Някои все се влюбват в непостижим идеал и пренебрегват тези, които страдат за тях
Рихард Давид Прехт е прочут актуален мъдрец и публицист, създател и водещ на разнообразни телевизионни формати. У нас е издадена на български единствено една негова книга – „ Кой съм аз и какъв брой сме? “. Предлагаме ви фрагмент от негови разсъждения за близостта, любовта и прочувственото заразяване от труда му Liebe: Ein unordentliches Gefühl (2010). (Преди дни Прехт беше заставен да подаде оставка от университета Leuphana в Люнебург след обвинявания в антисемитизъм. В епизод от подкаста Lanz und Precht, писателят загатнал, че религията не разрешава на строго ортодоксалните евреи да работят. „ С изключение на няколко неща като търговия с диаманти и няколко финансови покупко-продажби. “ За това споделя Spiegel.)
Влюбените осмислят един различен посредством смисъла, което имат в очите на колегата си. Откакто нашите родители са ни възпитали, това първо, инстинктивно изпитано възприятие, копнежът по него не ни напуща до гроба. Опитът от отношението на родителите ни към нас оставя незабравим отпечатък в душата ни: копнежът ни за откровеност и сигурност, за доверие и непоклатимост, всичките ни персонални потребности и желания.
Едно от типичните свойства на всички примати (включително хората) е, че възприятието, което другият ни дава, може да разсъни в нас същото взаимно възприятие. Биолози и психолози приказват за „ прочувствено заразяване “ в такива случаи. Първият ни любовен опит, който придобиваме в ранна детска възраст, се дължи точно на такава „ зараза “: усмивката на родителя поражда ответна усмивка на детето. При по-високо равнище на развиване на съзнанието, което следим при съвсем всички човекоподобни маймуни, такова заразяване става целеустремено: ние се усмихваме, с цел да ни се ухилен. На третия стадий от развиването на съзнанието ние усещаме по какъв начин проникваме в другия човек, виждаме неговото прочувствено положение и оценяваме неговите планове. На двегодишна възраст започваме по-точно да разбираме на кого желаеме да се усмихнем и на кого не.
За да проникнем в душата на различен човек, би трябвало да усетим, че можем да отговорим на възприятията му. През 1992 година група италиански учени, под управлението на известния мозъчен специалист Джакомо Ризолати, направиха значимо изобретение. В мозъка на макаци са открити по този начин наречените огледални неврони. Маймуната постоянно получава ядката, към която протяга ръка. После я поставят зад стъкло и тя единствено следи по какъв начин човек е заел нейното място и прави нейните дейности. Най-удивителното е, че и в двата случая в мозъка на маймуната настъпват едни и същи реакции. Съвсем явно е, че маймуната изцяло възпроизвежда човешките дейности в мозъка си. Нервните кафези, виновни за способността за такова възпроизвеждане, са известни на науката като огледални неврони.
Способността да проникваме в възприятията и мислите на различен човек евентуално е служила добре на нашите предшественици. Във всеки случай най-малко не е довела до бързото им изгубване. Всеки, който знае по какъв начин да разпознае и оцени прочувственото положение на различен член на племето и бързо да реагира на това положение, като предписание не губи. Разбира се, обаче, такава дарба за състрадание изисквала развиването на сетивния аспект в духовния. От човек, който ясно демонстрира, че ни обича, чакаме интуитивно схващане като предумишлено, т.е. умишлено навлизане в нашето положение. И двете способстват за осъзнаването на другите за значимостта, която придаваме на себе си.
Способността за състрадание и упованието за съпричастие и емпатия от страна на различен човек е значима основа на любовта. Ако вярвате на някои психолози, това е единственият състав на цимента, свързващ двама души. Всъщност обаче това е единствено причина, а не таблицата за умножение на любовта.
Да обичаш и да искаш да живееш с сътрудник не е безусловно едно и също нещо. В другите вариации на любовта са вероятни доста неща: да вземем за пример нужда да си жертва или мазохистичния блян и към нереалистичните очаквания за даровете на несподелено обичания човек. В нашето общество има от ден на ден хора, които са уверени, че могат да обичат единствено в случай че не се задълбочават в душевното положение на колегата си. Те се опасяват, че в този случай сътрудникът ще загуби своя сексапил. Колко нещастни влюбени не желаят да станат членове на клуб, който няма самообладание да ги притегли в редиците си? Тези хора непрекъснато се влюбват в неосъществим блян и подценяват тези, които страдат за тях. Дали в тази ситуация става дума за нарушавания или просто за държание, ще приказваме по-късно.
