Отвъд границите: Росица Иванова: Свободата е да знаеш какви възможности имаш
Роси е родена в София, по документи живее във Виена, само че да я поставиш в границите на едно място е някак противоестествено откакто чуеш описа й. На 25 години тя е посетила пет континента и е прекарала една година от живота си на филантропични задачи по света. За семплостта на щастието, която е разкрила в Непал, свободата да знаеш какво можеш и нужните граници - един диалог с Росица Иванова.
Описвайки природата на индивида, Аристотел го дефинира като създание, което се стреми към живота в общественост. Повече от две хилядолетия по-късно, с Роси си приказваме за границите, които тя дефинира по този начин:
Границите, които си слагам персонално на себе си, са граници, които ме връщат назад в обществото, тъй като си давам сметка, че човек има независимост на избор, само че не живее самичък на тази земя.
Видяхме се тъкмо откакто се беше върнала от Канада, където е била на “годишната отмора със фамилията ”. Преди това беше покорила връх в Кения и всичко това след 11-месечна задача в Непал, където като доброволец беше пособия за построяването на учебни заведения. Първата значима дестинация за Роси обаче е Виена.
ЗаминаванетоРодена съм в София, където живях до 14-годишна възраст. После взех решение, че ще е доста забавно да вървя след стъпките на братовчедите си, които учеха в Австрия, и да дойда на продан за шест месеца да понауча нещо. Шестте месеца ги удължих до година и на края на тази година ми беше препоръчана стипендия да остана и да завърша приблизително обучение.
Спомня си и първите другарства.
Имаше и други възпитаници на продан, от Латвия, Унгария, Бразилия, и си бяхме една група от деца, които не говореха доста добре немски, само че доста желаеха да поддържат връзка.
След гимназията Роси стартира да следва в Икономическия университет на австрийската столица. Мястото ѝ обаче в никакъв случай не е било в аулите на университета или на бюрото пред компютър.
Аз постоянно съм търсила нещо по-нестандартно. Когато започнах да изучавам в Икономическия университет във Виена, почнах да работя незабавно, първо общоприети студентски работи, след това и в администрацията на разнообразни компании. Но желанието ми да оказвам помощ надви над опциите, които ми предоставяха местата, в които съм работела. Пътуването ми стартира през 2015-а година, когато след дълго наблюдение на неправителствени организации и изследване къде мога да съм потребна, взех решение да отида в Бруклин, Ню Йорк, с цел да оказа помощ след урагана “Санди ”. Опциите ми за задачи бяха Филипините и Ню Йорк. Но имам другари от Филипините, които ми обясниха, че по време на мусоните през лятото, когато аз имам време, тъй като съм във почивка, там е доста рисково и хората постоянно не съумяват да се върнат в точния момент. Аз въпреки всичко си бях взела отпуска от работа, тогава бях в една строителна компания. Така избрах Ню Йорк.
Началото Бях безусловно сама. Просто знаех къде отивам, с коя организация – All Hands Volunteers. Когато дойдох в базата бяхме 30-40 индивида. Всички спяха на двуетажни кревати. Бяхме в Бруклин. Първата фаза на работата ни беше да разчистваме изби на къщи, които са потърпевши. И по-късно като прочистим всичко, да издигаме нови стени.
Как ви посрещнаха хората там, 3 години след урагана?
Мястото, където ние помагахме, беше най-бедната част на Бруклин. Хората нямаха други благоприятни условия и бяха безпределно признателни за това, което им даваме, няма значение какъв брой малко е то. Дори единствено да им почистим мазето.
Какво най-вече те впечатли в Ню Йорк?
В Ню Йорк ми направи усещане какъв брой приветливи са всички. Не странят, в противен случай, усмихват се, пробват се да завържат диалог. Ние по този начин сме привикнали, че в случай че стоиш самичък в кафето и до теб има човек, който също е самичък, не би го заговорил, само че там не е по този начин.
Освен Бруклин, си посетила и Манхатън. Различни светове в един град ли са това?
В Манхатън всичко е пъклен динамично. Всеки бърза на всички места. Дори магазините са направени по този начин, че да можеш да си напазаруваш допустимо най-бързо. В Бруклин хората живеят в къщи, не в небостъргачи, има някакво успокоение.
