Велик завет, написан с кървав меч
Само който е бил боец, единствено той знае чудото на именитите български бойни маршове:
Велик е нашият боец!
Велик, популярен, популярен!
Измокрен, гладен, изтощен,
без отдих би се денонощно,
бърдата цепи разгневен
със страшния си зов " На нож! "
Песента - в миналото военен марш на 23 Шипченски пехотен полк, а през днешния ден химн на Българската войска, е основана през 1916 година Подпоручик Константин Георгиев от Казанлък, като че ли получил Божие озарение, написа текста по време на бойно дежурство край Охрид през Първата международна война. Редник Михаил Шекерджиев от Габрово, замаян от стиховете, за една нощ композира музиката. И двамата към този момент съвсем забравени...
Година по-рано различен българин - поетът Иван Йончев - от дълго време не " съвсем ", а изцяло пропуснат, излива на един мирис стихотворението " Заветът на дедите ". То е единствено от няколко куплета, само че по какъв начин мощно разтуптява сърцата и по какъв начин извиква сълзи в очите:
Един завет
оставили са нам дедите,
популярен завет,
написан с кървясъл меч:
деца на родний край,
пазете си земите,
бранете ги
от близо и надалеч.
И тоз завет,
на предишното грял е в дните
кат дивен фар
и водач той бил е мил,
на всички тез,
кои починаха в битките,
на грешний свят,
презрели бащин предел.
И не ли той
под родно знаме през днешния ден войските
събира отново?
И не ли тоз заветен завет
на всички тям
съгрявал е душите,
без жалост да мрат
за бащин край рожден?
Заливани от мръсотията и зловонието на настоящето мутренско ежедневие, все по-често губим загатна за звездните персони в нашата история. Така и с Иван Йончев.
Кой е той?
Спрете 10 души на улицата и ги попитайте. Едва ли някой от тях ще може да ви отговори. А Иван Йончев е една от тези звездни персони в духовния живот на София от края на ХIХ и началото на ХХ век, когато върху България се стоварват три войни - Балканската, Междусъюзническата и Първата международна. Нещо повече - Йончев е същински книжовен феномен, тъй като едвам 14-годишен демонстрира огромната си поетична заложба и освен написва, само че и съумява да издаде поемата " Слепец "!
Учи в Първа софийска мъжка гимназия, пристрастен е от поезията и музиката. После дружно със популярния тенор Стефан Македонски се озовава в Загреб, където двамата овладяват оперното пеене. Щом приключват, се връщат в София и тук получават доста примамливо предложение - да се причислят към креативния екип на " Българска оперна дружба ". Йончев обаче отхвърля и като че ли по този начин избира своя път - до гибелта си той остава жертван на поезията. Поетът надвива над артиста.
Животът му е сложен, защото стиховете хранят душата, само че гърло не хранят и ще не ще се хваща на инцидентна работа, с цел да оцелява. За негов шанс нито се е родил лаком, нито сънува благосъстояние, нито е мъчително упорит. Живее аскетично и привиква да хапва нещо един път дневно и даже един път на два-три дни, само че в това време постоянно да демонстрира съчувствие и благотворителност към бедния - подготвен е да смъкна дрехата от гърба си и да я подари на изпадналия в последна мизерия.
С високо чело, изсъхнал, слаб, блед, само че с една аристократична бледност и финес, екстравагантно облечен, обаче с доста усет, той излъчва особена страст, одушевеност, излъчва мекото зарево на човек с чиста душа - заслужен, изискан и милосърден, с рядко срещано достойнство и хубост.
Жените са луди по него! Както написа през 1982 година в тогавашния вестник " Народна войска " Асен Харизанов, в софийския регион " Красно село " има дребна уличка " Иван П.Йончев ", та там измежду околните огромни блокове, на номер 5, е и къщурката на семейство Йончеви - в нея живее до гибелта си поетът. А когато заран излиза от къщи и потегля към трамвая за центъра, съседските девойки се сбират да го гледат.
