Ремарк обичал много жени в живота си. Мнозина обичала и

Ремарк обичал доста дами в живота си. Мнозина обичала и Дитрих. Любовта посред им не била нито първата, нито последна за тях, само че е история на великата, ярка обич. Среща сред две души, самотни по своему, разголващи възприятията си най-страстно в изкуството, което имали като избавление.
Ангажиментите им не разрешавали да бъдат постоянно дружно, по тази причина Ремарк пишел всяка седмица до своята обичана Марлене. Наричал я „ ангел " и „ златна дива котка ".

Началото

Кинофестивалът във Венеция, 1938 година.
На маса в ресторанта стоят ледената хубавица Марлене Дитрих и популярният режисьор Джоузеф декор Щернберг. Към тях се доближава чужд мъж, елегантно облечен, с изтънчени черти на лицето и недопечен взор. Той се показва – Ерих Мария Ремарк. Гласът му е невисок, сетивен – глас на артист. На Марлене той й се коства прекомерно млад – създателят на великата книга „ На западният фронт нищо ново " би трябвало да е по-възрастен – по този начин си мислела тя. Разменили си похвали.
Джоузеф, някогашен ухажор на актрисата, се почувствал непотребен на масата и побързал да си тръгне. Бъдещият популярен режисьор, оператор, а надлежно и ценител на човешките души, той не могъл да не усети зараждащата се обич и да не оцени величието и хубостта на този миг.
Същата нощ Марлене и Ерих си приказват цяла нощ. В края на диалога Ремарк прави неудобно и напълно ненадейно самопризнание. Но още по-неочаквана е реакцията на Марлене – тя е в безспорен екстаз. Актрисата от дълго време е приела ролята на секс-символ, освен на екрана, само че и в живота. Ролята на муза за нея е нещо ново и Марлене с наслада я прегръща.
Венеция дава величие от златни залези, прелестна архитектура, кралско величие и сантиментални канали, които стават декор за този любовен романс. Скоро влюбените се озовават в Париж, а скъпия хотел „ Ланкастър " гостоприемно отваря порти за пристрастеностите на писателя и актрисата. В будоара се носи опияняващ мирис на хиляди букети от бели люляци – обичаните цветя на Марлене.

Едно писмо на Ремарк до Дитрих

„ Ангел,
чекмеджетата на моето бюро пазят толкоз доста твои фотографии. Някои от тях са по този начин красиви и сполучливи – ето, да вземем за пример, измежду тях откривам тази фотография, и по тази причина ти я изпращам – от Пиаца Аскона.
Колко прелестно беше да чувам гласа ти – през морето и макар бурите, когато Орион огряваше над планината, а младия месец се оглеждаше в езерото. Рози, иглики и камбанки са цъфнали тук, само че щастието, както постоянно няма множествено число, а тъгата няма народност. Нежно рококо на парадоксите! Когато очите са мътни, Пантеона наподобява като плевня и единствено сърцето дефинира нашия взор в живота. Сърцето, люлката и гроба. Но има и сърце за двама! Пламъци, дъга над пропастта, по която решително, като всички лунатици, могат да преминат единствено влюбените. Преди 12 години стоях тук, пишех книга, след това няколко пиеси, и от време на време ти ми звънеше от Холивуд. Как би могло това да си отиде? И по какъв начин е допустимо животът ни просто да минава, отивайки си? "

Порто-Ронко, Швейцария, 1950 година

Източник и фотоси: em-remarque.ru