната страна, само че не и на язовирната стена.
Въртенето значи и, че бомбите могат да бъдат пускани от по-удобна височина – 20 метра въпреки всичко са рисково ниско, само че другояче бомбардировачите Lancaster би трябвало да летят още по-ниско и по-бързо.
Ранен първообраз на бомбата
В най-ранните опити Уолис ползваше мрамори топчета и топки за голф и наподобява, че бомбата му ще бъде сферична. Но защото е по-лесно да се създават цилиндрични бомби, проектът е те да са обковат със кълбовиден дървен корпус, с цел да добият кръгла форма. Когато се вършат прототипи в действителен размер обаче, корпусът на сферичните бомби се разпада при удар с водата и излиза наяве, че сферичният корпус е непотребен и че необкованият цилиндър ще отскача от водата също толкоз дейно.
За разлика от сфера обаче, цилиндрите ще отскачат единствено напряко. Това е втората причина да се завъртат при пускане- въртенето поддържа цилиндъра в хоризонтално състояние, тъй че да удря водата както би трябвало. Точно както и с планета Земя, жироскопичният резултат на въртящия се цилиндър стабилизира оста на въртене. Тоест той няма да се мята безредно.
Уолис намира още едно основно преимущество на противоположното въртене. Бомбата не може просто да се блъсне в стената на язовира с 380 км/ч, защото би се взривила прибързано без да нанесе обилни вреди. Така той се твърди, че тя ще стигне тъкмо до стената на язовира, след което ще потъне и ще може да взриви стената на по-удачно място.
И най-после, Уолис би трябвало да съобрази какъв брой избухливо да употребява. Той прави проби още веднъж с модели в дребен мащаб и по-късно изследва дали ще се получи същото, в случай че усили мащаба до действителен като задачата му е бомбата да се оправи с язовирна стена висока 60 метра, и в идеалния случай да зареди бомбардировачите с 40 тона експлозив.
След полеви опити на вода в Дорсет и Кент, действителната задача е осъществена в ранните часове на 17 май 1943 година, като 19 бомбардировача от Ланкастър изхвърчат от Скамптън в Линкълншър. След тричасов полет първият аероплан стига язовир Мьоне като лети със скорост 380 км/ч и на рисково дребна височина от 20 метра.
Бомбата е пусната на към половин километър пред язовира, отскача пет-шест пъти и потъва тъкмо при стената. На нужната дълбочина от 10 метра налягането на водата провокира детонацията. Общо пет самолета трябваше да хвърлят бомбите си преди стената да бъде разрушена.
Нападението беше рисково, доста животи бяха изгубени и резултатът му върху хода на войната към момента се разисква. Едно нещо обаче, за което сигурно можем да се съгласим съвсем 80 години по-късно е, че Уолис с право се помни като талантлив инженер.