Неговият племенник доктор Драго Мумджиев споделя, че не един и два пъти е бил очевидец по какъв начин вуйчо му - щом се зададе по улицата край Първа софийска девическа гимназия (днес неин правоприемник е 7-мо приблизително учебно заведение на ул. " Цар Иван Шишман " ), в учебното заведение настава същинска блъсканица, безпорядък и дисциплината за деня е унищожена, тъй като ученичките посред урока се втурват към прозорците с крясъци: " Йончев минава, Йончев минава! " и му пращат въздушни целувки. А някои скачат от прозорците!
Майка му си спомня, че доста красиво момиче, щерка на министър, е безумно влюбено в него и дори когато той е на смъртно легло от туберкулоза, момичето идва всеки ден пред вратата на къщата и моли да й разрешат среща. Но Йончев е неотстъпчив - той не разрешава на околните си да я пуснат, с цел да не го гледа в това положение.
Девойката е съкрушена, обаче остава безпределно настойчива и тогава се стига до компромис: падне ли мрак, в стаята на Йончев възпламеняват лампата, а извън, в двора, слагат стълба, момичето се качва по стълбата до прозореца, гледа болния през стъклото и безутешно плаче! Така доста вечери наред...
Негови другари са Димчо Дебелянов, Кирил Христов, Николай Райнов, Константин Щъркелов, Стилиян Чилингиров, Стефан Македонски, Марта Попова... С нея има разказ. Голямата актриса не крие, че е пленена от стиховете му и от чара на неговия темперамент.
Човек с деликатна и в това време мощна духовна прелест, той остава мечтател, романтик и огромен патриот в съзнанието на близките. Според едни написа популярното си стихотворение по време на мобилизацията за Първата международна война - вдъхновен от славната ни история и воден от мощни патриотични пориви.
Според други " Заветът на дедите " се ражда през 1915 година по време на едно от сраженията през Първата международна война. Тогава Йончев е 31-годишен, под мощното въздействие на полк. Тодор Гиргинов - негов пълководец.
Полковникът е обичаният му ментор по родолюбие и двамата доста пъти водят дълги диалози за Отечеството, за победните борби на българския боец през вековете, за саможертвата, за безсмъртието, когато гибелта е в името на Родината. Може би стихотворението е луксозен, скъп плод навръх тези диалози. То избликва от сърцето, от претърпяното потресение... и прозрението след него.
Ранен на фронта, той самичък разказва случилото се през 1914 година:
" Пристигнах в София в отпуск, с цел да церя раните си. В късите няколко дни посъбрах стиховете от войнишките джобове (имал навика по този начин да пази написаното, б.а.) и ги дадох на един словослагател, другар. За корицата използвахме хартия, останала от някакво канцеларско издание. Дори с цел да замязя на книга, написахме и: " Цена 70 стотинки ", само че аз я събрах в два куфара и я раздавах гратис по пътя към фронта... "
После продължава историята и пред неговия добър другар проф. Асен Златаров:
" Беше заплашителен апетит, хората търсеха самун, а не книги, само че " Заветът на дедите " бе запят като ария. Когато инцидентно в Босилеград схванаха, че аз съм създателят на текста, взеха, че от признателност ме нахраниха. Това е единственият ми хонорар от тази книга! "
Съсипан от туберкулозата, която след няколко години ще отнесе в гроба и различен талант на българската лирика - Христо Смирненски - без стотинка в джоба, гладен, той с невероятни старания съумява да издаде в София през 1917 година, безусловно месеци преди да пристигна краят, дребна брошура със стихове за Родината, Майката, Любовта, за несломимия дух на българина. Тя става неговия завет.
И я раздава без пари! Отива си на 26 май 1918 година, едвам 34-годишен...
Да се поклоним, драги читатели, доземи да се поклоним пред това звездно дете на българската лирика и пред такава любов към България!
