Откъс от Жената с червеното фенерче
Само преди дни „ Факел експрес “ издаде романите „ Шапката на Митеран “ и „ Жената с аленото тефтерче “ от блестящия френски повествовател Антоан Лорен.
Предлагаме фрагмент от „ Жената с аленото тефтерче “ - по едно и също време занимателен престъпен разказ, и очарователна любовна история, която ще трогне и най-закоравелия безсрамник.
Лоран се завъртя в леглото и усети, че е самичък. Погледна будилника – шест часа. Дори когато Доминик трябваше да става рано, тя в никакъв случай не тръгваше преди седем и без да му каже сбогом. Лоран стана и я завари в антрето, облечена и подготвена за потегляне. Излизаш ли? Да… Тръгвам.
Защо ме гледаш по този начин? – попита той. Оставила съм ти писмо на ниската масичка, отговори хладно Доминик, до момента в който стягаше колана на мантото си.
Лоран, Ти, дето обичаш да се кълнеш, внимавай с щерка си и с финансовото положение на книжарницата. Тази заран станах рано и взех решение да полегна малко на канапето, ето какво наме-рих на килима. Може би би трябвало да поговорим за това… Или няма нужда… Ти решавай. Аз няма да направя първата крачка, заклевам се.
Доминик. Под името Доминик беше оставила фибата от чантата. Явно в бързината да прибере всичко, Лоран я беше изпуснал на килима.
Разбира се, ще кажеш, че е на щерка ти. Не, не е на щерка ми, дано ти обясня, не мърдай, сподели той. Отиде да вземе чантата от шкафа и я сложи като доказателство на ниската масичка. Все по-интересно става, промърмори Доминик, като че ли афектирана от смелостта на Лоран. Тя чак и движимостите си оставя при теб. Не е по този начин, ще се разсмееш, като схванеш. Хайде, разсмей ме тогава, Лоран. Намерих тази чанта на улицата.
Подиграваш ми се, предполагам… Лицето на Доминик внезапно стана безстрастно и Лоран усети, че му се вие свят като на почтен обвинен, комуто безусловно никой не има вяра, даже личният му юрист. Не, запелтечи, не ти се майтапя, открих я през вчерашния ден сутринта на улицата, на улица „ Пас-Мюзет “, с цел да бъда прецизен. Доминик постепенно поклати глава, само че погледът ѝ ставаше все по-хладен. Пълна чанта, на улицата… Да, открадната, открадната е, продължи Лоран. И какво прави под закачалката ти тази открадната чанта? Лоран отвори
уста, с цел да отговори, само че не му остана време. А за какво не ми описа тази прелюбопитна история нощес? Ами защото… Защото не предполагаше, че ще намеря фибата на онази на килима! – избухна Доминик, повишавайки звук. Лоран остана без глас. Първото, което усетих, беше парфюмът ѝ, продължи Доминик, местейки взор из стаята, трябваше да се усъмня, ти изглеждаше много странно… Ама не, по този начин де, да, добре, неин е парфюмът, само че аз пръснах, рече той, до момента в който ровеше из чантата. Къде е тоя флакон? Сега ще ти го покажа, тук е някъде… Нищо не може да откри човек из чантите ви! – изнерви се Лоран. Ето го, извика триумфално. Натисна горния край и забележима бликам се очерта в утринната светлина. Много впечатляващо, сдържано изрече Доминик, да ѝ кажеш, че парфюмът ѝ не ми харесва. Лоран чу захлопването на вратата и остана самичък и комплициран в средата на хола с черната „ Хабанита “ в ръка.
Нахлузи джинсите, фланелката, мокасините и хукна след нея, на вятъра, Доминик към този момент беше в едно такси, което завиваше на края на площада. Телефонът ѝ незабавно се включваше на гласова поща, само че Лоран не остави известие. Седна на бара на Жан-Бар, Жан Мартел бе към този момент тук след някакъв утринен битак. Антикварят беше наредил на плота всякакви табакери и ги разглеждаше със сгъваема лупа. Това си е като следствие, рече му остарелият търговец, би трябвало да намериш уликата и след това единствено да дърпаш нишката. А каква е уликата? – попита изтощено Лоран. Ето на тази има полуизтрит герб, мисля, че е на някой граф. Ако съумея да го разпознавам, може да има и приятна изненада. Лоран кимна, заплати кафето си и се качи в жилището. Чантата беше на масата до писмото. Може би би трябвало да поговорим за това… Или няма нужда… Ти решавай. Какво да взема решение – ще ѝ се обади по-късно. Ама че неправда, всички обстоятелства бяха против него, по този начин е, само че въпреки всичко имаше право на отбрана, на пояснение. Всичко, което ѝ сподели, беше истина. Само дето Доминик не му повярва.
