Една жена в източен Лондон
Събуждам се от неистовото пищене, провокирано от повдигането на външната щора на кафенето, ситуирано под дребния ми апартамент. Всяка вечер същият тон ми дава знак, че е време за лягане – „ Хатч “ затваря, значи е време да се помествам в „ покоите си “. А те са спонтанна мансардна спалня в стая, която резервирах през уеб страницата AirBnb. Намирам се в Хомертън – един от североизточните квартали на Лондон.
Знам, че повече сън няма да има, и отивам да си направя закуска в централно разположената дневно-кухня, която ни служи и за предверие. Огромно предверие с пиано в единия ъгъл. Около това помещение са ситуирани съвсем в полукръг стаите. Като го гледате, малко мъчно разбирате от първия път що за място е това. Таванът му е голям като във предверие на хотел. Прозорците освен че не вършат никаква изолираност и пропущат мощния вятър извън, само че и карат помещението да наподобява като хале в индустриална фабрика.
Близо до вратата на моята стая още стои товарният асансьор, чиято врата през днешния ден е боядисана в кървавочервено. Добре, че е килимът в средата, напомнящ ми с цветовете си на чипровските, та малко да смекчи ситуацията. Разни кабели и електрически кутии се щурат по стените, а измежду тях и няколко постера в жанр поп-арт. И отново слушам шума. Мразя го това място!
Казват, че Ню Йорк в никакъв случай не спи. Да не мислите, че Лондон го прави? Дори и не подремва! Няма нощ, няма ден, все нещо се случва, минава, набива спирачки или включва сирена. Спалнята ми е на стотина метра от спирката на овърграунда. Тоест надземната железница. Много комфортно, само че и извънредно обезпокоително. Откакто съм тук, не съм спала обикновено. Не мога да се виждам в огледалото, главата ме боли, очите ми парят. След закуската потеглям да хвана рейс до Бродуей Маркет. Вятърът ме кара да присвивам очи, а палтото ми, като че ли излязло от разказ на Чарлз Дикенс, се развява след мен. Лутам се по всички страни да намеря спирката. Добре, че са цветнокожите лелки да ме упътят. Имам среща с другарка, също запалена кафеджийка като мен. Тоест знае ги тези секрети местенца, известни единствено на локалните, където се прави най-хубавото кафе в града. Слизам от рейса, отново съм подранила. И потеглям да се разходя по пешеходната улица. Отдалеч ми мирише на ароматно кафе. Аха, значи тук е „ Климпсън и синове “. Подминавам кафенето и стартирам да преглеждам какво се крие зад витрините на дребните магазинчета, ресторантчета и кафенета по улицата. Толкова е умерено, а е работен ден. Сякаш си в дребен град в Холандия, а не в в никакъв случай неутихващия Лондон. Вляво, зад витрината, жена на междинна възраст подготвя менюто за деня в арабския ресторант, като разточва нещо като пица върху дървена ниска трапеза. Също като баба едно време. До нея мустакат мъж ме гледа и се чуди за какво се усмихвам.
Продължавам надолу по улицата, а миризмата от кафенето не оставя ноздрите и небцето ми на мира. Сред многото работещи или още неотворени магазини виждам дребна боядисана в бяло книжарничка. Поредната, която ще посетя за тези 10 дни, откогато съм в Лондон. За обичащите книгите Лондон е мина с безчет шахти и коридори. Можеш да тръгнеш по който си искаш. Вече бях в една книжарница, профилирана единствено за пътешествия. Другата пък си беше напряко бутикова – издават единствено дами създатели, писали романи основно в интервала сред двете международни войни. А тази пред мен е за изкуство. Обожавам този град!
Връщам се към кафенето за срещата. Наслаждавам се на съвършено приготвеното кафе, което очевидно е сингъл бленд. Нали съм си кафе-сноб, разбирам ги тия работи, само че за това различен път. Веднага се впускаме в многолюден диалог, нетърпеливи да кажем всичко, което имаме да си кажем. И по тази причина го обичам този град – хора всевъзможни, в това число и ето такива като Флавия, които са златото на земята поради това, че одобряват всички еднообразно, нямат предубеждения и не съдят.
Говорим си за общите ни другари, пристигнали да живеят в Лондон от далечна Австралия, за йога ретрити и рядката галерия, която през вчерашния ден имах щастието да видя – непоказвани до момента в Европа произведения на австралийски импресионисти. И за това го боготворя този град – можеш да се докоснеш до изкуство, което няма по какъв начин другояче да видиш онлайн. Ако ви се случи да пътувате до Лондон, проверете какви събития се провеждат сега, може да попаднете на нещо, което в действителност ви интересува или ви е пристрастеност. Често и в метрото има реклами на тези събития, оглеждайте се.
