Режисьорът, философ и истински анализатор на човешката душа Явор Гърдев

Режисьорът, мъдрец и същински анализатор на човешката душа Явор Гърдев е произнесъл удивително слово пред зрелостниците от випуск `23 на Американския лицей в София на 20 май. Редакцията на Lupa.bg го разгласява без съкращения и редакторска интервенция:

" Скъпи зрелостници,

Изключително съм разчувствуван от достойнството да се изправя тук пред вас тъкмо през днешния ден, в този вододелен миг, когато означаваме освен тридесетата годишнина от възобновяването на активността на Американския лицей в София, само че дружно с това и голям брой други етапни моменти. Развълнуван съм доста повече, в сравнение с бих бил във всяка друга година, тъй като вие сте граничен випуск във всяко отношение.

Вие завършвате междинното си обучение в годината, в която езиковите модели на изкуствен интелект минаха в режим на всеобща досегаемост. Този маркер бележи старта на кардинално нов стадий в развиването на технологиите, с което ви отличава освен като представители на вододелния випуск, само че ви причислява и към следващото в историята граничното потомство.

Склонен съм дори да мисля, че в недaлечно бъдеще маркерът AI (изкуствен разсъдък - б.р.), под знака на който завършвате междинното си обучение през днешния ден, може да се окаже идентификационно доста по-голям за вас даже от маркера, под чийто знак сте родени, а точно Gen Z, “първото същински цифрово потомство ”, с чиято поява Гутенберговата ера, траеща към този момент към пет века и половина, дефинитивно залязва.

На вашия випуск и на вашето потомство евентуално ще се падне сложната задача житейските ви избори да изискват поемането на големи опасности, резултатите от които ще е все по-трудно да бъдат предвиждани. Тези опасности ще бъдат (не, те към този момент са!) неизчислими и постоянно напряко хазартни. Тези опасности са неизбежно събитие на днешния ден и по всичко проличава, че ще съпътстват цялото човечеството в неговото близко бъдеще.

Точно във вашия по-особен случай задачата ще бъде още по-предизвикателна, тъй като е обусловена освен от хронографското ви гранично състояние, само че и от топографското ви местоположение в гранична зона. Днес вие към този момент се намирате по едно и също време на голям брой граници, както забележими, по този начин и още незабележими за вас. Независимо осъзнавате ли това или не, вие към този момент балансирате върху тънката полоса сред разнообразни тектонични плочи – исторически, политически, обществени, културни, стопански и технологически.

Искам да ви разкрия, че и за поколенията преди вас това балансиране си е било задоволително напрегната активност, само че в последно време търкането сред тектоничните плочи стартира да става все по-интензивно. Дотолкова, че и в дословен, и в метафоричен смисъл се постанова да обитаваме нещо като земетръсна зона.

През отминалата нощ беше нанесен единадесетия въздушен удар против Киев от началото на месец май в подлата и опустошителна война на Русия срещу Украйна. Помнете, че се намирате на място с към момента нееднозначна принадлежност — зона, в която интензивно се трият геополитически масиви, които създават непрекъснати разтърсвания и земята под краката ви няма скоро да спре да се клати, а понякога балансирането върху нея ще ви наподобява като обезверена и дори неизпълнима задача. Обаче не се отчайвайте!

Сърфирайте с умела лекост сред двата големи цивилизационни ареала, които си дават напълно не безметежна среща на нашата земя и чиито вековни обичаи и привички се преплитат в една не постоянно безвредна плетка. Усърдно работете за сложното стиковане сред прагматичната успеваемост и предприемаческите умения на запада с организционната безметежност и ваканционните трудови привички на жизнелюбивия югоизток. Навигирайте умно и с трезва преценка сред западния и източния витални стилове, сред най-последните софтуерни постижения и по-скоромната, постоянно наваксваща материална просвета, сред невронните мрежи на изкуствения разсъдък и големите масиви на функционалната неначетеност.