Втората точка се отнася до въпроса дали емпатията и физическата връзка в действителност са единственото нещо, което търсим в любовта. Тук също има съображение да се подлагат на критика доста книги за любовта. Те мощно преувеличават ролята на надеждността, емпатията и хармонията. Показателно е, че не търсим по-добър човек, който да обичаме. Между другото, постоянно се влюбваме в човек с доста подозрителен темперамент и по-късно го обичаме дълго време. Нашите полови, прочувствени и психически претекстове за обич не постоянно са в крайник.
Влюбените осмислят един различен посредством смисъла, което имат в очите на колегата си. Откакто нашите родители са ни възпитали, това първо, инстинктивно изпитано възприятие, копнежът по него не ни напуща до гроба. Опитът от отношението на родителите ни към нас оставя незабравим отпечатък в душата ни: копнежът ни за откровеност и сигурност, за доверие и непоклатимост, всичките ни персонални потребности и желания.
Едно от типичните свойства на всички примати (включително хората) е, че възприятието, което другият ни дава, може да разсъни в нас същото взаимно възприятие. Биолози и психолози приказват за „ прочувствено заразяване “ в такива случаи. Първият ни любовен опит, който придобиваме в ранна детска възраст, се дължи точно на такава „ зараза “: усмивката на родителя поражда ответна усмивка на детето. При по-високо равнище на развиване на съзнанието, което следим при съвсем всички човекоподобни маймуни, такова заразяване става целеустремено: ние се усмихваме, с цел да ни се ухилен. На третия стадий от развиването на съзнанието ние усещаме по какъв начин проникваме в другия човек, виждаме неговото прочувствено положение и оценяваме неговите планове. На двегодишна възраст започваме по-точно да разбираме на кого желаеме да се усмихнем и на кого не.
За да проникнем в душата на различен човек, би трябвало да усетим, че можем да отговорим на възприятията му. През 1992 година група италиански учени, под управлението на известния мозъчен специалист Джакомо Ризолати, направиха значимо изобретение. В мозъка на макаци са открити по този начин наречените огледални неврони. Маймуната постоянно получава ядката, към която протяга ръка. После я поставят зад стъкло и тя единствено следи по какъв начин човек е заел нейното място и прави нейните дейности. Най-удивителното е, че и в двата случая в мозъка на маймуната настъпват едни и същи реакции. Съвсем явно е, че маймуната изцяло възпроизвежда човешките дейности в мозъка си. Нервните кафези, виновни за способността за такова възпроизвеждане, са известни на науката като огледални неврони.
Способността да проникваме в възприятията и мислите на различен човек евентуално е служила добре на нашите предшественици. Във всеки случай най-малко не е довела до бързото им изгубване. Всеки, който знае по какъв начин да разпознае и оцени прочувственото положение на различен член на племето и бързо да реагира на това положение, като предписание не губи. Разбира се, обаче, такава дарба за състрадание изисквала развиването на сетивния аспект в духовния. От човек, който ясно демонстрира, че ни обича, чакаме интуитивно схващане като предумишлено, т.е. умишлено навлизане в нашето положение. И двете способстват за осъзнаването на другите за значимостта, която придаваме на себе си.
Способността за състрадание и упованието за съпричастие и емпатия от страна на различен човек е значима основа на любовта. Ако вярвате на някои психолози, това е единственият състав на цимента, свързващ двама души. Всъщност обаче това е единствено причина, а не таблицата за умножение на любовта.
Да обичаш и да искаш да живееш с сътрудник не е безусловно едно и също нещо. В другите вариации на любовта са вероятни доста неща: да вземем за пример нужда да си жертва или мазохистичния блян и към нереалистичните очаквания за даровете на несподелено обичания човек. В нашето общество има от ден на ден хора, които са уверени, че могат да обичат единствено в случай че не се задълбочават в душевното положение на колегата си. Те се опасяват, че в този случай сътрудникът ще загуби своя сексапил. Колко нещастни влюбени не желаят да станат членове на клуб, който няма самообладание да ги притегли в редиците си? Тези хора непрекъснато се влюбват в неосъществим блян и подценяват тези, които страдат за тях. Дали в тази ситуация става дума за нарушавания или просто за държание, ще приказваме по-късно.
Втората точка се отнася до въпроса дали емпатията и физическата връзка в действителност са единственото нещо, което търсим в любовта. Тук също има съображение да се подлагат на критика доста книги за любовта. Те мощно преувеличават ролята на надеждността, емпатията и хармонията. Показателно е, че не търсим по-добър човек, който да обичаме. Между другото, постоянно се влюбваме в човек с доста подозрителен темперамент и по-късно го обичаме дълго време. Нашите полови, прочувствени и психически претекстове за обич не постоянно са в крайник.
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