Валерия Велева: Когато Костов наливаше основите
"С нищо не желая от хората да ме запомнят. Правил съм това, което е трябвало да направя, дал съм всичко съгласно силите си. Не ме интересува, че някой ще ме оплюе. Нямам потребност от националната обич. Има потребност от истината. Тя ще излекува това общество, което затъва все по-дълбоко. "
Това написа за уеб страницата „ Епицентър “ Валерия Велева.
Признавам си, тези думи на Иван Костов в неделното му изявление пред БиТиВи ме накараха да се върна години обратно. Както през 2001-ва, когато слезе от върха на страната, по този начин и през днешния ден Костов се прави на неразбираем. Един от най-значимите министър председатели на България, от чието ръководство потегли смяната в страната, искаше по този метод с днешна дата да оправдае своето място в историята и по-специално „ заслугите си” за приватизацията, оценена от съвременниците му като знак на „ бандитския” ни преход.
И през днешния ден Костов е на своя неосъществим връх – уединен, афектиран на народа си, непризнат в своята единствена и недостижима истина.
Категоричен и нетърпящ несъгласие. „ Няма съображение да се твърди, че приватизацията е незаконна, тъй като в случай че е незаконна, къде са наказаните?”, попита той, а седящата против него Жени Марчева се оказа неподготвена за този този логически другояче въпрос.
Днес множеството публицисти нямат спомен от оново време преди 20 години, когато всичко в страната ставаше единствено и само с благословията на Костов. Не знаят, че държавните предприятия тогава се раздаваха на съвещанията на НИС на Съюз на демократичните сили на „ правилни наши хора”. Костов разчита точно на неналичието на тази памет, когато твърди, че е „ необоносвана” оценката за 30 милиарда лв. държавна благосъстоятелност, от които след приватизацията в ханзата влязоха едвам 4.8 милиарда! Защото в противоположен случай би трябвало да даде пояснения къде са останалите средства, кой ограби страната, против какво и по разпореждане на кого за една нощ се разделихме с БГА „ Балкан”, с банките, кой наряза на скраб структуроопределящи предприятия. „ Всъщност 30 милиарда няма”, безапелационен е през днешния ден Костов, прехвърляйки на Живков, Луканов и Виденов виновността за разрушената стопанска система.
Хайде в този момент да се върнем обратно, да си опресним паметта.
1999. На втората година от своето ръководство, колкото и да пресмяташе математически своите политически ходове, магистърът икономист Иван Костов не можа да пресметна, че негов ще е жестокият чоп да „ продаде” част от националния суверенитет на страната и че вместо да чертае вероятности за излизане от рецесията, ще каже на гласоподавателите: „ Стягайте коланите! " Още тогава започнаха да се задават въпросите - а какво ще се случи, в случай че този кабинет не успее да извърши бърза, ясна, честна, в полза на българската страна приватизация? Ако не вкара ясни финансови правила и банкова дисциплинираност? Ако не успее да се пребори с корупцията, мафията и престъпността? Ако не успее да върне доверието и усили виталния стандарт на българския народ? И тъй като Костов не бе кьорав за истината, усмивката почна да слиза от лицето му. Приватизацията се обрисуваше като партийно-политическа. Под масата. Без правила. Мутренска.
За разлика от през днешния ден в средата на 1999 година Костов бе пределно прям: „ Признавам с болежка, че има заплаха от наново плячкосване на банкрутиралите банки”. Още тогава се изпариха бляновете му за огромните покупко-продажби, които да изпълнят държавната хазна. Затова пристъпи към закриване на Агенцията по приватизацията, с което оповести неуспеха на едно от огромните си обещания, довели го на власт.
Но през днешния ден няма кой да му зададе точните въпроси за оня интервал.
Днес Костов споделя, че е горделив с приватизацията, която е направил. Трябва да си или безсрамен или слепец, с цел да твърдиш това. А Костов не е слепец Той доста добре знае, че тъкмо тогава се срути фантазията му за 5% стопански напредък. Реалността бе още по-жестока: стопанската система означи 8-10% спад. Днес мълчи за тези числа, само че тогава призна, че стабилизацията е на равнището на бедността. Кой да го попита – гордее ли се през днешния ден с този факт?