Призванието Връщам се във Виена и съзнавам, че работата, която правя не ме удовлетворява толкоз, колкото безусловно да употребявам ръцете си, с цел да оказвам помощ. Трудно беше да обясня на работодателите си, че аз избирам да пребивавам в мазе на Руска еврейска черква, където бяхме в Бруклин, вместо да си отивам на сигурната работа и да си пребивавам спокойния живот. (смее се)
Как избра Непал?
Преди да отпътува за Щатите, се случи следващото земетресение в Непал и аз си дадох обещание, че в случай че се оправя с изискванията в Съединени американски щати, където бях дала обещание да отида, по-късно ще се запиша за Непал. В началото на 2016-а година се записах за програмата и си споделих, че като ми свърши образователната година, ще отпътува.
Колко време трябваше да си там и какъв брой в действителност остана?
Отидох сякаш за юли и август и бях сигурна, че ще съм там общо два месеца, само че най-после останах единайсет с едно малко прибиране до България, с цел да си възобновя визата.
Как стигна до там?
Летях от Будапеща през Дубай до Катманду и там се срещнах с две девойки и едно момче, с които се бяхме срещнали в интернет. Момчето беше от Австралия, девойките от Испания и Америка. Кацнахме и от там дружно потеглихме и се опитахме да си намерим пътя до базата, която се намира на четири часа от Катманду.
Изпитахме културен потрес незабавно, когато трябваше да се качим на рейса. Разбрахме, че когато си там би трябвало да живееш като локалните. Да се качиш в този рейс и понякога да имаш две деца в скута, които би трябвало да държиш. Напомняше ми за нашия градски превоз в България, единствено че рейсовете бяха по-масивни, по-пълни и даже начело, където при нас е отделено единствено за водача, пътуваха хора и безусловно стояха до него.
А какво в действителност правихте в Непал?
Строихме учебни заведения.
Възстановявахте имаш поради?
Не, не, строихме ги. Имаше някакви остатъци тук-там, които трябваше да премахнем. Първоначалната концепция на организацията е била да прави библиотеки в учебни заведения, само че след земетресенията се оказва, че такива просто няма. Затова би трябвало да се изградят образователни здания, които да устоят на трусове, тъй като Непал се намира в сеизмична зона. В едно от селата беше останало едно малко учебно заведение, единствената постройка, която е издържала. Така беше доказано, че тези архитектурни и инженерни проекти, които ни даваха и по които ние изграждахме учебните заведения, устояха на съществени земетресения.
Преминахте ли през някакво образование?
Каквото тате ме е научил (смее се). В интерес на истината в действителност татко ми е учил мен и брат ми като дребни и по тази причина знаех по какъв начин да употребявам принадлежности. Но имаше хора, които не знаеха по какъв начин да употребяват бормашина или даже чук. Нашите тийм водачи ни обясняваха какво би трябвало да вършим. Аз първоначално трябваше да съединявам форми, в които да се лее бетон. Общо взето след към седмица към този момент знаеш по какъв начин да го правиш в действителност. Аз дълго време се занимавах и с арматури. И до момента в който в Европа идват форми, които непосредствено се слагат, в Непал пристигаше връзка с десетина метра желязо, едно парче, което започваш да режеш. Това лишава доста време. Аз в един миг трябваше да проследявам цялата организация на арматурите, по какъв начин се реже, какви части и така нататък
Колко време ви лиши да завършите първото учебно заведение?
Първото учебно заведение го завършихме за към пет месеца. Не можех да допускам, когато го видях готово. Наистина е специфичен миг, когато хората, построили една постройка, застанат пред входа ѝ и стартират да плачат, тъй като схващат, че от техния труд и техните ръце е станало нещо. А още по-специално беше, когато и децата почнаха да вървят на учебно заведение в същата тази постройка.
После стартира и да снимаш.
След като взех решение, че ще остана, ми предложиха позицията на Content Creator, подготвях видеоматериали, фотоси, за една доста минимална заплата, която в Европа даже не може да се предлага, тъй като би било нелегално. Но беше задоволително, с цел да мога в съботите, защото ние работихме от неделя до петък, да затрупвам някакви спомагателни разноски. В Непал те са доста минимални, там може да се наядеш, даже да преядеш, за един $.