Велик е нашият боец!
Велик, популярен, популярен!
Измокрен, гладен, изтощен,
без отдих би се денонощно,
бърдата цепи разгневен
със страшния си зов " На нож! "
Песента - в миналото военен марш на 23 Шипченски пехотен полк, а през днешния ден химн на Българската войска, е основана през 1916 година Подпоручик Константин Георгиев от Казанлък, като че ли получил Божие озарение, написа текста по време на бойно дежурство край Охрид през Първата международна война. Редник Михаил Шекерджиев от Габрово, замаян от стиховете, за една нощ композира музиката. И двамата към този момент съвсем забравени...
Година по-рано различен българин - поетът Иван Йончев - от дълго време не " съвсем ", а изцяло пропуснат, излива на един мирис стихотворението " Заветът на дедите ". То е единствено от няколко куплета, само че по какъв начин мощно разтуптява сърцата и по какъв начин извиква сълзи в очите:
Един завет
оставили са нам дедите,
популярен завет,
написан с кървясъл меч:
деца на родний край,
пазете си земите,
бранете ги
от близо и надалеч.
И тоз завет,
на предишното грял е в дните
кат дивен фар
и водач той бил е мил,
на всички тез,
кои починаха в битките,
на грешний свят,
презрели бащин предел.
И не ли той
под родно знаме през днешния ден войските
събира отново?
И не ли тоз заветен завет
на всички тям
съгрявал е душите,
без жалост да мрат
за бащин край рожден?
Заливани от мръсотията и зловонието на настоящето мутренско ежедневие, все по-често губим загатна за звездните персони в нашата история. Така и с Иван Йончев.
Кой е той?
Спрете 10 души на улицата и ги попитайте. Едва ли някой от тях ще може да ви отговори. А Иван Йончев е една от тези звездни персони в духовния живот на София от края на ХIХ и началото на ХХ век, когато върху България се стоварват три войни - Балканската, Междусъюзническата и Първата международна. Нещо повече - Йончев е същински книжовен феномен, тъй като едвам 14-годишен демонстрира огромната си поетична заложба и освен написва, само че и съумява да издаде поемата " Слепец "!
Учи в Първа софийска мъжка гимназия, пристрастен е от поезията и музиката. После дружно със популярния тенор Стефан Македонски се озовава в Загреб, където двамата овладяват оперното пеене. Щом приключват, се връщат в София и тук получават доста примамливо предложение - да се причислят към креативния екип на " Българска оперна дружба ". Йончев обаче отхвърля и като че ли по този начин избира своя път - до гибелта си той остава жертван на поезията. Поетът надвива над артиста.
Животът му е сложен, защото стиховете хранят душата, само че гърло не хранят и ще не ще се хваща на инцидентна работа, с цел да оцелява. За негов шанс нито се е родил лаком, нито сънува благосъстояние, нито е мъчително упорит. Живее аскетично и привиква да хапва нещо един път дневно и даже един път на два-три дни, само че в това време постоянно да демонстрира съчувствие и благотворителност към бедния - подготвен е да смъкна дрехата от гърба си и да я подари на изпадналия в последна мизерия.
С високо чело, изсъхнал, слаб, блед, само че с една аристократична бледност и финес, екстравагантно облечен, обаче с доста усет, той излъчва особена страст, одушевеност, излъчва мекото зарево на човек с чиста душа - заслужен, изискан и милосърден, с рядко срещано достойнство и хубост.
Жените са луди по него! Както написа през 1982 година в тогавашния вестник " Народна войска " Асен Харизанов, в софийския регион " Красно село " има дребна уличка " Иван П.Йончев ", та там измежду околните огромни блокове, на номер 5, е и къщурката на семейство Йончеви - в нея живее до гибелта си поетът. А когато заран излиза от къщи и потегля към трамвая за центъра, съседските девойки се сбират да го гледат.