Връщам се назад към „ дома си “ и отново комплицирам пътя. Накрая намирам полския супермаркет и знам накъде да ходя. Решавам да направя фотография на постройката, където съм отседнала. Момче от личния състав на кафенето в съседство идва и ме пита дали съм един от дизайнерите от студиото на първия етаж. Сори, но не. Аз единствено минавам, за жалост. Отварям тежката железна врата, качвам се на третия етаж и влизам в това, което е било индустриален склад допреди има-няма десетина години. Тази част на Лондон до наскоро е била единствено с промишлени здания, неприветлива и не изключително безвредна. Сега обаче даже локалните лондончани споделят, че това е същинският Лондон. Въпреки че го няма чарът на централен Лондон, тук има други преимущества. Все още могат да се видят на места викториански къщи, жителите са разнородни, а цените на парцелите са много по-приемливи, макар че са се насочили стремително нагоре. Транспортните връзки, както на всички места в Лондон, са бързи и надеждни, а градини и паркове колкото щеш.
Замирисва ми на готвено – от „ Хатч “ е. Приготвям си обяда на дългата дървена маса, която заема централно място в помещението. Червеният цвят на фотьойлите, килима и вратата на товарния асансьор ме успокоява. Топло и уютно е. Съседите ми по стая се прибират – млада двойка студенти от Аржентина. Прекарват си лятната почивка в Лондон, в този момент в тяхното полукълбо е лято. Малко безмълвни са, само че толкоз приятни и забавни. И това му е хубавото на Лондон – срещаш хора от целия свят, всеки с неговата си история и фантазии.
Оглеждам се. Утре си потеглям. Ще ми липсваш, промишлено хале, с твоите странни лампи по ъглите, безмълвното пиано и в никакъв случай нестихващия звук от надземната железница. Обожавам го това място с неговия интериор в жанр „ дрипав изискан “, където като че ли всяка мебел идва от улицата и е била владеене на някой различен преди този момент. Тук има история, има и темперамент. Има възприятие за „ дом “. Само да не беше шумът.
Гери стартира да изследва света преди доста години, до момента в който живееше в Етиопия. Оттогава е живяла в разнообразни страни и в този момент споделя опита си с читателките си в блога - място за хрумвания за пътешестване и препоръки, които да оказват помощ на дамите да бъдат стилни и да пътуват повече. Можете да се свържете с нея във Facebook, Twitter, Pinterest или Instagram.
Знам, че повече сън няма да има, и отивам да си направя закуска в централно разположената дневно-кухня, която ни служи и за предверие. Огромно предверие с пиано в единия ъгъл. Около това помещение са ситуирани съвсем в полукръг стаите. Като го гледате, малко мъчно разбирате от първия път що за място е това. Таванът му е голям като във предверие на хотел. Прозорците освен че не вършат никаква изолираност и пропущат мощния вятър извън, само че и карат помещението да наподобява като хале в индустриална фабрика.
Близо до вратата на моята стая още стои товарният асансьор, чиято врата през днешния ден е боядисана в кървавочервено. Добре, че е килимът в средата, напомнящ ми с цветовете си на чипровските, та малко да смекчи ситуацията. Разни кабели и електрически кутии се щурат по стените, а измежду тях и няколко постера в жанр поп-арт. И отново слушам шума. Мразя го това място!
Казват, че Ню Йорк в никакъв случай не спи. Да не мислите, че Лондон го прави? Дори и не подремва! Няма нощ, няма ден, все нещо се случва, минава, набива спирачки или включва сирена. Спалнята ми е на стотина метра от спирката на овърграунда. Тоест надземната железница. Много комфортно, само че и извънредно обезпокоително. Откакто съм тук, не съм спала обикновено. Не мога да се виждам в огледалото, главата ме боли, очите ми парят. След закуската потеглям да хвана рейс до Бродуей Маркет. Вятърът ме кара да присвивам очи, а палтото ми, като че ли излязло от разказ на Чарлз Дикенс, се развява след мен. Лутам се по всички страни да намеря спирката. Добре, че са цветнокожите лелки да ме упътят. Имам среща с другарка, също запалена кафеджийка като мен. Тоест знае ги тези секрети местенца, известни единствено на локалните, където се прави най-хубавото кафе в града. Слизам от рейса, отново съм подранила. И потеглям да се разходя по пешеходната улица. Отдалеч ми мирише на ароматно кафе. Аха, значи тук е „ Климпсън и синове “. Подминавам кафенето и стартирам да преглеждам какво се крие зад витрините на дребните магазинчета, ресторантчета и кафенета по улицата. Толкова е умерено, а е работен ден. Сякаш си в дребен град в Холандия, а не в в никакъв случай неутихващия Лондон. Вляво, зад витрината, жена на междинна възраст подготвя менюто за деня в арабския ресторант, като разточва нещо като пица върху дървена ниска трапеза. Също като баба едно време. До нея мустакат мъж ме гледа и се чуди за какво се усмихвам.