А къде живяхте?
Най-хубавата база, в която сме живели, беше една къща, която един от локалните ни беше дал с ангажимента да ремонтираме третия етаж. В тази къща бяхме 60-70 индивида най-вече. Аз една седмица живях с над 30 индивида в една стая, само че след това ме реалокираха, не по мое предпочитание (смее се).
Опиши ми един ден измежду 60 индивида.
Ами да кажем, че човек става в 6:00, закусва, оправя се, в 7:00 се качваш на рейса, колите или каквото там транспортно средство има и отиваш на градежа. Там се работи до 12:00 часа, има отмора до 13:00 и по-късно се работи до 16:00 или 17:00. Вечерта се прибираме, в 18:00 имаме дневна среща, обсъждаме какво сме правили, какво вършат в другите бази, новите се показват, тези, които потеглят, държат тирада. Една от най-любимите ми бази беше в едно доста малко селце, учебното заведение там се намираше на един рид, а от двете страни на хълма се виждат долините и реката по какъв начин минава през тях. Палатката ми се намираше там и когато се събудиш виждаш долината, покрита от облаци. Там, да вземем за пример, водата е по-ограничена, събирахме дъждовна вода, с цел да можем да се къпем. Условията бяха сурови, само че беше доста по-приятно. Познавахме локалните, играехме си с децата, за които строихме учебното заведение.
А по какъв начин комуникирахте с тях, говореха ли британски?
Те говореха толкоз британски, колкото ние непалски (смее се). Така че, до момента в който ние се опитвахме да научим непалски, те се опитваха да проговорят британски. Имаше един локален преводач, който беше виновен за културни събития, за това да свърже доброволците с локалните. Да разбираме от какво имат потребност те. С него имахме часове по непалски, учихме съществени работи.
Какво ти направи усещане в езика?
Опитвахме се да разберем по какъв начин да споделяме на непалски “Благодаря ”, а локалните не разбираха каква дума се опитваме да преведем. Един човек най-после ни разбра и ни изясни, че те имат дума за “Благодаря ”, само че просто не я употребяват. Аз също желаех да схвана по какъв начин да запитвам локалните “Мога ли да ви оказа помощ? ”. Казаха ми: “Ти не питаш, просто помагаш ”. И те са си по този начин, просто идват и ти оказват помощ. Веднъж благодарих на едно момиче там, тя ме изгледа и сподели: “Недей да ми благодариш, това ме наскърбява, като че ли не очакваш да ти оказа помощ. ”
Как се диша в Непал?
На 2000 метра е окей, нататък става по-трудно (смее се). Не, добре е, въпросът е, че е студено. На едно от високите места в действителност отидохме 20 индивида и работата ни беше да построим база, в която да спят доброволците, до момента в който строят учебно заведение. Там беше за мен най-интересно, тъй като ние отидохме, а локалните не бяха виждали чужденци, даже и да бяха, не и да живеят към тях. Беше им доста забавно, децата идваха и се криеха в храстите да ни следят. Ние отидохме и започнахме да търсим електричество и вода, тъй като нямаше. Имахме един генератор, който обаче дойде седмица по-късно. Вода нямаше. Имахме единствено бутилки минерална вода. Затова трябваше да потърсим помощта на локалните. Намерихме място, където да обядваме. Нямаше къде да си мием съдовете, само че се откриха хора от локалните, които всеки ден ни носеха кофа с вода. Ние въпреки всичко взехме решение да ги попитаме след известно време от кое място идва тази вода, тъй като ние не можем да си намерим питейна такава. Но се оказа, че те вървят два часа, с цел да могат да ни я донесат. И в действителност това е тяхната вода, само че те просто ни я даваха, тъй като знаеха, че имаме потребност от нея.
А какви хора бяха доброволците, на каква възраст?
Имаше едно момиче на 17 години, което беше пристигнало с майка си като компаньон, не беше още приключило учебно заведение. Но в това време имаше и пенсионери. Но най-често срещаните възрастови групи бяха сред 20 и 30 години. Това са хора, които си вършат свободна година сред гимназията и университета или пък са си взели отпуска, с цел да оказват помощ. Такива, които желаят да пътуват, само че в същото време да вършат нещо потребно по това време.