Екипът му раздуваше администрацията и я обзавеждаше с мерцедеси и привилегии - по-големи от тези на живковото обграждане. И за това ли не носи виновност?
Партията му, която той построи методично, стана главната ковачница на държавни фрагменти, а процесът бе съпроводен от повсеместни кавги. Това бе първото „ демократично” обединение на партията с страната. „ Талибаните на Костов” станаха знак на едноличната му власт. Създаде си и дисциплиниран комсомол, на който да завещае бъдещото ръководство. (Разказвам това, с цел да мислят и ГЕРБ какво вършат през днешния ден.)
Костов в никакъв случай не скри, че точно властта бе главната му политическа цел и реализация. Но, като всеки самозабравил се управник изпусна правилото – всяка власт корумпира, безспорната власт корумпира безусловно. По негово време в Европа потегли мълвата за българската корупция, облечена в съответни обстоятелства. Той освен че не спря шуробаджанащината на всички равнища, само че я оправда с претекста: „ Всички сме братовчеди” и хвърли камъка в равнищата на правосъдната власт.
Семето на новите родово-партийни назначения беше посято.
Въпреки зачестилите совалки на високопоставени чужденци у нас Костов нямаше правилни съдружници в Европа. Русия не го одобри, Америка единствено го използваше.
Така изминаха последните две години от ръководството му. В самодостатъчност и обезумялост.
За да пристигна онази нощ на 2001 година.
През 2001-ва година Костов загуби изборите. Катастрофално. В нощта на вота се разплака по време на конференцията. Очите му потънаха в сълзи. Погледът му бе изменчив, безверен, неразбиращ. В този момент – в изтичащите последни часове на 17 юни 2001-а, Иван Костов приличаше на Тодор Живков на пленума на 10 ноември 1989-а.
Също като Живков самодържецът Костов бе изгубил действителна преценка за живота към себе си.
Два дни по-късно, на 19 юни 2001 година Димитър Луджев даде следната оценка, годна и през днешния ден и влезнала в огромните разбори на политическото ни време: „ Костов се гордееше със непоклатимост, само че нейната цена бяха мизерията, безработицата, ликвидацията на българската стопанска система, на обществените и културни институции. Това бе непоклатимост единствено на властниците и върхушката, която се обогатяваше. Второто, с което се гордееше Костов, е доверието на Европейски Съюз. Но това не е правилно. Влиятелни среди в Брюксел и измежду ръководещите в Европа смятаха, че държавното управление на Костов има големи недостатъци и най-големите от тях са непросветеност и корумпираност. Костов проигра голям късмет! Той заложи на облагодетелстване на партийната клиентела и създаване на всесилен партийно-административен уред, вместо на автентичен стопански напредък, на благополучие и в някаква степен на пазарна стопанска система. В този смисъл това, че Костов и върхушката му си отиват, е здравословно за България.”
Днес Костов оправдава резултатите от разбойническата приватизация по негово време с заварената „ разруха” от Живков, с мораториума на Луканов, с икономическия неуспех на Виденов. За себе си място в тази редица не откри.
И още един откъс от това време ще напомня през днешния ден. На интелектуалеца Вили Цанков, 2001: „ Той е грешникът! Мъчно ми е за Костов. Защо е човек, направил пагубна неточност: основал партия – огледален облик на Българска комунистическа партия. Човек, разделил още веднъж народа на свои и непознати. Смъртен грях! Има една картина на Дюрер – рицар на кон, а край него вървят Смъртта и Дяволът. Рицарят излъчва самочувствието на единствен всевластен в живота. Иван Костов ми наподобява на него. От едната му страна вместо Смъртта върви Корупцията, а от другата – вместо Дявола се влачи Беднотията. Както никой различен за тези 11 години Костов върви напред и реализира своите промени, върви... и оставя след себе си проиграна нация с кастрирано мислене.”
Проиграна нация с кастрирано мислене! Жестока присъда на Вили Цанков.