Неговият племенник доктор Драго Мумджиев споделя, че не един и два пъти е бил очевидец по какъв начин вуйчо му - щом се зададе по улицата край Първа софийска девическа гимназия (днес неин правоприемник е 7-мо приблизително учебно заведение на ул. " Цар Иван Шишман " ), в учебното заведение настава същинска блъсканица, безпорядък и дисциплината за деня е унищожена, тъй като ученичките посред урока се втурват към прозорците с крясъци: " Йончев минава, Йончев минава! " и му пращат въздушни целувки. А някои скачат от прозорците!
Майка му си спомня, че доста красиво момиче, щерка на министър, е безумно влюбено в него и дори когато той е на смъртно легло от туберкулоза, момичето идва всеки ден пред вратата на къщата и моли да й разрешат среща. Но Йончев е неотстъпчив - той не разрешава на околните си да я пуснат, с цел да не го гледа в това положение.
Девойката е съкрушена, обаче остава безпределно настойчива и тогава се стига до компромис: падне ли мрак, в стаята на Йончев възпламеняват лампата, а извън, в двора, слагат стълба, момичето се качва по стълбата до прозореца, гледа болния през стъклото и безутешно плаче! Така доста вечери наред...
Негови другари са Димчо Дебелянов, Кирил Христов, Николай Райнов, Константин Щъркелов, Стилиян Чилингиров, Стефан Македонски, Марта Попова... С нея има разказ. Голямата актриса не крие, че е пленена от стиховете му и от чара на неговия темперамент.
Човек с деликатна и в това време мощна духовна прелест, той остава мечтател, романтик и огромен патриот в съзнанието на близките. Според едни написа популярното си стихотворение по време на мобилизацията за Първата международна война - вдъхновен от славната ни история и воден от мощни патриотични пориви.
Според други " Заветът на дедите " се ражда през 1915 година по време на едно от сраженията през Първата международна война. Тогава Йончев е 31-годишен, под мощното въздействие на полк. Тодор Гиргинов - негов пълководец.
Полковникът е обичаният му ментор по родолюбие и двамата доста пъти водят дълги диалози за Отечеството, за победните борби на българския боец през вековете, за саможертвата, за безсмъртието, когато гибелта е в името на Родината. Може би стихотворението е луксозен, скъп плод навръх тези диалози. То избликва от сърцето, от претърпяното потресение... и прозрението след него.
Ранен на фронта, той самичък разказва случилото се през 1914 година:
" Пристигнах в София в отпуск, с цел да церя раните си. В късите няколко дни посъбрах стиховете от войнишките джобове (имал навика по този начин да пази написаното, б.а.) и ги дадох на един словослагател, другар. За корицата използвахме хартия, останала от някакво канцеларско издание. Дори с цел да замязя на книга, написахме и: " Цена 70 стотинки ", само че аз я събрах в два куфара и я раздавах гратис по пътя към фронта... "
После продължава историята и пред неговия добър другар проф. Асен Златаров:
" Беше заплашителен апетит, хората търсеха самун, а не книги, само че " Заветът на дедите " бе запят като ария. Когато инцидентно в Босилеград схванаха, че аз съм създателят на текста, взеха, че от признателност ме нахраниха. Това е единственият ми хонорар от тази книга! "
Съсипан от туберкулозата, която след няколко години ще отнесе в гроба и различен талант на българската лирика - Христо Смирненски - без стотинка в джоба, гладен, той с невероятни старания съумява да издаде в София през 1917 година, безусловно месеци преди да пристигна краят, дребна брошура със стихове за Родината, Майката, Любовта, за несломимия дух на българина. Тя става неговия завет.
И я раздава без пари! Отива си на 26 май 1918 година, едвам 34-годишен...
Да се поклоним, драги читатели, доземи да се поклоним пред това звездно дете на българската лирика и пред такава любов към България!
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