Съдбовно от неспокойния дух на младия Казандзакис, повел ни през

Съдбовно от неспокойния дух на младия Казандзакис, повел ни през сезоните на любовта с поемата в прозаичност „ Змия и лилия “. Една ария за безкрайната и безнадеждна обич, за безконечното и непреклонно въодушевление, оживяло с пукването на пролетта, разцъфтяло в цялата си помпозност през лятото, смразено от подозренията на есента и убито от студа на зимата.

Змия и лилия ♥ 31 декември

Рози, рози, рози, с цел да украся душата си, преди да почине. Да бъде безлунна нощ, да бъдем двамата дружно и над нас да минава копнежът, тежък и безмълвен. Да бъде като пожар последният проблясък на любовта ни, полунощният час да се изчерви от срам и устните ни да се сковат в безкрайна, няма и неподвижна целувка. И кантаридата на целувката ни да потече в дълбоката нощ и да разсъни недрата на животните в дълбините на горите, и да ги подлуди със сладострастието на нощните съвкупления, и да премине над цветята, да разпусне поясите им и да се видят всичките им тайни…

Рози, рози, рози, с цел да украся душата си, преди да почине. В сърцето ми се надига голяма болежка и желая да Те притисна, о, Клетнице, о, Любима, с цялата мощ на тялото си – както нощем в горите се притискат животните, когато сладострастието изгаря и раздира недрата им.

Огромна болежка се надига в сърцето ми и в очите ми лумват пламъците на насладите и оргиите, и на устните ми усмивката трепери и се раздира от болежка. Душата ми наподобява на тези, които са полудели от тъга и стартират да се смеят.

Рози, рози, рози. Като не мога да рева, дано стартира да се дръзвам. Смехът ми е спазъм и любовта ни, о, Клетнице, наподобява на полуда и наподобява на ненавист, и наподобява на пренебрежение. Целувките ми наподобяват на ухапвания. Стоя и Те виждам в очите, прилепям Те в прегръдките си и Те виждам. Не зная дали Те ненавиждам и желая да Те удуша, или съм вманиачен от обич и желая да сме съединени двамата, комбиниране измежду съчетанията, прегърнати и неподвижни измежду нощите.

1906 година

От: „ Змия и лилия “, Никос Казандзакис, превод Иван Генов, изд. „ Народна просвета “, София, 1981
Снимка: ekathimerini.com