Месец след загубата на изборите Костов навлезе в най-тежкия интервал на политическото си съществуване. На 26 юли 2001 г, на излизане от президентството след прощалната среща с президента Стоянов изгубилият Костов не можа да скрие дълбоката драма, която изживява. Мълчаливо, с наведената глава, един министър-председател, пропилял пагубно партия и страна, се разделяше със своето политическо съществуване. Тогава смятах, че българите ще се разчувстван от тази картина и ще му простят, надявайки се на нашенската логика на психиката да прощаваме на падналите.
Останах излъгана - Костов не можеше да се надява на благосклонност нито от свои, нито от непознати. „ Kостов няма потребност от страдание. За него съд ще е малко, тъй като той провали освен Съюз на демократичните сили, той провали страната.” Това бе оценката за Костов тогава... Темида не го осъди. Но българите не му простиха.
А и той не признава виновността си за проваленото време, за проиграните шансове на страната ни, за изгубените очаквания на нацията.
Да, Костов стартира измененията и в първите две години от своето ръководство реализира доста - извади страната от тресавището, в което я беше набутал комсомолецът Виденов, постави основите на финансовата и политическата непоклатимост у нас. И тогава се главозамая. Огромната му неточност бе, че не съумя да продължи постигнатото от самия него.
Затова и през днешния ден драмата на Костов, която сподели и в изявлението си пред БиТиВи, не провокира състрадание. Мълчанието му тогава и упрекът му през днешния ден към народа, не са възприятие за осъзнатата виновност. Тогава мълчанието му бе за възмездие. Днес нежеланието му да приказва е с цел да прикрие своята персонална отговорност на общественик, който се е провалил.
През 2001, когато загуби властта Костов приличаше на Живков – също като него не разбираше за какво е изгубил изборите.
Днес още веднъж наподобява на Живков, тъй като и след 16 години не осъзнава размера на неуспеха си..
Д-р Желев беше споделил преди време, че Костов без власт е господин Никой. За страдание той удостовери това. Оказа се, че властта е била оня мощен лост, който е държал Камандира изправен в обществото. И когато този бастун го няма, Костов е афектиран на целия свят. На народа си, че не го е оценил, на своите – че не пожелаха да го търпят, на медиите – че проникнаха в тайните на паралелната му икономическа власт.
И тогава, и през днешния ден Петър Стоянов счита, че синьото държавно управление на Костов е изпуснало неповторимата опция да сътвори новата междинна класа посредством приватизацията. „ И аз нося виновност за това, само че главната виновност е на Костов”, акцентира президентът. Но Костов виновност не признава.
Днес Костов приказва от пиедестала на съдник, не запомнил времето, когато се потопи във високомерието си; когато потъна в самочувствието си, че има още най-малко два мандата; когато избра пренебрежението към другите; когато направи оценката си, че българският народ е безпаричен, тъй като е ленив, към този момент политаше към пропастта. А наложеният от него боязън и в партията, и в страната не му разреши да се спре в точния момент.
Костов остави разцепена синя партия, провалена десница, затъваща в корупция страна, разграничена нация. И персонално постла червен килим пред царя.
И в случай че през днешния ден Костов "смирено " твърди, че не желае с нищо да го запомнят, то това е самопризнание за цялостната му капитулация пред историята. Защото всеки политик и общественик желае да остави своя камък в темелите на страната.
Живков си отиде оплют от своите. Но към този момент го празнуват.
Костов също си отиде оплют. Но никой не желае да го празнува. Напротив!
Иначе е прав за обществото ни, което затъва. Но и той има виновност. Защото е първият общественик от прехода, който провали очакванията на милиони. Защото не помни клетвите си, когато в зимните вечери на 1996-1997 година обещаваше пред премръзналите, само че цялостни с хора площади: Няма да ви предам!
Предаде ги!
Но за това няма съд. Както няма да има съд и за партийната приватизация, която направи. Обществото желае правдивост. Но по какъв начин ще върнеш 10 000 покупко-продажби? Кой ще възвърне тези 30 милиарда държавни активи...
