"Последен шанс" и Еди Румян
Ревюто е препубликувано от.
" Последен късмет ", Еди Румян, издателство Фама, 2022 година
" Не чети таза книга ", сподели един другар, след което приведе система от добре подредени причини. И - желае ли запитване - тъкмо затова я прочетох. Човекът се оказа прав. Разказите на Еди Румян звучаха антикласически. Имаше нещо карнавално в тях, нещо, поради което ги съпоставих с това зелено вино, което в миналото пиех в столицата на Бразилия и към което сетивата ми постоянно ме връщат.
Разкази като vinho verde. Попаднеше ли на тях, Балзак би се обърнал в гроба. Флобер и Дикенс - също. Но и противоположното е правилно. Ако някой можеше да убеди Еди Румян, че великолепието на XІX век е единственото допустимо литературно величие, (най-вероятно) създателят на " Последен късмет " би починал на място. Може би тъй като обичаме да забравяме, че изкуството би трябвало да смущав а. Трябва да предизвика и да нервира добре култивирания усет. Дори да го скандализира. Примерът със правосъдния развой против " Мадам Бовари " е доказателство. Мисля, че постоянно е било по този начин. Поне от времето, когато атиняните отхвърлят да одобряват словото на ап. Павел, тъй като " нещо ново влага в ушите им " (Деян. 17:20).
Ето за какво е изключително значимо преди да се отвори " Последен късмет ", да се стартира с къса подготовка по литературна давност. След като човек посвети цялото си допустимо време в проучване на повествователната " точност ", откакто изучи всички уроци по наратология, сюжетиране и комбинация, той би трябвало да види, че разказването също е река, в която не може да се влезе повече от веднъж. Ще види, че Деветнайсетият век е към този момент " недействителен ".
Макар жив и осезателен, той е като прилеп измежду бял ден. Всичко му е наобратно. Подобен извод може да се извлече от описа " Конкурсът ". Там се упорства, че художественият текст е вероятен единствено когато реципрочно прекатурва критериите за нормалност. И затова би трябвало " да си виси в нищото " (стр.90). Като обесен (стр. 90). Трябва още Последният късмет (стр. 152) да приказва като действителен човек и Катрин от едноименния роман да открие, че той (привидно мъж, малко над петдесетте, със мощно прошарена коса и с взор на истински гестаповец) се е явявал (в безусловно същия вид) и на други дами... и то толкоз от дълго време, когато четиридесет и девет годишната Катрин е била третокласничка...
Любопитното е, че от сходна причина могат да следват няколко взаимно изключващи се извода.
Последен шансС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Първият е, че (все пак) екзегетиката на " Последен късмет " не може да мине без Флобер . Разбира се, логаритъмът, посредством който се пресмята мястото на френския публицист в повествователната скица, е комплициран. Но в случай че се умножи обликът на Ема Бовари по минус единица, героинята в " Гладиатор " ще застане на мястото си и ще бъде равна на себе си. Аритметиката е комплицирана, ненапълно парадоксална и объркваща.
Трудно е да се мисли за облик, умножен по минус единица, само че в противоположен случай няма по какъв начин да се разбере за какво същата тази героиня приказва за прекарвания с персонажи, които са били негативни герои в порнофилми (стр. 92). Моралните референции са подвеждащи, като в белетристиката на французина. И в това се крие второто огромно предизвикателство. Достатъчно е човек да се вгледа в " Сто кюфтака ", " 18 стотинки ", " Обърни се " или " Газова печка ".
Сякаш прочитът допуска питането: допустимо ли е литературата да споделя витален опит и точно в това да се крие нейната хубост? Защото " в случай че презираш оня до теб, мъчно е да не презираш и нещо в самия себе си " ( " 18 стотинки ", стр 19). Четеш тези редове и се питаш още дали е допустимо Еди Румян да се родее с още по-старите французи, тези от епохата на Просвещението. И още: по какъв начин би изглеждал естественият човек (и естественият разказ) в наши дни?
Ала става известно, че да бъдеш нравоучител в третата декада на XXІ век, напълно не е елементарно. Днес това е толкоз непростимо, колкото и играта с ръка по време на футболен мач. Освен в случай че не си вратар, несъмнено. Или в случай че не промениш разпоредбите. Или в случай че не си Диего Армандо Марадона и не намериш метод по този начин да ги нарушиш, че вместо да те изгонят от терена, да разгласят ръката ти за божия.