След още едно кафе отвори електронната си поща. Веднага се появиха спамовете и отново оня с чадърите за кучета, очевидно беше доста твърдоглав.
От: [email protected]
За: [email protected]
Тема: СРЩ с мен
Здрасти, интелигент книжар, остава ли ангажимента за четвъртък вечер? Изчакай ме в кафене „ Ше Франсоа “ тъкмо в 18 ч., кафето с тераса до гимназията, отгоре вляво, пред огромното дърво и статуята, обядвахме там един път предишния месец. Седни на маса до улицата. На първи ред. Сложи си черното сако, бяла риза и сините дънки 501, които купихме дружно в събота. После ще вечеряме. Какво ще сготвиш? Аз желая телешко варено. Целувки.
К.
Лоран се усмихна. Писмото звучеше като покана от властна държанка. Нищо сходно – беше от петнайсетгодишната му щерка.
Много енергична, доста хубава и „ страхотна манипулаторка “ по израза на майка ѝ, Клое беше приела раздялата на родителите си по собствен метод: Мисля, че е рационално, бе оповестила на татко си от висотата на своите дванайсет години. Но не бих желала аз да съм губещата страна. Моля? Какво искаш да кажеш? Искам двойно нарастване на джобните пари.
Моля? – беше повторил Лоран. А тъй като ще пребивавам с мама, желая котка. Този път Лоран не беше потретил „ Моля “, а просто беше седнал в кадифеното кресло и се бе вгледал в това малко „ парче “ бъдеща жена, появило се от кръстосването на неговите гени с тези на Клер. Имаше някаква разновидност тук, като дете той (а и брачната половинка му сигурно) в никакъв случай не би посмял да сложи по този начин нещата. Подаряват едно бяло котенце в кооперацията до нас, беше ѝ споделила Клер няколко седмици по-късно. Не желая бяла писанка, желая мъжки котарак. Дебел. От породата Мейн Куун. Клер заяви настояването на Лоран, като съвсем всяко изречение започваше с „ Дъщеря ти… “. Понастоящем Клое живееше с майка си с един Мейн Куун, от най-едрите представители на котешкия жанр. Как ще го кръстиш, скъпа? – бяха попитали Клер и Лоран. Путин, беше дала отговор постепенно Клое с усмивка, очаквайки реакцията. А-а, не, не можеш да кръстиш котака по този начин! – беше избухнала Клер. Напразно. Путин си заживя в стаята, излизаше единствено с цел да отиде до паничката със суха храна или до клетката и не позволяваше никой с изключение на Клое да го гали; от време на време пренебрежително се появяваше в хола и индиферентно почваше да си точи ноктите по дивана пред ужасения взор на Клер, след което се прибираше да чака господарката си.
Лоран написа: Да, скъпа. Ще бъда там. Телешко варено. И не наричай татко си интелигент книжар, апелирам те… Целувам те. Замисли се дали в миналото беше отговарял „ Не, скъпа “. Измъкна иззад библиотеката сгъваемата маса за игри, разтвори я до прозореца и продължи започнатото вечерта. Постави чантата на зеленото сукно и заизважда нещата от вътрешната страна, редейки ги едно до друго както пристигна. Бръкна с пръсти в малко джобче без цип в подплатата и извади два неупотребени билета за метро и квитанция от химическо почистване. В дребния бележник датата и четвъртък бяха оградени, както и „ рокля “. Пак ревизира. Очевидно това беше бележката за „ роклята с презрамки “, само че листчето беше откъснато от елементарна тетрадка, нямаше нито име на компанията, нито адрес.
Как ли изглеждаше тази Лор, която обичаше да обядва в градина, опасяваше се от червени мравки, сънуваше, че прави обич с домашния си любим, трансформирал се в мъж, слагаше си коралово алено червило и получаваше книга с посвещение от Патрик Модиано? Пред Лоран имаше жена-пъзeл. Неясен, като че ли гледан през запотено стъкло контур, лице като лицата, които сънуваш, а когато опиташ да възстановиш нескрито чертите им, те се размиват.