Костов ще продължи да си пие горчивата чаша на националния яд, а ние ще пием по една студена вода, поради политиците, които сами си ги избираме.
Поне да имаме поука. Но...
Това написа за уеб страницата „ Епицентър “ Валерия Велева.
Признавам си, тези думи на Иван Костов в неделното му изявление пред БиТиВи ме накараха да се върна години обратно. Както през 2001-ва, когато слезе от върха на страната, по този начин и през днешния ден Костов се прави на неразбираем. Един от най-значимите министър председатели на България, от чието ръководство потегли смяната в страната, искаше по този метод с днешна дата да оправдае своето място в историята и по-специално „ заслугите си” за приватизацията, оценена от съвременниците му като знак на „ бандитския” ни преход.
И през днешния ден Костов е на своя неосъществим връх – уединен, афектиран на народа си, непризнат в своята единствена и недостижима истина.
Категоричен и нетърпящ несъгласие. „ Няма съображение да се твърди, че приватизацията е незаконна, тъй като в случай че е незаконна, къде са наказаните?”, попита той, а седящата против него Жени Марчева се оказа неподготвена за този този логически другояче въпрос.
Днес множеството публицисти нямат спомен от оново време преди 20 години, когато всичко в страната ставаше единствено и само с благословията на Костов. Не знаят, че държавните предприятия тогава се раздаваха на съвещанията на НИС на Съюз на демократичните сили на „ правилни наши хора”. Костов разчита точно на неналичието на тази памет, когато твърди, че е „ необоносвана” оценката за 30 милиарда лв. държавна благосъстоятелност, от които след приватизацията в ханзата влязоха едвам 4.8 милиарда! Защото в противоположен случай би трябвало да даде пояснения къде са останалите средства, кой ограби страната, против какво и по разпореждане на кого за една нощ се разделихме с БГА „ Балкан”, с банките, кой наряза на скраб структуроопределящи предприятия. „ Всъщност 30 милиарда няма”, безапелационен е през днешния ден Костов, прехвърляйки на Живков, Луканов и Виденов виновността за разрушената стопанска система.
Хайде в този момент да се върнем обратно, да си опресним паметта.
1999. На втората година от своето ръководство, колкото и да пресмяташе математически своите политически ходове, магистърът икономист Иван Костов не можа да пресметна, че негов ще е жестокият чоп да „ продаде” част от националния суверенитет на страната и че вместо да чертае вероятности за излизане от рецесията, ще каже на гласоподавателите: „ Стягайте коланите! " Още тогава започнаха да се задават въпросите - а какво ще се случи, в случай че този кабинет не успее да извърши бърза, ясна, честна, в полза на българската страна приватизация? Ако не вкара ясни финансови правила и банкова дисциплинираност? Ако не успее да се пребори с корупцията, мафията и престъпността? Ако не успее да върне доверието и усили виталния стандарт на българския народ? И тъй като Костов не бе кьорав за истината, усмивката почна да слиза от лицето му. Приватизацията се обрисуваше като партийно-политическа. Под масата. Без правила. Мутренска.
За разлика от през днешния ден в средата на 1999 година Костов бе пределно прям: „ Признавам с болежка, че има заплаха от наново плячкосване на банкрутиралите банки”. Още тогава се изпариха бляновете му за огромните покупко-продажби, които да изпълнят държавната хазна. Затова пристъпи към закриване на Агенцията по приватизацията, с което оповести неуспеха на едно от огромните си обещания, довели го на власт.
Но през днешния ден няма кой да му зададе точните въпроси за оня интервал.
Днес Костов споделя, че е горделив с приватизацията, която е направил. Трябва да си или безсрамен или слепец, с цел да твърдиш това. А Костов не е слепец Той доста добре знае, че тъкмо тогава се срути фантазията му за 5% стопански напредък. Реалността бе още по-жестока: стопанската система означи 8-10% спад. Днес мълчи за тези числа, само че тогава призна, че стабилизацията е на равнището на бедността. Кой да го попита – гордее ли се през днешния ден с този факт?
