Римската империя е една от най-великите империи в историята. Тя

Римската империя е една от най-великите империи в историята. Тя стартира през 27 година пр.н.е. след рухването на Римската република и въздействието ѝ – и нейното разширение в Европа и отвън нея – се усеща и до през днешния ден. Но, както историята потвърждава, нищо не е постоянно.

Въпреки че за римляните евентуално е било мъчно да си показват края на империята им, всичко, което е останало от нея през днешния ден, е мемоари и артефакти. Повечето хора в този момент показват 476 година пр.н.е. като годината, в която Рим пада – само че дали в действителност е по този начин?

Макар да е правилно, че през тази година Западната римска империя е завладяна от варварския боец Одоакър, той резервира множеството от структурите на римското държавно управление значително непокътнати по време на ръководството си. Освен това едвам десетилетия по-късно това хипотетично рухване се появява за първи път в историческите извори. Разказът за 476 година пр.н.е., който бележи края на Западния Рим, се появява единствено с помощта на константинополския летописец Марцелин Комес, а както се оказва, огромна част от написаното от него в описа му е небивалица.

И по този начин, в случай че не през 476 година, то по кое време пада Рим?

Римският сенат. Снимка: Wikimedia Commons

Според легендата Рим е учреден за първи път през 753 година пр.н.е. от братята близнаци Ромул и Рем, синове на Марс, бога на войната. С разрастването на града и увеличението на мощта му, Рим в последна сметка се трансформира в монархия.

Към 509 година пр.н.е. Рим става република с политическа конструкция, основана със система за надзор и баланс, разпределяща властта сред определени чиновници – послужила за основа на актуалните системи на ръководство, най-ясно при Съединените щати. Римската република се разграничава доста от директната народна власт на гърците, защото в Рим определените длъжностни лица са представители на народа, до момента в който в Древна Гърция хората съставляват сами себе си, когато гласоподават за закони и политика.

Въпреки това през I век пр.н.е. многочислени вътрешни спорове и битки за власт подкопават стабилността на Римската република.

Юлий Цезар, фамозен боен водач, доста уголемява териториите ѝ посредством завоеванията си, изключително в Галия, само че през 44 година пр.н.е. завзема властта като деспот. Дори най-близките му хора в Сената се опасяват от тираничния му темперамент – и по тази причина се сплотяват, с цел да го убият.

Убийството на Юлий Цезар от римския сенат. Снимка: Wikimedia Commons

Осиновеният наследник на Цезар и негов правоприемник Октавиан в последна сметка излиза победител в последвалата битка за власт и през 27 година пр.н.е. приема новото име Август и става първият император на Рим. С това се ражда Римската империя. Управлението на Август слага началото и на Pax Romana, или „ Римския мир “ – траял близо 2 века ера на условен мир и разцвет.

Август организира безчет обществени промени, подкрепя изкуството и укрепва инфраструктурата на Рим. По-късните императори като Траян, управлявал от 98 до 117 година, уголемяват в допълнение империята, като прибавят райони като Дакия (днешна Румъния) и елементи от Близкия изток.

Неговият правоприемник Адриан, управлявал от 117 до 138 година, се концентрира върху укрепването и обезпечаването на границите на империята и разпорежда построяването на структури като Адриановия вал в днешно Обединено кралство.

Смъртта на Марк Аврелий през 180 година сл.н.е. обаче бележи края на Pax Romana и точно ръководството на неговият наследник и правоприемник Комод, което завършва до 192 година сл.н.е., постоянно се счита за начало на края на империята. Макар че има доста ужасни римски императори, Комод полудява от властта си – изключително след несполучлив опит за ликвидиране – и екзекутира хора без особени задръжки, до момента в който личните му съветници не го удушават, когато е на 31-годишна възраст.

Бюст на печално известния римски император Комод. Снимка: Wikimedia Commons

Крайният резултат е интервал на политическа неустойчивост, честа промяна на императорите, стопански провокации и в последна сметка външни закани.

Император Диоклециан, управлявал от 284 до 305 година, се пробва да възвърне стабилността, като разделя империята на източна и западна област, всяка със собствен държател – разделяне, целящо да направи ръководството по-лесно. В последна сметка обаче двата района от ден на ден се отдалечават един от различен.

Източната Римска империя, ръководена от Византия, приема гръцкия език за собствен формален и съумява да процъфти и укрепне. В същото време Западната римска империя постепенно се разпада. Този крах се задълбочава през IV и V век, защото Западната римска империя е подложена на чести нашествия и напредък на християнството.