Всички тези сложни за удържане салда постоянно ще ви тласкат към прага на унинието, ще ви се костват задоволително основателни аргументи за отмалялост, прегаряне, отчаяние, от време на време може би дори за обезсърчение, само че съдейки от персоналния си опит, съм безусловно сигурен, че на тях може и от ден на ден ще може да се гледа и като на вдъхновяващо предизвикателство.

Надявам се, дори мощно се надявам, да се окажете способни да погледнете на всички тези противоположности точно по този начин – като на вдъхновяващи провокации, които да изкушат таман вашето потомство най-сетне да ги преодолее дефинитивно и откакто е попътувало и е приключило висшето си обучение, да се окаже първото, което ще се завърне в страната си по свое лично предпочитание, и то с цел да живее и работи тук, а не просто да прекара в подобаващ отдих носталгичните си старини.

Преди време се изкушавах да мисля, че моето потомство ще е първото и последното, което ще се разпръсне по света, откакто е претърпяло началото на прехода и посредством емиграция е решило да си спести обществените катаклизми, последвали от него.

Радвах се, несъмнено, да имам съученици от Класическата гимназия, при които да мога да отида в съвсем всеки по-голям американски и европейски град и в огромните академични центрове на двата континента. Бях дори сигурен, че един ден ще се окажа в привилегированата по отношение на тях позиция на притежател на по-богат на разтърсвания източноевропейски персонален опит. Мислех си, че те, разселилите се по света мои другари, ще населяват безметежно комфорта и сигурността на едни по-стабилни откъм обществени катаклизми места.

По-късно обаче ми стана пределно ясно, че нито през днешния ден, нито евентуално в цялата история на света, не е съществувало потомство, което да е било изцяло застраховано против превратностите на живота и да се е радвало на изцяло безметежен витален цикъл.

Убедих се, че публичните катаклизми, посред които пребивавам и от които дори имам дързостта от време на време да се окайвам, не са доста по-различни от катаклизмите, които се случват към домовете на личните ми сполучливо емигрирали съученици. И че даже в най-напредналите софтуерно, стопански и обществено точки по света от време на време можеш да се окажеш заобиколен от хора, които още доизносват скъпите си и елегантни костюми, само че към този момент живеят на улицата след спукването на следващия стопански балон и населяват кашони, подпрени на стените на къщите на личните ми съученици.

Затова ми се коства, че във времето на провокации от страна на изкуствения разсъдък, най-важното нещо и от тази, и от онази страна на океана, ще бъде по какъв начин присъстваме в личния си живот. Защото единствено интензивността на наличието в личния ни живот може да му придаде смисъл и да ни подари с същински житейски опит. Защото улесненията, които ще ни донесе ерата на изкуствения разсъдък, още веднъж няма да съумеят да създадат хората, които отсъстват от личния си живот, по- щастливи. Дори и да достигнем в границите на личния си живот до точката на по този начин обичаната на Реймънд Курцвейл точка на сингуларността.

Даже и да решим въпроса със съхраняването на съзнанието си отвън личните си тела и успеем да станем по някакъв необикновен метод “безсмъртни ”, отново няма да можем да решим въпроса с “отсъствието ” от личния си живот.

Защото за този, който отсъства от личния си живот, късото или дълготрайно удължение на живота единствено ще удължи скуката и тегобата на едно в началото неявяване. Поради което ми се коства, че най-важният въпрос за поколението под знака на изкуствения разсъдък ще бъде не толкоз в какво този разсъдък ще успее да ни помогне, колкото в това какво ще остане на нас да вършим с живота си ние подкрепените? Какво ще ни остане за извършване? Какво тъкмо ще ни остане на нас?

