Роденият в Дания през 1948 г. Йеспер Юл е световноизвестен

Роденият в Дания през 1948 година Йеспер Юл е знаменит създател, фамилен терапевт, възпитател и оратор, който развива активност в над 15 страни из целия свят. През последните две десетилетия Юл построи нов пример за развъждането на децата и поощряване на персоналното им и обществено развиване. Неговата цел е да въодушевява и оказва помощ на родители и експерти в името на общественото и умствено здраве на новото потомство, като предлага други възможности на неправилните способи, по които сме гледали, и за жал продължаваме да гледаме, децата си и най-много схващане, което да ни помогне да се оправим с безпомощността, с която се сблъскваме постоянно във взаимоотношенията си с другите.

Всички интимни и фамилни взаимоотношения се подпечатват с чистосърдечно и звучно „ да! “. Тази дума е езиковият израз на любовта, който си даваме един на различен, когато решаваме да заживеем дружно с различен човек. С нея удостоверяваме възприятията си един към различен и одобряваме отговорността, която се съдържа в фантазията за взаимен живот. Именно тази дума желаят да видят децата - и новородените, и осиновените - в очите и лицата на родителите си като тип заричане, че постоянно ще са до тях.

В живота на множеството хора има моменти, когато тази дребна думичка се усеща като най-големия от всички дарове - като най-категоричния знак на доверието и откровеността на отсрещния, на желанието му да сътвори място, където самотата най-малко за малко да остане на назад във времето. Независимо дали става дума за първата целувка, за репетираното и все пак толкоз енергично „ да “ на сватбата или за чувството, че се давиш в изпълнените с доверие очи на мъничко дете, тази дума ни се коства смайваща и незаслужена привилегия. Често обещаваме пред самите себе си да създадем всичко по силите си, с цел да спечелим „ да “-то на отсрещния - и съвсем също толкоз постоянно рутината на всекидневието изтиква това заричане на назад във времето.

Постепенно моето „ да “ престава да е подарък, който мога свободно да поднеса на отсрещния, а се трансформира в условие или обвързване. И това се случва освен в съзнанието на отсрещния, само че и в моето лично. Половинката ми го приема за даденост. Учителите считат, че доверието на учениците им се поставя по право. Семейството ми счита, че постоянно си им задължен. Удоволствието да даваш и свободата да получаваш са все по-ограничени - и от време на време със същото движение почнат да избледняват обичта и доверието. При двойките това води до по този начин наречената „ рецесия на седмата година “, а в връзките родители - деца най-често се демонстрира едвам когато децата са се научили да приказват задоволително добре, тъй че тяхната автономност да обърка упованията и фантазиите на родителите.

Промяната идва, когато възрастните почнат да бягат от отговорността да споделят „ да “ и вместо това или споделят „ не “ с държанието си, или „ да, да “ (което в действителност значи „ не “), или се лъжат един различен, тъй като се усещат като пандизчии в личната си връзка. Задължителното „ да “ убива желанието и хвърля сянка върху копнежите. Обичта сред родители и деца не умира толкоз елементарно, само че възрастните постоянно не помнят, че би трябвало да се радват, когато децата стартират да споделят „ не “. Защото те го вършат не завоалирано и половинчато като огромните, а намерено, с ясния глас и с чистата съвест на почтените.

Възрастните постоянно одобряват детското „ не “ персонално и не чуват, че това е нещо, което децата споделят на себе си, не на тях. Правят го, с цел да дефинират личните си граници и да оказват помощ на родителите си да схванат кое е това дете, което ги обича по този начин абсолютно. Въпреки че тази мотивация не е умишлено осмислена, си коства да приемем детското „ не “ точно по този начин.

През последните 15 години тематиката за „ слагането на граници “ пред децата дотам окупира съвсем всички диалози за възпитанието, че човек ще реши, че точно това е най-важното във взаимоотношенията сред родители и деца. Тази измислена нужда да се поставят граници на децата е достигнала съвсем каноничен статут и горко на този, който не се съобрази с нея. Често следват обвинявания в безнаказаност и неблагоразумие. По всичко проличава, че в педагогиката и теорията на възпитанието последователно навлиза някакъв нов примитивизъм, самонадеяно проповядван от супернанита /експерти, които поучават родителите по какъв начин да се оправят с „ невъзпитани “ деца/ и психолози, които настояват, че единствено за няколко дни могат да трансфорат и най-хаотичното семейство в образец за успокоение, непорочност и ред. И това по никакъв начин не оказва помощ.