Как прекарвахте времето си там?
Говорехме си доста, разказвахме си кой от кое място е, за какво е пристигнал. Във всяка база събирахме дарения от самите доброволци. Но се опитвахме да го създадем по атрактивен метод. Ако някой може да прави разтривки, предлага такива. Едно момиче рисуваше красиво и продаваше картини, хора свиреха на разнообразни принадлежности и пееха.
Какво ти липсваше?
Време. Наистина не беше задоволително. Разбира се и връзката с приятелите ми, тъй като там доста рядко имаше интернет. Другото нещо беше, че тъкмо преди да отпътува бях взела лиценз за хвърчене и там нямаше по какъв начин да хвърча.
Сега летиш ли?
Сега стартира сезонът и нямам самообладание. Щастието
Когато се върна, направи ли ти усещане нещо, което преди не си забелязвала?
Много неща, за които съм мислела преди, бяха доста по-дебело подчертани и ги виждах доста по-сериозно.
Къде хората са по-щастливи?
Ако би трябвало да съм откровена - хората там. Трудно е да го обясня, само че имам възприятието, че хората там одобряват нещата такива, каквито са и са се научили да са удовлетворени от това, което имат, колкото и малко да е то. Те не се съпоставят с другите, не гледат неговата къща, неговата кола. Те може и да имат малко, само че са подготвени да дават. Имам възприятието, че ние търсим щастието освен в доста материалните неща, само че и някъде в бъдещето. За нас това, което имаме сега, не е задоволително и просто чакаме да имаме и идващото нещо, което сякаш ще ни направи щастливи, и все го чакаме, а то все се намира в идващия миг.
За какво мечтаеш?
За един по-добър свят. Моята фантазия е да мога да направя нещо, което да направи хората по-щастливи.
А за какво хората не са щастливи?
Хората следят дребни моменти от непознатия живот, които са доста подбрани и това ги кара да се съпоставят. Но не си дават сметка, че тези моменти са необичайност и ние като че ли губим опцията да ги оценяваме. Много възрастни хора пък осъзнават, че някакви правила са им попречили да създадат нещата, които постоянно са желали. Като цяло считам, че един от най-големите проблеми на хората е, че ги е боязън да пробват нови неща и че не помнят да се радват на себе си, до момента в който завиждат на другите.
Свободата
Какво е свободата?
О, пребивавам с двама философи, това е доста обсъждана тематика. (смее се) Свободата за мен е да си натрупал задоволително познания, с цел да ти е ясно, какви благоприятни условия имаш. Аз върша нещо, тъй като знам, че мога да го направя и тъй като самичък си давам свободата да го направя и тъй като аз по този начин съм решила и избрала.
Кое беше първото ти пътешестване в чужбина?
Москва, беше пътешестване от учебно заведение. Винаги си припомням, по какъв начин аз и още едно момиче бяхме излезли от хотела си и отидохме до близкия магазин, май бяхме четвърти клас, само че нямахме компаньон... и се чудя, кой беше решил просто по този начин да пусне две дребни деца да се разхождат. (смее се)
Най-далечната дестинация, която си посетила?
Географски видяно е Ушуая, Южна Аржентина. Но най-далече от нашия метод на живот беше в Перу, когато отидохме на езерото Титикака, където видях по какъв начин хората живеят на островчета в езерото, които сами вършат, тъй като те са направени от такива материали, че в един миг почват да гният. Но хората, където и да съм била, са хора и живеят по толкоз непосредствен метод, един човек, който може да се приспособява, би се чувствал на всички места окей.
Последната дестинация?
В Канада. Ходихме на ски със фамилията ми в Калгари, това беше годишната ни екскурзия.
Следващата дестинация?
Още не знам. Върнах се преди една седмица. Аз изключвам пътуванията до България, тъй като те са си общоприети. Докато една част от мен обаче желае да си даде време, да спести пари, да провежда по-голямо пътуването, другата непрекъснато е дърпана нанякъде. С един другар от Непал търсим някаква история, която да разкажем, тъй като ние в Непал правихме клипове и доста желаеме да запишем нещо, което си заслужава да покажем. Така ми беше доста забавно, като бях в Кения, за какво се приема, че те имат надали не най-хубавото кафе на света, само че аз там изпитах голямо усложнение да намеря кафе. Намерих един магазин, в който кафето беше на някаква невероятна цена, в Европа е по-евтино. Защо?
