Жената, която се задуши под стъкления похлупак на обществените очаквания
Родена на 27 октомври 1932 година в Бостън, Силвия Плат e един от най-значимите и истински създатели на XX век. Емблематичността й с изключение на от безспорния й гений идва и от придобилото гражданственост разбиране " стъклен капак ", употребявано да значи тези нерегламентирани и невидими граници, стоящи пред дамите, границите, които ограничават кариерното и личностното им развиване. Това понятие дължим на единствения публикуван през януари 1963 година под псевдонима Виктория Лукас разказ на Силвия Плат, основан на автобиографични обстоятелства и лични чувства и усеща, посрещнат студено и безразлично от рецензията.
Талантлива, свръхчувствителна, непримиряваща се с " нещата по дифолт ", елементарно изпадаща в отчаяние, лекуваща се от меланхолия, Силвия Плат има живот, изпълнен с трагични обрати. Този живот завършва със самоубийство в една кухня на " Фицрой Роуд " в Лондон, в къща с възпоменателна табела, че там в миналото е живял ирландският стихотворец Уилям Бътлър Йейтс.
Според каноните на днешните времена тази жена е неразбираема.
Отмятаме, че е болна, и успокоени продължаваме. E, една " откачалка " се е самоубила, тъжно наистина, само че по едно и също време с това и някак безконтролно и заслужаващо порицанието ни - има две деца, едвам на 30 години е. Ако беше рационален и виновен човек, това нямаше да се случи, е елементарният ход на мисли.
Хилядолетното битие в един детерминиран от патриархалността свят, даже след привидния му разпад, към момента подсъзнателно ни кара да се отдръпваме от тези от нас, чиято ранима психика отхвърля да живее съгласно етикетите, поставящи мъжете и дамите по рафтовете на обществото.
Припомняйки рождения ден на Силвия Плат, аз приписвам респект на своята майка и на всички тези родени през 30-те години на предишния век дами, на които бяха обещани далечните хоризонти, само че които в действителност бяха принудени да съществуват под " стъкления капак " на обществените си роли без опция да полетят свободно в синьото небе и над него. Заедно с това изразявам паниката си от активизиралия се в последно време мачовски " реваншизъм ", който като че ли още веднъж се пробва да ни сложи там, където съгласно него ни е мястото - " до печката, бременни с хванало се за полата ни малко дете ", а поотрасналите и подминалите фертилната възраст - заобиколени от внуци, на които плетат топли чорапи и разтревожени кой, какъв брой и дали се е нахранил.
" Огледало "
Аз съм сребърна и точна. Без пристрастия.
Попадне ли ми нещо, глътвам го
каквото е – не ме помътва ни ненавист, ни обич.
Не съм жестока. Достоверна съм –
око на дребен господ, четириъгълно.
Вторачила съм се в отсрещната стена.
На точици е, розова. Така от дълго време виждам,
че към този момент е парченце от сърцето ми. Но тя потрепва.
Лица и мрак от време на време ни разделят.
Сега съм езеро. Една жена над мен претърсва
рамките ми за това, което е.
За момент след туй извръща взор
към някой от лъжците – свещите или луната.
Гърба й виждам и го отбелязвам тъкмо.
В подмяна получавам сълзи, разтревожени ръце.
Трябвам й. Тя идва и си потегля.
Лицето й замества всяка заран мрака.
Удавила е в мен момиче и в този момент от мен една бабичка
се издига ден след ден към нея – като ужасна риба.
Талантлива, свръхчувствителна, непримиряваща се с " нещата по дифолт ", елементарно изпадаща в отчаяние, лекуваща се от меланхолия, Силвия Плат има живот, изпълнен с трагични обрати. Този живот завършва със самоубийство в една кухня на " Фицрой Роуд " в Лондон, в къща с възпоменателна табела, че там в миналото е живял ирландският стихотворец Уилям Бътлър Йейтс.
Според каноните на днешните времена тази жена е неразбираема.
Отмятаме, че е болна, и успокоени продължаваме. E, една " откачалка " се е самоубила, тъжно наистина, само че по едно и също време с това и някак безконтролно и заслужаващо порицанието ни - има две деца, едвам на 30 години е. Ако беше рационален и виновен човек, това нямаше да се случи, е елементарният ход на мисли.
Хилядолетното битие в един детерминиран от патриархалността свят, даже след привидния му разпад, към момента подсъзнателно ни кара да се отдръпваме от тези от нас, чиято ранима психика отхвърля да живее съгласно етикетите, поставящи мъжете и дамите по рафтовете на обществото.
Припомняйки рождения ден на Силвия Плат, аз приписвам респект на своята майка и на всички тези родени през 30-те години на предишния век дами, на които бяха обещани далечните хоризонти, само че които в действителност бяха принудени да съществуват под " стъкления капак " на обществените си роли без опция да полетят свободно в синьото небе и над него. Заедно с това изразявам паниката си от активизиралия се в последно време мачовски " реваншизъм ", който като че ли още веднъж се пробва да ни сложи там, където съгласно него ни е мястото - " до печката, бременни с хванало се за полата ни малко дете ", а поотрасналите и подминалите фертилната възраст - заобиколени от внуци, на които плетат топли чорапи и разтревожени кой, какъв брой и дали се е нахранил.
" Огледало "
Аз съм сребърна и точна. Без пристрастия.
Попадне ли ми нещо, глътвам го
каквото е – не ме помътва ни ненавист, ни обич.
Не съм жестока. Достоверна съм –
око на дребен господ, четириъгълно.
Вторачила съм се в отсрещната стена.
На точици е, розова. Така от дълго време виждам,
че към този момент е парченце от сърцето ми. Но тя потрепва.
Лица и мрак от време на време ни разделят.
Сега съм езеро. Една жена над мен претърсва
рамките ми за това, което е.
За момент след туй извръща взор
към някой от лъжците – свещите или луната.
Гърба й виждам и го отбелязвам тъкмо.
В подмяна получавам сълзи, разтревожени ръце.
Трябвам й. Тя идва и си потегля.
Лицето й замества всяка заран мрака.
Удавила е в мен момиче и в този момент от мен една бабичка
се издига ден след ден към нея – като ужасна риба.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