Струва си да отбележим и по-сериозно да се замислим върху обстоятелството, че стремежът на възрастните да слагат пред децата граници пораства обратнопропорционално на физическия и душевен шир за деяние, който се дава на дребните. Мнозина виждат само обстоятелството, че децата са станали „ по-свободни “ в връзките си с възрастните и че са се трансформирали в свръхконсуматори, само че не си дават сметка, че те са съвсем напълно лишени от опцията да поддържат връзка и играят между тях при свои лични условия и без родителско наблюдаване. Само допреди едно потомство точно в тези безнадзорни интервали децата развиваха това, което през днешния ден назоваваме „ обществени пълномощия “ и на което никой родител, преподавател или педагог не може да ги научи, колкото и да се старае. Днешните деца би трябвало на първо място да „ действат добре “, в случай че би трябвало да използваме този човеконенавистен израз, и тази униформа в действителност е на път да се трансформира в усмирителна риза.

Важно е за една качествена връзка да се научим да споделяме „ не “ на отсрещния, с цел да се може да кажем „ да “ на самите себе си. Нужно е да се научим да се самоопределяме във връзка с себе си и обществото, да го вършим, без да нараняваме или наскърбяваме близките, и - не на последно място - с чиста съвест и със съзнанието, че по този метод даваме добър образец на децата си, без да се жертваме в името на някой различен.

Именно в фамилните и интимните взаимоотношения опознаваме самите себе си по-дълбоко. Именно тъй като обичаме, ставаме по този начин открити, раними и подготвени изцяло непринудено да се откажем от личните си граници в подмяна на непосредственост и съпричастие. Със съзряването на връзката ни и на самите нас откриваме нови страни от себе си. Някои граници се размиват напълно, други се появяват за пръв път или се открояват по-ясно. Стари рани зарастват и се отварят нови. Образно казано, фамилният спаринг оставя и у децата, и у родителите синини, аркади, рани и драскотини - само че от тях ние се учим. Опознаваме отсрещните и самите себе си, научаваме се да се грижим за ранените, да почитаме другите и да слагаме ясни граници, с цел да се разбираме по-добре. Колкото по-добре се усещаме в кожата си и колкото по-лесно ни е да споделяме „ да “ или „ не “, толкоз по-лесно, прелестно и потребно ще е общуването с нас.

Днешните родители ще би трябвало сами да оформят функциите си, въз основата на личните си мисли, усеща и полезности, тъй като нямат разполагаем нито културен, нито справедлив модел отвън себе си, на който да се облегнат или на който да подражават. В същото време се стремят да градят равноправни връзки с колегата си, учредени на почитание към потребността от съпричастие и безрезервност както на обособения човек, по този начин и на обществото. За да успее в това, човек би трябвало да изучи изкуството да споделя „ не “.

Наричам го изкуство, тъй като би трябвало да идва от вътрешната страна, да бъде персонално и да звучи убедително; в противоположен случай ще продължаваме с разните „ Колко пъти го дублирам това? “ и „ Хиляда пъти ти споделих! Как не разбра... “ и последователно ще губим и престижа, и самоуважението си. В дълготраен проект ще можем откровено да споделяме „ да “ на себе си и на близките единствено в случай че се усещаме свободни да кажем и „ не “ - когато това е същинският ни отговор.

Повечето родители в действителност желаят да споделят „ да “ на децата си. Винаги. С наслада бихме им обезпечили всичко и даже сме подготвени да жертваме живота си за тях. Това е изцяло разумно, тъй като в последна сметка думичката „ да “ е знак на любов, а и кодова дума, че всичко сред нас е както би трябвало. Няма нищо неприятно да казваш „ да “ всякога, стига да е от сърце и без задни мисли или упования. Но съвсем в никакъв случай не е по този начин, тъй като тези, които споделят „ да “, не обичат да чуват думичката „ не “.

Когато проучите педагогическата литература от последните 100 години и се запознаете с персоналния опит на хората, излиза наяве, че за родителите постоянно е било мъчно да споделят „ не “ на децата си. В някои интервали са казвали „ не “ прекомерно постоянно, в други - прекомерно рядко.

Поколението на моите родители използваше в общи линии една и съща тактика: съвсем постоянно споделяха „ не “, за по-сигурно. „ Не “-то най-често беше съпроводено от строго изражение и ядосан или непоколебим звук, които разкриваха неудобството им и желанието им вместо това да кажат „ да “.

- „ Не “ значи „ не “ и не би трябвало да го дублирам!
- Не е обичайно да молиш по този начин, чакай да ти предложат!

Така ни увещаваха да сме послушни и да ги оставим на мира.

От началото на 90-те години родителите започнаха да избират друга тактика. За по-сигурно те съвсем постоянно споделяха „ да “ и единствено съмнението им, апатичното повдигане на плещи и нежеланието в тона им, които умоляват децата да им влязат в ситуацията и да ги улеснят, разкриваха копнежа им да имат свободата да могат да кажат и „ не “.