Докато Източната римска империя продължава да процъфтява, като в последна сметка става известна като Византийска империя (и просъществува до 1453 година, когато силите на султан Мехмед II от Османската империя я превземат), Западната се сблъсква с видимо безкрайни неуспехи и спорове.

Във вътрешен проект империята има тежки стопански провокации, които се дължат на многочислените ѝ войни, несъразмерните разноски и смазващото данъчно облагане. Приходите ѝ са ударени в допълнение, откакто губи териториите си в Северна Африка.

Всичко това подкопава способността на империята да поддържа мощна войска, което я прави уязвима. Постоянните политически промени и безкрайна върволяк от императори не оказват помощ за това, а възходът на християнството може би също понижава жаждата за война на римляните, защото те престават да възприемат императорите като богопомазани.

Картина от 1890 година на Жозеф-Ноел Силвестър, изобразяваща разграбването на Рим от вестготите през 410 година

Във външен проект Западът е непрекъснато нападан от разнообразни безчовечен племена. Въпреки че Рим от дълго време се бори с немските групи, западната половина на империята скоро е подложена на спомагателни набези от вестготите и вандалите. През V в. доста от тези племена към този момент са нарушили границите на империята и през 410 година вестготският крал Аларик I сполучливо разграбва Рим, нанасяйки мощен удар на към този момент така и така заслабената империя.

Нападението на Аларих I също по този начин разкрива същинската уязвимост на Рим пред другите племена, като демонстрира какъв брой елементарно ще бъде да се доразграби. Нарастващата опасност от страна на хуните в цяла Европа също натоварва двете половини на Римската империя. Въпреки гибелта на Атила през 453 година сл Хр., вредите са нанесени.

Тогава, през 476 година, немският лидер Одоакър се насочва към Рим и нанася последния удар, който води до рухването на империята…

…Или не? Ето за какво рухването на Рим може да се е случило по-късно, в сравнение с множеството хора си мислят.

Най-първо – в края на краищата Рим не пада в един съответен миг, тъй че е мъчно да се дефинира дефинитивно крахът. И както написа историкът и създател Едуард Дж. Уотс в публикация за ТАЙМ от 2021 година, даже приблизителното установяване на 476 година не е безусловно тъкмо.

Ромул Август и Одоакър, когато Рим пада. Ромул, последният от западноримските императори, предава короната си на Одоакър. Снимка: Wikimedia Commons

Уотс изяснява, че откакто Одоакър поема контрола над Рим, той резервира множеството от структурите на римското държавно управление значително непокътнати по време на ръководството си. То продължава 17 години, през които Сенатът си заседава както преди, римляните към момента приказват на латински, а римските армии продължавали да водят борби. Жителите на Рим евентуално към момента се чувствали жители на Римската империя.

И по този начин, какво се трансформира? Когато готският държател Теодерик смъква Одоакър през 493 година, любопитното е, че нещата за римляните стават още по-добре. „ Вместо да си показват, че римското господство е завършило през 476 година, италианците в края на V и началото на VI в. приказват за неговото възобновяване “, написа Уотс. „ Епископ Енодий от Павия приказва за „ мръсотията “, която Теодерик „ измива от по-голямата част на Италия “, изкарвайки Рим „ от пепелта, още веднъж да живее “.

За следващ път наподобява, че „ рухване на Рим “ към момента няма. Първото споменаване на сходен край идва едвам в края на 510 година, когато Марцелин Комес написа в своята хроника, че Одоакър, който назовава „ крал на готите “, е предизвикал „ гибелта “ на Римската империя. Но той не е бил гот, а разказът на Марцелин идва в миг на напрежение сред Западната римска страна и Константинопол в Източната римска империя.

Историята на Марцелин на процедура е била метод да алармира на своите събратя от Източната империя, че западните им съдружници са паднали – и че нашествието е целесъобразно средство за възобновяване на римската власт на запад. Не след дълго, през 535 година, източните войски нахлуват в Италия, а император Юстиниан афишира, че „ готите са употребявали мощ, с цел да завладеят Италия, която е била наша, и са отказали да я върнат “. Тоест, в прочут смисъл това е агитация.

Император Юстиниан е считан за светец от доста православни християни. Снимка: Wikimedia Commons

По подигравка на ориста едвам откакто Юстиниан си „ възстановява “ Италия през 562 година, стартира същинският завършек на Западната римска империя, защото огромна част от инфраструктурата ѝ се разпада, популацията понижава, а няколко града са съвсем изравнени със земята. Въпреки това в продължение на 1500 години историята за преврата на Одоакър в Рим се счита за формалния край.

Както се споделя, историята се написа от спечелилите.