Екипът му раздуваше администрацията и я обзавеждаше с мерцедеси и привилегии - по-големи от тези на живковото обграждане. И за това ли не носи виновност?
Партията му, която той построи методично, стана главната ковачница на държавни фрагменти, а процесът бе съпроводен от повсеместни кавги. Това бе първото „ демократично” обединение на партията с страната. „ Талибаните на Костов” станаха знак на едноличната му власт. Създаде си и дисциплиниран комсомол, на който да завещае бъдещото ръководство. (Разказвам това, с цел да мислят и ГЕРБ какво вършат през днешния ден.)
Костов в никакъв случай не скри, че точно властта бе главната му политическа цел и реализация. Но, като всеки самозабравил се управник изпусна правилото – всяка власт корумпира, безспорната власт корумпира безусловно. По негово време в Европа потегли мълвата за българската корупция, облечена в съответни обстоятелства. Той освен че не спря шуробаджанащината на всички равнища, само че я оправда с претекста: „ Всички сме братовчеди” и хвърли камъка в равнищата на правосъдната власт.
Семето на новите родово-партийни назначения беше посято.
Въпреки зачестилите совалки на високопоставени чужденци у нас Костов нямаше правилни съдружници в Европа. Русия не го одобри, Америка единствено го използваше.
Така изминаха последните две години от ръководството му. В самодостатъчност и обезумялост.
За да пристигна онази нощ на 2001 година.
През 2001-ва година Костов загуби изборите. Катастрофално. В нощта на вота се разплака по време на конференцията. Очите му потънаха в сълзи. Погледът му бе изменчив, безверен, неразбиращ. В този момент – в изтичащите последни часове на 17 юни 2001-а, Иван Костов приличаше на Тодор Живков на пленума на 10 ноември 1989-а.
Също като Живков самодържецът Костов бе изгубил действителна преценка за живота към себе си.
Два дни по-късно, на 19 юни 2001 година Димитър Луджев даде следната оценка, годна и през днешния ден и влезнала в огромните разбори на политическото ни време: „ Костов се гордееше със непоклатимост, само че нейната цена бяха мизерията, безработицата, ликвидацията на българската стопанска система, на обществените и културни институции. Това бе непоклатимост единствено на властниците и върхушката, която се обогатяваше. Второто, с което се гордееше Костов, е доверието на Европейски Съюз. Но това не е правилно. Влиятелни среди в Брюксел и измежду ръководещите в Европа смятаха, че държавното управление на Костов има големи недостатъци и най-големите от тях са непросветеност и корумпираност. Костов проигра голям късмет! Той заложи на облагодетелстване на партийната клиентела и създаване на всесилен партийно-административен уред, вместо на автентичен стопански напредък, на благополучие и в някаква степен на пазарна стопанска система. В този смисъл това, че Костов и върхушката му си отиват, е здравословно за България.”
Днес Костов оправдава резултатите от разбойническата приватизация по негово време с заварената „ разруха” от Живков, с мораториума на Луканов, с икономическия неуспех на Виденов. За себе си място в тази редица не откри.
И още един откъс от това време ще напомня през днешния ден. На интелектуалеца Вили Цанков, 2001: „ Той е грешникът! Мъчно ми е за Костов. Защо е човек, направил пагубна неточност: основал партия – огледален облик на Българска комунистическа партия. Човек, разделил още веднъж народа на свои и непознати. Смъртен грях! Има една картина на Дюрер – рицар на кон, а край него вървят Смъртта и Дяволът. Рицарят излъчва самочувствието на единствен всевластен в живота. Иван Костов ми наподобява на него. От едната му страна вместо Смъртта върви Корупцията, а от другата – вместо Дявола се влачи Беднотията. Както никой различен за тези 11 години Костов върви напред и реализира своите промени, върви... и оставя след себе си проиграна нация с кастрирано мислене.”
Проиграна нация с кастрирано мислене! Жестока присъда на Вили Цанков.