" Последен късмет ", Еди Румян, издателство Фама, 2022 година
" Не чети таза книга ", сподели един другар, след което приведе система от добре подредени причини. И - желае ли запитване - тъкмо затова я прочетох. Човекът се оказа прав. Разказите на Еди Румян звучаха антикласически. Имаше нещо карнавално в тях, нещо, поради което ги съпоставих с това зелено вино, което в миналото пиех в столицата на Бразилия и към което сетивата ми постоянно ме връщат.
Разкази като vinho verde. Попаднеше ли на тях, Балзак би се обърнал в гроба. Флобер и Дикенс - също. Но и противоположното е правилно. Ако някой можеше да убеди Еди Румян, че великолепието на XІX век е единственото допустимо литературно величие, (най-вероятно) създателят на " Последен късмет " би починал на място. Може би тъй като обичаме да забравяме, че изкуството би трябвало да смущав а. Трябва да предизвика и да нервира добре култивирания усет. Дори да го скандализира. Примерът със правосъдния развой против " Мадам Бовари " е доказателство. Мисля, че постоянно е било по този начин. Поне от времето, когато атиняните отхвърлят да одобряват словото на ап. Павел, тъй като " нещо ново влага в ушите им " (Деян. 17:20).
Ето за какво е изключително значимо преди да се отвори " Последен късмет ", да се стартира с къса подготовка по литературна давност. След като човек посвети цялото си допустимо време в проучване на повествователната " точност ", откакто изучи всички уроци по наратология, сюжетиране и комбинация, той би трябвало да види, че разказването също е река, в която не може да се влезе повече от веднъж. Ще види, че Деветнайсетият век е към този момент " недействителен ".
Макар жив и осезателен, той е като прилеп измежду бял ден. Всичко му е наобратно. Подобен извод може да се извлече от описа " Конкурсът ". Там се упорства, че художественият текст е вероятен единствено когато реципрочно прекатурва критериите за нормалност. И затова би трябвало " да си виси в нищото " (стр.90). Като обесен (стр. 90). Трябва още Последният късмет (стр. 152) да приказва като действителен човек и Катрин от едноименния роман да открие, че той (привидно мъж, малко над петдесетте, със мощно прошарена коса и с взор на истински гестаповец) се е явявал (в безусловно същия вид) и на други дами... и то толкоз от дълго време, когато четиридесет и девет годишната Катрин е била третокласничка...
Любопитното е, че от сходна причина могат да следват няколко взаимно изключващи се извода.
Първият е, че (все пак) екзегетиката на " Последен късмет " не може да мине без Флобер . Разбира се, логаритъмът, посредством който се пресмята мястото на френския публицист в повествователната скица, е комплициран. Но в случай че се умножи обликът на Ема Бовари по минус единица, героинята в " Гладиатор " ще застане на мястото си и ще бъде равна на себе си. Аритметиката е комплицирана, ненапълно парадоксална и объркваща.
Трудно е да се мисли за облик, умножен по минус единица, само че в противоположен случай няма по какъв начин да се разбере за какво същата тази героиня приказва за прекарвания с персонажи, които са били негативни герои в порнофилми (стр. 92). Моралните референции са подвеждащи, като в белетристиката на французина. И в това се крие второто огромно предизвикателство. Достатъчно е човек да се вгледа в " Сто кюфтака ", " 18 стотинки ", " Обърни се " или " Газова печка ".
Сякаш прочитът допуска питането: допустимо ли е литературата да споделя витален опит и точно в това да се крие нейната хубост? Защото " в случай че презираш оня до теб, мъчно е да не презираш и нещо в самия себе си " ( " 18 стотинки ", стр 19). Четеш тези редове и се питаш още дали е допустимо Еди Румян да се родее с още по-старите французи, тези от епохата на Просвещението. И още: по какъв начин би изглеждал естественият човек (и естественият разказ) в наши дни?
Ала става известно, че да бъдеш нравоучител в третата декада на XXІ век, напълно не е елементарно. Днес това е толкоз непростимо, колкото и играта с ръка по време на футболен мач. Освен в случай че не си вратар, несъмнено. Или в случай че не промениш разпоредбите. Или в случай че не си Диего Армандо Марадона и не намериш метод по този начин да ги нарушиш, че вместо да те изгонят от терена, да разгласят ръката ти за божия.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