Нещо извънредно, което постоянно слагаш в куфара си?
Челник! (смее се)
Описвайки природата на индивида, Аристотел го дефинира като създание, което се стреми към живота в общественост. Повече от две хилядолетия по-късно, с Роси си приказваме за границите, които тя дефинира по този начин:
Границите, които си слагам персонално на себе си, са граници, които ме връщат назад в обществото, тъй като си давам сметка, че човек има независимост на избор, само че не живее самичък на тази земя.
Видяхме се тъкмо откакто се беше върнала от Канада, където е била на “годишната отмора със фамилията ”. Преди това беше покорила връх в Кения и всичко това след 11-месечна задача в Непал, където като доброволец беше пособия за построяването на учебни заведения. Първата значима дестинация за Роси обаче е Виена.
ЗаминаванетоРодена съм в София, където живях до 14-годишна възраст. После взех решение, че ще е доста забавно да вървя след стъпките на братовчедите си, които учеха в Австрия, и да дойда на продан за шест месеца да понауча нещо. Шестте месеца ги удължих до година и на края на тази година ми беше препоръчана стипендия да остана и да завърша приблизително обучение.
Спомня си и първите другарства.
Имаше и други възпитаници на продан, от Латвия, Унгария, Бразилия, и си бяхме една група от деца, които не говореха доста добре немски, само че доста желаеха да поддържат връзка.
След гимназията Роси стартира да следва в Икономическия университет на австрийската столица. Мястото ѝ обаче в никакъв случай не е било в аулите на университета или на бюрото пред компютър.
Аз постоянно съм търсила нещо по-нестандартно. Когато започнах да изучавам в Икономическия университет във Виена, почнах да работя незабавно, първо общоприети студентски работи, след това и в администрацията на разнообразни компании. Но желанието ми да оказвам помощ надви над опциите, които ми предоставяха местата, в които съм работела. Пътуването ми стартира през 2015-а година, когато след дълго наблюдение на неправителствени организации и изследване къде мога да съм потребна, взех решение да отида в Бруклин, Ню Йорк, с цел да оказа помощ след урагана “Санди ”. Опциите ми за задачи бяха Филипините и Ню Йорк. Но имам другари от Филипините, които ми обясниха, че по време на мусоните през лятото, когато аз имам време, тъй като съм във почивка, там е доста рисково и хората постоянно не съумяват да се върнат в точния момент. Аз въпреки всичко си бях взела отпуска от работа, тогава бях в една строителна компания. Така избрах Ню Йорк.
Началото Бях безусловно сама. Просто знаех къде отивам, с коя организация – All Hands Volunteers. Когато дойдох в базата бяхме 30-40 индивида. Всички спяха на двуетажни кревати. Бяхме в Бруклин. Първата фаза на работата ни беше да разчистваме изби на къщи, които са потърпевши. И по-късно като прочистим всичко, да издигаме нови стени.
Как ви посрещнаха хората там, 3 години след урагана?
Мястото, където ние помагахме, беше най-бедната част на Бруклин. Хората нямаха други благоприятни условия и бяха безпределно признателни за това, което им даваме, няма значение какъв брой малко е то. Дори единствено да им почистим мазето.
Какво най-вече те впечатли в Ню Йорк?
В Ню Йорк ми направи усещане какъв брой приветливи са всички. Не странят, в противен случай, усмихват се, пробват се да завържат диалог. Ние по този начин сме привикнали, че в случай че стоиш самичък в кафето и до теб има човек, който също е самичък, не би го заговорил, само че там не е по този начин.
Освен Бруклин, си посетила и Манхатън. Различни светове в един град ли са това?
В Манхатън всичко е пъклен динамично. Всеки бърза на всички места. Дори магазините са направени по този начин, че да можеш да си напазаруваш допустимо най-бързо. В Бруклин хората живеят в къщи, не в небостъргачи, има някакво успокоение.
Призванието Връщам се във Виена и съзнавам, че работата, която правя не ме удовлетворява толкоз, колкото безусловно да употребявам ръцете си, с цел да оказвам помощ. Трудно беше да обясня на работодателите си, че аз избирам да пребивавам в мазе на Руска еврейска черква, където бяхме в Бруклин, вместо да си отивам на сигурната работа и да си пребивавам спокойния живот. (смее се)
Как избра Непал?