Месец след загубата на изборите Костов навлезе в най-тежкия интервал на политическото си съществуване. На 26 юли 2001 г, на излизане от президентството след прощалната среща с президента Стоянов изгубилият Костов не можа да скрие дълбоката драма, която изживява. Мълчаливо, с наведената глава, един министър-председател, пропилял пагубно партия и страна, се разделяше със своето политическо съществуване. Тогава смятах, че българите ще се разчувстван от тази картина и ще му простят, надявайки се на нашенската логика на психиката да прощаваме на падналите.
Останах излъгана - Костов не можеше да се надява на благосклонност нито от свои, нито от непознати. „ Kостов няма потребност от страдание. За него съд ще е малко, тъй като той провали освен Съюз на демократичните сили, той провали страната.” Това бе оценката за Костов тогава... Темида не го осъди. Но българите не му простиха.
А и той не признава виновността си за проваленото време, за проиграните шансове на страната ни, за изгубените очаквания на нацията.
Да, Костов стартира измененията и в първите две години от своето ръководство реализира доста - извади страната от тресавището, в което я беше набутал комсомолецът Виденов, постави основите на финансовата и политическата непоклатимост у нас. И тогава се главозамая. Огромната му неточност бе, че не съумя да продължи постигнатото от самия него.
Затова и през днешния ден драмата на Костов, която сподели и в изявлението си пред БиТиВи, не провокира състрадание. Мълчанието му тогава и упрекът му през днешния ден към народа, не са възприятие за осъзнатата виновност. Тогава мълчанието му бе за възмездие. Днес нежеланието му да приказва е с цел да прикрие своята персонална отговорност на общественик, който се е провалил.
През 2001, когато загуби властта Костов приличаше на Живков – също като него не разбираше за какво е изгубил изборите.
Днес още веднъж наподобява на Живков, тъй като и след 16 години не осъзнава размера на неуспеха си..
Д-р Желев беше споделил преди време, че Костов без власт е господин Никой. За страдание той удостовери това. Оказа се, че властта е била оня мощен лост, който е държал Камандира изправен в обществото. И когато този бастун го няма, Костов е афектиран на целия свят. На народа си, че не го е оценил, на своите – че не пожелаха да го търпят, на медиите – че проникнаха в тайните на паралелната му икономическа власт.
И тогава, и през днешния ден Петър Стоянов счита, че синьото държавно управление на Костов е изпуснало неповторимата опция да сътвори новата междинна класа посредством приватизацията. „ И аз нося виновност за това, само че главната виновност е на Костов”, акцентира президентът. Но Костов виновност не признава.
Днес Костов приказва от пиедестала на съдник, не запомнил времето, когато се потопи във високомерието си; когато потъна в самочувствието си, че има още най-малко два мандата; когато избра пренебрежението към другите; когато направи оценката си, че българският народ е безпаричен, тъй като е ленив, към този момент политаше към пропастта. А наложеният от него боязън и в партията, и в страната не му разреши да се спре в точния момент.
Костов остави разцепена синя партия, провалена десница, затъваща в корупция страна, разграничена нация. И персонално постла червен килим пред царя.
И в случай че през днешния ден Костов "смирено " твърди, че не желае с нищо да го запомнят, то това е самопризнание за цялостната му капитулация пред историята. Защото всеки политик и общественик желае да остави своя камък в темелите на страната.
Живков си отиде оплют от своите. Но към този момент го празнуват.
Костов също си отиде оплют. Но никой не желае да го празнува. Напротив!
Иначе е прав за обществото ни, което затъва. Но и той има виновност. Защото е първият общественик от прехода, който провали очакванията на милиони. Защото не помни клетвите си, когато в зимните вечери на 1996-1997 година обещаваше пред премръзналите, само че цялостни с хора площади: Няма да ви предам!
Предаде ги!
Но за това няма съд. Както няма да има съд и за партийната приватизация, която направи. Обществото желае правдивост. Но по какъв начин ще върнеш 10 000 покупко-продажби? Кой ще възвърне тези 30 милиарда държавни активи...
Костов ще продължи да си пие горчивата чаша на националния яд, а ние ще пием по една студена вода, поради политиците, които сами си ги избираме.
Поне да имаме поука. Но...
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