Превод от френски Валентин Маринов – Пело
Предлагаме фрагмент от „ Жената с аленото тефтерче “ - по едно и също време занимателен престъпен разказ, и очарователна любовна история, която ще трогне и най-закоравелия безсрамник.
Лоран се завъртя в леглото и усети, че е самичък. Погледна будилника – шест часа. Дори когато Доминик трябваше да става рано, тя в никакъв случай не тръгваше преди седем и без да му каже сбогом. Лоран стана и я завари в антрето, облечена и подготвена за потегляне. Излизаш ли? Да… Тръгвам.
Защо ме гледаш по този начин? – попита той. Оставила съм ти писмо на ниската масичка, отговори хладно Доминик, до момента в който стягаше колана на мантото си.
Лоран, Ти, дето обичаш да се кълнеш, внимавай с щерка си и с финансовото положение на книжарницата. Тази заран станах рано и взех решение да полегна малко на канапето, ето какво наме-рих на килима. Може би би трябвало да поговорим за това… Или няма нужда… Ти решавай. Аз няма да направя първата крачка, заклевам се.
Доминик. Под името Доминик беше оставила фибата от чантата. Явно в бързината да прибере всичко, Лоран я беше изпуснал на килима.
Разбира се, ще кажеш, че е на щерка ти. Не, не е на щерка ми, дано ти обясня, не мърдай, сподели той. Отиде да вземе чантата от шкафа и я сложи като доказателство на ниската масичка. Все по-интересно става, промърмори Доминик, като че ли афектирана от смелостта на Лоран. Тя чак и движимостите си оставя при теб. Не е по този начин, ще се разсмееш, като схванеш. Хайде, разсмей ме тогава, Лоран. Намерих тази чанта на улицата.
Подиграваш ми се, предполагам… Лицето на Доминик внезапно стана безстрастно и Лоран усети, че му се вие свят като на почтен обвинен, комуто безусловно никой не има вяра, даже личният му юрист. Не, запелтечи, не ти се майтапя, открих я през вчерашния ден сутринта на улицата, на улица „ Пас-Мюзет “, с цел да бъда прецизен. Доминик постепенно поклати глава, само че погледът ѝ ставаше все по-хладен. Пълна чанта, на улицата… Да, открадната, открадната е, продължи Лоран. И какво прави под закачалката ти тази открадната чанта? Лоран отвори
уста, с цел да отговори, само че не му остана време. А за какво не ми описа тази прелюбопитна история нощес? Ами защото… Защото не предполагаше, че ще намеря фибата на онази на килима! – избухна Доминик, повишавайки звук. Лоран остана без глас. Първото, което усетих, беше парфюмът ѝ, продължи Доминик, местейки взор из стаята, трябваше да се усъмня, ти изглеждаше много странно… Ама не, по този начин де, да, добре, неин е парфюмът, само че аз пръснах, рече той, до момента в който ровеше из чантата. Къде е тоя флакон? Сега ще ти го покажа, тук е някъде… Нищо не може да откри човек из чантите ви! – изнерви се Лоран. Ето го, извика триумфално. Натисна горния край и забележима бликам се очерта в утринната светлина. Много впечатляващо, сдържано изрече Доминик, да ѝ кажеш, че парфюмът ѝ не ми харесва. Лоран чу захлопването на вратата и остана самичък и комплициран в средата на хола с черната „ Хабанита “ в ръка.
Нахлузи джинсите, фланелката, мокасините и хукна след нея, на вятъра, Доминик към този момент беше в едно такси, което завиваше на края на площада. Телефонът ѝ незабавно се включваше на гласова поща, само че Лоран не остави известие. Седна на бара на Жан-Бар, Жан Мартел бе към този момент тук след някакъв утринен битак. Антикварят беше наредил на плота всякакви табакери и ги разглеждаше със сгъваема лупа. Това си е като следствие, рече му остарелият търговец, би трябвало да намериш уликата и след това единствено да дърпаш нишката. А каква е уликата? – попита изтощено Лоран. Ето на тази има полуизтрит герб, мисля, че е на някой граф. Ако съумея да го разпознавам, може да има и приятна изненада. Лоран кимна, заплати кафето си и се качи в жилището. Чантата беше на масата до писмото. Може би би трябвало да поговорим за това… Или няма нужда… Ти решавай. Какво да взема решение – ще ѝ се обади по-късно. Ама че неправда, всички обстоятелства бяха против него, по този начин е, само че въпреки всичко имаше право на отбрана, на пояснение. Всичко, което ѝ сподели, беше истина. Само дето Доминик не му повярва.