Преди да отпътува за Щатите, се случи следващото земетресение в Непал и аз си дадох обещание, че в случай че се оправя с изискванията в Съединени американски щати, където бях дала обещание да отида, по-късно ще се запиша за Непал. В началото на 2016-а година се записах за програмата и си споделих, че като ми свърши образователната година, ще отпътува.
Колко време трябваше да си там и какъв брой в действителност остана?
Отидох сякаш за юли и август и бях сигурна, че ще съм там общо два месеца, само че най-после останах единайсет с едно малко прибиране до България, с цел да си възобновя визата.
Как стигна до там?
Летях от Будапеща през Дубай до Катманду и там се срещнах с две девойки и едно момче, с които се бяхме срещнали в интернет. Момчето беше от Австралия, девойките от Испания и Америка. Кацнахме и от там дружно потеглихме и се опитахме да си намерим пътя до базата, която се намира на четири часа от Катманду.
Изпитахме културен потрес незабавно, когато трябваше да се качим на рейса. Разбрахме, че когато си там би трябвало да живееш като локалните. Да се качиш в този рейс и понякога да имаш две деца в скута, които би трябвало да държиш. Напомняше ми за нашия градски превоз в България, единствено че рейсовете бяха по-масивни, по-пълни и даже начело, където при нас е отделено единствено за водача, пътуваха хора и безусловно стояха до него.
А какво в действителност правихте в Непал?
Строихме учебни заведения.
Възстановявахте имаш поради?
Не, не, строихме ги. Имаше някакви остатъци тук-там, които трябваше да премахнем. Първоначалната концепция на организацията е била да прави библиотеки в учебни заведения, само че след земетресенията се оказва, че такива просто няма. Затова би трябвало да се изградят образователни здания, които да устоят на трусове, тъй като Непал се намира в сеизмична зона. В едно от селата беше останало едно малко учебно заведение, единствената постройка, която е издържала. Така беше доказано, че тези архитектурни и инженерни проекти, които ни даваха и по които ние изграждахме учебните заведения, устояха на съществени земетресения.
Преминахте ли през някакво образование?
Каквото тате ме е научил (смее се). В интерес на истината в действителност татко ми е учил мен и брат ми като дребни и по тази причина знаех по какъв начин да употребявам принадлежности. Но имаше хора, които не знаеха по какъв начин да употребяват бормашина или даже чук. Нашите тийм водачи ни обясняваха какво би трябвало да вършим. Аз първоначално трябваше да съединявам форми, в които да се лее бетон. Общо взето след към седмица към този момент знаеш по какъв начин да го правиш в действителност. Аз дълго време се занимавах и с арматури. И до момента в който в Европа идват форми, които непосредствено се слагат, в Непал пристигаше връзка с десетина метра желязо, едно парче, което започваш да режеш. Това лишава доста време. Аз в един миг трябваше да проследявам цялата организация на арматурите, по какъв начин се реже, какви части и така нататък
Колко време ви лиши да завършите първото учебно заведение?
Първото учебно заведение го завършихме за към пет месеца. Не можех да допускам, когато го видях готово. Наистина е специфичен миг, когато хората, построили една постройка, застанат пред входа ѝ и стартират да плачат, тъй като схващат, че от техния труд и техните ръце е станало нещо. А още по-специално беше, когато и децата почнаха да вървят на учебно заведение в същата тази постройка.
После стартира и да снимаш.
След като взех решение, че ще остана, ми предложиха позицията на Content Creator, подготвях видеоматериали, фотоси, за една доста минимална заплата, която в Европа даже не може да се предлага, тъй като би било нелегално. Но беше задоволително, с цел да мога в съботите, защото ние работихме от неделя до петък, да затрупвам някакви спомагателни разноски. В Непал те са доста минимални, там може да се наядеш, даже да преядеш, за един $.
А къде живяхте?
Най-хубавата база, в която сме живели, беше една къща, която един от локалните ни беше дал с ангажимента да ремонтираме третия етаж. В тази къща бяхме 60-70 индивида най-вече. Аз една седмица живях с над 30 индивида в една стая, само че след това ме реалокираха, не по мое предпочитание (смее се).