Половин век дели тези два метода да се оправиш с болката и неудобството. Но по-същественото са големите разлики в обществата, които са ги родили. Поколението на моите родители е расло в общество на недостиг, където родителите са знаели по какъв начин „ е признато “ да се гледат деца и надлежно по кое време „ е признато “ да се споделя „ да “ и „ не “. Много постоянно се е случвало да ни споделят „ не “ единствено тъй като не са можели да си разрешат да ни дадат това, което желаеме. А родителите, които са имали опция, са получавали обвинявания - примесени с нотка злоба - че разглезват децата си.

Днешните родители живеят в общество на изобилието, където множеството хора имат нова еднаквост и тя постоянно господства над персоналната им еднаквост. Те към този момент са потребители и същото важи и за децата им. Прибират се у дома с цялостни торби и блеснали от ендорфина очи (този възбуждащ хормон, който мозъкът освобождава, когато бързо задоволиш потребностите си) и без разстройване описват за сполучливия пауър-шопинг. Повечето правила, правила и полезности, присъщи на обществото на недоимъка към този момент ги няма и родителите би трябвало да намерят метод да останат правилни на себе си измежду благосъстояние и обилие. За бюджета на множеството фамилии няма значение дали децата желаят един, два или пет сладоледа в топлия пролетен ден, нито дали формалното облекло за празника коства една хилядарка повече или по-малко, а даже когато на родителите им е мъчно да си разрешат някои неща, те го преглъщат, с цел да запазят децата им статуса си пред своите другари. Или с цел да запазят личния си статут измежду другите родители. Не е ново изказванието, че една от значимите функционалности на децата е да популяризират превъзходството, благосъстоянието или морала на родителите си или да прикриват неналичието им.

Богатството на родителите е единствено една от аргументите да не им се постанова да споделят „ не “ на децата си. Някои родители се стремят да заобикалят споровете, други са мързеливи, трети желаят фамилията им да е някакъв безпределно съразмерен парадайс за децата, четвърти не могат да управляват сами себе си, а на пети просто им е мъчно да бъдат безапелационни, без да излязат неприятни.

Крайно време е да разбираем за какво в последна сметка е толкоз значимо да споделяме и „ не “ на децата си. Както във всички други взаимоотношения вътре в фамилията, най- значимото е не какво вършим или споделяме, а по какъв начин и за какво го вършим. В никакъв случай не може да се каже, че съществува избран верен брой „ не “-та дневно, само че за сметка на това има доста учредения да имаме вяра, че прекомерно огромният брой половинчати, резервирани, неискрени или отбранителни „ да “-та са пагубни за здравословните взаимоотношения сред родители и деца.

Голяма част от компликациите и споровете в фамилията пораждат и тъй като хората не съумяват да кажат „ не “, когато имат поради точно „ не “. Защото не са задоволително безапелационни и ясни - дали тъй като в фамилията им не е признато, или тъй като не се осмеляват. Не казавам, че би трябвало по-често да „ режем “ отсрещния; настоявам, че е добре да отдаваме по-голямо значение на своите персонални граници и потребности. В противоположен случай постоянно ще търсим виновността у другите. Изкуството да казваш „ не “ значи да отговаряш самичък за себе си - в това число и с цел да улесниш другия.

Всеки от нас си има някакви вътрешни оправдания за неспособността да споделя „ не “. Не желаеме да засегнем отсрещния, само че в действителност го разстройваме повече. Не желаеме спор тъкмо в този момент - само че вместо това избухваме двойно по-силно след време. Искаме отсрещният да ни обича, само че в един миг към този момент не можем да го понасяме или пък не понасяме самите себе си. Иска ни се да сме харесвани, само че почват да се държат с нас като с бърсалка. Искаме да сме дружелюбни, само че в действителност откликваме с принуда. Искаме да сме открити и великодушни, а ставаме кисели и придирчиви.

Зад всички тези претекстове стои екзистенциалната нужда да усещаме, че тези, на които държим, ни ценят. Тази потребност е изключително мощна и забележима във взаимоотношенията с децата ни, на които не просто сме склонни да дадем всичко, само че и се стремим да осигурим по-добър живот от този, който ние сме имали. Комбинацията от тази естествена нужда и тази универсална упоритост без подозрение е една от главните аргументи да ни е толкоз мъчно да намерим здравословен баланс сред „ да “ и „ не “. Именно по тази причина „ не “ е най-добронамереният отговор на света, отговорът, изпълнен с най-вече любов - тъй като той изисква най-внимателно обсъждане, най-сериозен ангажимент, най-вече храброст и почтеност.

От Йеспер Юл: „ Изкуството да казваш Не “, изд. Жанет-45

Снимка: Jesper Juul - commons.wikimedia.org
Картина: Children Afternoon At Wargemont Marguerite, 1884, by Pierre-Auguste Renoir - pinterest.com