Продължавам надолу по улицата, а миризмата от кафенето не оставя ноздрите и небцето ми на мира. Сред многото работещи или още неотворени магазини виждам дребна боядисана в бяло книжарничка. Поредната, която ще посетя за тези 10 дни, откогато съм в Лондон. За обичащите книгите Лондон е мина с безчет шахти и коридори. Можеш да тръгнеш по който си искаш. Вече бях в една книжарница, профилирана единствено за пътешествия. Другата пък си беше напряко бутикова – издават единствено дами създатели, писали романи основно в интервала сред двете международни войни. А тази пред мен е за изкуство. Обожавам този град!
Връщам се към кафенето за срещата. Наслаждавам се на съвършено приготвеното кафе, което очевидно е сингъл бленд. Нали съм си кафе-сноб, разбирам ги тия работи, само че за това различен път. Веднага се впускаме в многолюден диалог, нетърпеливи да кажем всичко, което имаме да си кажем. И по тази причина го обичам този град – хора всевъзможни, в това число и ето такива като Флавия, които са златото на земята поради това, че одобряват всички еднообразно, нямат предубеждения и не съдят.
Говорим си за общите ни другари, пристигнали да живеят в Лондон от далечна Австралия, за йога ретрити и рядката галерия, която през вчерашния ден имах щастието да видя – непоказвани до момента в Европа произведения на австралийски импресионисти. И за това го боготворя този град – можеш да се докоснеш до изкуство, което няма по какъв начин другояче да видиш онлайн. Ако ви се случи да пътувате до Лондон, проверете какви събития се провеждат сега, може да попаднете на нещо, което в действителност ви интересува или ви е пристрастеност. Често и в метрото има реклами на тези събития, оглеждайте се.
Връщам се назад към „ дома си “ и отново комплицирам пътя. Накрая намирам полския супермаркет и знам накъде да ходя. Решавам да направя фотография на постройката, където съм отседнала. Момче от личния състав на кафенето в съседство идва и ме пита дали съм един от дизайнерите от студиото на първия етаж. Сори, но не. Аз единствено минавам, за жалост. Отварям тежката железна врата, качвам се на третия етаж и влизам в това, което е било индустриален склад допреди има-няма десетина години. Тази част на Лондон до наскоро е била единствено с промишлени здания, неприветлива и не изключително безвредна. Сега обаче даже локалните лондончани споделят, че това е същинският Лондон. Въпреки че го няма чарът на централен Лондон, тук има други преимущества. Все още могат да се видят на места викториански къщи, жителите са разнородни, а цените на парцелите са много по-приемливи, макар че са се насочили стремително нагоре. Транспортните връзки, както на всички места в Лондон, са бързи и надеждни, а градини и паркове колкото щеш.
Замирисва ми на готвено – от „ Хатч “ е. Приготвям си обяда на дългата дървена маса, която заема централно място в помещението. Червеният цвят на фотьойлите, килима и вратата на товарния асансьор ме успокоява. Топло и уютно е. Съседите ми по стая се прибират – млада двойка студенти от Аржентина. Прекарват си лятната почивка в Лондон, в този момент в тяхното полукълбо е лято. Малко безмълвни са, само че толкоз приятни и забавни. И това му е хубавото на Лондон – срещаш хора от целия свят, всеки с неговата си история и фантазии.
Оглеждам се. Утре си потеглям. Ще ми липсваш, промишлено хале, с твоите странни лампи по ъглите, безмълвното пиано и в никакъв случай нестихващия звук от надземната железница. Обожавам го това място с неговия интериор в жанр „ дрипав изискан “, където като че ли всяка мебел идва от улицата и е била владеене на някой различен преди този момент. Тук има история, има и темперамент. Има възприятие за „ дом “. Само да не беше шумът.
Гери стартира да изследва света преди доста години, до момента в който живееше в Етиопия. Оттогава е живяла в разнообразни страни и в този момент споделя опита си с читателките си в блога - място за хрумвания за пътешестване и препоръки, които да оказват помощ на дамите да бъдат стилни и да пътуват повече. Можете да се свържете с нея във Facebook, Twitter, Pinterest или Instagram.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