Опиши ми един ден измежду 60 индивида.
Ами да кажем, че човек става в 6:00, закусва, оправя се, в 7:00 се качваш на рейса, колите или каквото там транспортно средство има и отиваш на градежа. Там се работи до 12:00 часа, има отмора до 13:00 и по-късно се работи до 16:00 или 17:00. Вечерта се прибираме, в 18:00 имаме дневна среща, обсъждаме какво сме правили, какво вършат в другите бази, новите се показват, тези, които потеглят, държат тирада. Една от най-любимите ми бази беше в едно доста малко селце, учебното заведение там се намираше на един рид, а от двете страни на хълма се виждат долините и реката по какъв начин минава през тях. Палатката ми се намираше там и когато се събудиш виждаш долината, покрита от облаци. Там, да вземем за пример, водата е по-ограничена, събирахме дъждовна вода, с цел да можем да се къпем. Условията бяха сурови, само че беше доста по-приятно. Познавахме локалните, играехме си с децата, за които строихме учебното заведение.
А по какъв начин комуникирахте с тях, говореха ли британски?
Те говореха толкоз британски, колкото ние непалски (смее се). Така че, до момента в който ние се опитвахме да научим непалски, те се опитваха да проговорят британски. Имаше един локален преводач, който беше виновен за културни събития, за това да свърже доброволците с локалните. Да разбираме от какво имат потребност те. С него имахме часове по непалски, учихме съществени работи.
Какво ти направи усещане в езика?
Опитвахме се да разберем по какъв начин да споделяме на непалски “Благодаря ”, а локалните не разбираха каква дума се опитваме да преведем. Един човек най-после ни разбра и ни изясни, че те имат дума за “Благодаря ”, само че просто не я употребяват. Аз също желаех да схвана по какъв начин да запитвам локалните “Мога ли да ви оказа помощ? ”. Казаха ми: “Ти не питаш, просто помагаш ”. И те са си по този начин, просто идват и ти оказват помощ. Веднъж благодарих на едно момиче там, тя ме изгледа и сподели: “Недей да ми благодариш, това ме наскърбява, като че ли не очакваш да ти оказа помощ. ”
Как се диша в Непал?
На 2000 метра е окей, нататък става по-трудно (смее се). Не, добре е, въпросът е, че е студено. На едно от високите места в действителност отидохме 20 индивида и работата ни беше да построим база, в която да спят доброволците, до момента в който строят учебно заведение. Там беше за мен най-интересно, тъй като ние отидохме, а локалните не бяха виждали чужденци, даже и да бяха, не и да живеят към тях. Беше им доста забавно, децата идваха и се криеха в храстите да ни следят. Ние отидохме и започнахме да търсим електричество и вода, тъй като нямаше. Имахме един генератор, който обаче дойде седмица по-късно. Вода нямаше. Имахме единствено бутилки минерална вода. Затова трябваше да потърсим помощта на локалните. Намерихме място, където да обядваме. Нямаше къде да си мием съдовете, само че се откриха хора от локалните, които всеки ден ни носеха кофа с вода. Ние въпреки всичко взехме решение да ги попитаме след известно време от кое място идва тази вода, тъй като ние не можем да си намерим питейна такава. Но се оказа, че те вървят два часа, с цел да могат да ни я донесат. И в действителност това е тяхната вода, само че те просто ни я даваха, тъй като знаеха, че имаме потребност от нея.
А какви хора бяха доброволците, на каква възраст?
Имаше едно момиче на 17 години, което беше пристигнало с майка си като компаньон, не беше още приключило учебно заведение. Но в това време имаше и пенсионери. Но най-често срещаните възрастови групи бяха сред 20 и 30 години. Това са хора, които си вършат свободна година сред гимназията и университета или пък са си взели отпуска, с цел да оказват помощ. Такива, които желаят да пътуват, само че в същото време да вършат нещо потребно по това време.
Как прекарвахте времето си там?
Говорехме си доста, разказвахме си кой от кое място е, за какво е пристигнал. Във всяка база събирахме дарения от самите доброволци. Но се опитвахме да го създадем по атрактивен метод. Ако някой може да прави разтривки, предлага такива. Едно момиче рисуваше красиво и продаваше картини, хора свиреха на разнообразни принадлежности и пееха.