След още едно кафе отвори електронната си поща. Веднага се появиха спамовете и отново оня с чадърите за кучета, очевидно беше доста твърдоглав.
От: [email protected]
За: [email protected]
Тема: СРЩ с мен
Здрасти, интелигент книжар, остава ли ангажимента за четвъртък вечер? Изчакай ме в кафене „ Ше Франсоа “ тъкмо в 18 ч., кафето с тераса до гимназията, отгоре вляво, пред огромното дърво и статуята, обядвахме там един път предишния месец. Седни на маса до улицата. На първи ред. Сложи си черното сако, бяла риза и сините дънки 501, които купихме дружно в събота. После ще вечеряме. Какво ще сготвиш? Аз желая телешко варено. Целувки.
К.
Лоран се усмихна. Писмото звучеше като покана от властна държанка. Нищо сходно – беше от петнайсетгодишната му щерка.
Много енергична, доста хубава и „ страхотна манипулаторка “ по израза на майка ѝ, Клое беше приела раздялата на родителите си по собствен метод: Мисля, че е рационално, бе оповестила на татко си от висотата на своите дванайсет години. Но не бих желала аз да съм губещата страна. Моля? Какво искаш да кажеш? Искам двойно нарастване на джобните пари.
Моля? – беше повторил Лоран. А тъй като ще пребивавам с мама, желая котка. Този път Лоран не беше потретил „ Моля “, а просто беше седнал в кадифеното кресло и се бе вгледал в това малко „ парче “ бъдеща жена, появило се от кръстосването на неговите гени с тези на Клер. Имаше някаква разновидност тук, като дете той (а и брачната половинка му сигурно) в никакъв случай не би посмял да сложи по този начин нещата. Подаряват едно бяло котенце в кооперацията до нас, беше ѝ споделила Клер няколко седмици по-късно. Не желая бяла писанка, желая мъжки котарак. Дебел. От породата Мейн Куун. Клер заяви настояването на Лоран, като съвсем всяко изречение започваше с „ Дъщеря ти… “. Понастоящем Клое живееше с майка си с един Мейн Куун, от най-едрите представители на котешкия жанр. Как ще го кръстиш, скъпа? – бяха попитали Клер и Лоран. Путин, беше дала отговор постепенно Клое с усмивка, очаквайки реакцията. А-а, не, не можеш да кръстиш котака по този начин! – беше избухнала Клер. Напразно. Путин си заживя в стаята, излизаше единствено с цел да отиде до паничката със суха храна или до клетката и не позволяваше никой с изключение на Клое да го гали; от време на време пренебрежително се появяваше в хола и индиферентно почваше да си точи ноктите по дивана пред ужасения взор на Клер, след което се прибираше да чака господарката си.
Лоран написа: Да, скъпа. Ще бъда там. Телешко варено. И не наричай татко си интелигент книжар, апелирам те… Целувам те. Замисли се дали в миналото беше отговарял „ Не, скъпа “. Измъкна иззад библиотеката сгъваемата маса за игри, разтвори я до прозореца и продължи започнатото вечерта. Постави чантата на зеленото сукно и заизважда нещата от вътрешната страна, редейки ги едно до друго както пристигна. Бръкна с пръсти в малко джобче без цип в подплатата и извади два неупотребени билета за метро и квитанция от химическо почистване. В дребния бележник датата и четвъртък бяха оградени, както и „ рокля “. Пак ревизира. Очевидно това беше бележката за „ роклята с презрамки “, само че листчето беше откъснато от елементарна тетрадка, нямаше нито име на компанията, нито адрес.
Как ли изглеждаше тази Лор, която обичаше да обядва в градина, опасяваше се от червени мравки, сънуваше, че прави обич с домашния си любим, трансформирал се в мъж, слагаше си коралово алено червило и получаваше книга с посвещение от Патрик Модиано? Пред Лоран имаше жена-пъзeл. Неясен, като че ли гледан през запотено стъкло контур, лице като лицата, които сънуваш, а когато опиташ да възстановиш нескрито чертите им, те се размиват.
Превод от френски Валентин Маринов – Пело
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