Какво ти липсваше?
Време. Наистина не беше задоволително. Разбира се и връзката с приятелите ми, тъй като там доста рядко имаше интернет. Другото нещо беше, че тъкмо преди да отпътува бях взела лиценз за хвърчене и там нямаше по какъв начин да хвърча.
Сега летиш ли?
Сега стартира сезонът и нямам самообладание. Щастието
Когато се върна, направи ли ти усещане нещо, което преди не си забелязвала?
Много неща, за които съм мислела преди, бяха доста по-дебело подчертани и ги виждах доста по-сериозно.
Къде хората са по-щастливи?
Ако би трябвало да съм откровена - хората там. Трудно е да го обясня, само че имам възприятието, че хората там одобряват нещата такива, каквито са и са се научили да са удовлетворени от това, което имат, колкото и малко да е то. Те не се съпоставят с другите, не гледат неговата къща, неговата кола. Те може и да имат малко, само че са подготвени да дават. Имам възприятието, че ние търсим щастието освен в доста материалните неща, само че и някъде в бъдещето. За нас това, което имаме сега, не е задоволително и просто чакаме да имаме и идващото нещо, което сякаш ще ни направи щастливи, и все го чакаме, а то все се намира в идващия миг.
За какво мечтаеш?
За един по-добър свят. Моята фантазия е да мога да направя нещо, което да направи хората по-щастливи.
А за какво хората не са щастливи?
Хората следят дребни моменти от непознатия живот, които са доста подбрани и това ги кара да се съпоставят. Но не си дават сметка, че тези моменти са необичайност и ние като че ли губим опцията да ги оценяваме. Много възрастни хора пък осъзнават, че някакви правила са им попречили да създадат нещата, които постоянно са желали. Като цяло считам, че един от най-големите проблеми на хората е, че ги е боязън да пробват нови неща и че не помнят да се радват на себе си, до момента в който завиждат на другите.
Свободата
Какво е свободата?
О, пребивавам с двама философи, това е доста обсъждана тематика. (смее се) Свободата за мен е да си натрупал задоволително познания, с цел да ти е ясно, какви благоприятни условия имаш. Аз върша нещо, тъй като знам, че мога да го направя и тъй като самичък си давам свободата да го направя и тъй като аз по този начин съм решила и избрала.
Кое беше първото ти пътешестване в чужбина?
Москва, беше пътешестване от учебно заведение. Винаги си припомням, по какъв начин аз и още едно момиче бяхме излезли от хотела си и отидохме до близкия магазин, май бяхме четвърти клас, само че нямахме компаньон... и се чудя, кой беше решил просто по този начин да пусне две дребни деца да се разхождат. (смее се)
Най-далечната дестинация, която си посетила?
Географски видяно е Ушуая, Южна Аржентина. Но най-далече от нашия метод на живот беше в Перу, когато отидохме на езерото Титикака, където видях по какъв начин хората живеят на островчета в езерото, които сами вършат, тъй като те са направени от такива материали, че в един миг почват да гният. Но хората, където и да съм била, са хора и живеят по толкоз непосредствен метод, един човек, който може да се приспособява, би се чувствал на всички места окей.
Последната дестинация?
В Канада. Ходихме на ски със фамилията ми в Калгари, това беше годишната ни екскурзия.
Следващата дестинация?
Още не знам. Върнах се преди една седмица. Аз изключвам пътуванията до България, тъй като те са си общоприети. Докато една част от мен обаче желае да си даде време, да спести пари, да провежда по-голямо пътуването, другата непрекъснато е дърпана нанякъде. С един другар от Непал търсим някаква история, която да разкажем, тъй като ние в Непал правихме клипове и доста желаеме да запишем нещо, което си заслужава да покажем. Така ми беше доста забавно, като бях в Кения, за какво се приема, че те имат надали не най-хубавото кафе на света, само че аз там изпитах голямо усложнение да намеря кафе. Намерих един магазин, в който кафето беше на някаква невероятна цена, в Европа е по-евтино. Защо?
Нещо извънредно, което постоянно слагаш в куфара си?
Челник! (смее се)
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