И въпреки да се укротявам, че тъкмо моята режисьорска специалност, която разчита основно на директното и директното другарство с други хора, както и на персоналното ми наличие в тяло, надали ще бъде от съществено засегнатите от изкуствения разсъдък, въпреки всичко ясно си припомням по какъв начин като дребен по малкия екран гледах някакъв филм, в който персонажите бяха постигнали безсмъртието, нямаха никакви проблеми за решение и отегчено се излежаваха на един плаж, не знаейки какво да вършат нито със себе си, нито с живота си. Скучаеха, едва-едва намираха сили постепенно да произнесат по някоя дума и нямаха воля даже да се надигнат.

Не зная за какво този непълнолетен спомен се запечата толкоз блестящо в детската ми глава още тогава, само че е евентуално това да се случва с индивида, когато има пред себе си всичкото време – демотивира се да прави каквото и да било и просто стартира да отсъства от живота си. Щом като няма за какво да бързаш да правиш нещо, евентуално няма за какво и изобщо да го правиш.

Та какво ще вършим самите ние, щом, да допуснем, изкуственият разсъдък реши вместо нас множеството ни проблеми? Какво ще вършим ние тогава? Вероятно ще си повтаряме сходно на бекетовия воин Естрагон от “В очакване на Годо ”: ”Ние сме щастливи. И какво да вършим в този момент като сме към този момент щастливи? ” А отговорът на този въпрос може да се окаже по-труден дори и от отговора на апокалиптичния въпрос: “Защо допуснахме изкуственият разсъдък да ни завладее? ”

Ще се съгласите обаче, че и двата въпроса съдържат в себе си нещо апокалиптично, което ни слага пред алтернатива, във връзка с която най-вероятно ще се наложи точно вашето потомство да вземе решение, тъй като то може да се окаже и последното, което ще е полагало същински старания да учи и към този момент знае цената на усилието като персонален опит и метод на престояване в живота и в света. Присъствен, а не отсъствен метод на престояване. Начин на престояване в света посредством правене. Чрез деяние.

И ще видите, че точно споменът за това изпитание може да се окаже и центърът на вашата еднаквост. Усилието да си правил нещо с ръцете си и с мозъка си, да си изписвал букви, да си рисувал форми, да си съчинявал текстове... Усилието като еднаквост. Усилието като метод да си спомняш кой си.

А паметта за това кой си напълно скоро може да ти бъде нужна, тъй като в случай че нещо друго изписва буквите, рисува формите и съчинява текстовете ти, напълно скоро няма даже да знаеш кой си. Както аз като дете за известно време не знаех кой съм поради един полски научнофантастичен филм, в който разрязаната в някаква екранна битка кожа на един от персонажите, внезапно разкри комплициран и тънък софтуерен механизъм в ръката му, разконспирира го, че е в действителност робот.

Поради моята тогавашна безвъпросна емпатия и наивна религия в действителността на филмовите облици, съумях трайно да си внуша, че самият аз съм хуманоиден робот и че в случай че в миналото попадна в болница или клиника за незабавна хирургия, тази моя загадка ще бъде разкрита и ще се окажа отритнат от хората тъй като не съм от техния тип. Така за известно време развих напълно действителен боязън от всевъзможни медицински заведения. Не по нормалните аргументи, а от боязън да не бъда изобличен като нечовек.

Неспокойствието ми непрекъснато нарастваше заради това, че нямаше по какъв начин да ревизира истината за себе си и оставах в трудно незнание, до момента в който съмненията ми се увеличаваха. Нямах куража да разрежа надълбоко ръката си, с цел да ревизира кой съм и страховете ми доближиха невиждани равнища.

Един ден обаче се наложи родителите ми да ме заведат на рентгенова фотография. Това, споделих си, ще бъде краят. Сега родителите ми първи ще разконспирират вътрешната ми еднаквост на робот. Самата ми роботска същина щеше да излезе нескрито. Щяха да ме разобличат, отхвърлят, изоставят и обрекат на самотност. Вътрешно се приготвих да понеса следствията от това, че иска ми се наложи наложително да изляза от килера и всички да схванат, че аз роботът до момента съм имал наглостта да се представям за човек без да съм.

За благополучие рентгеновата фотография изведнъж ме възвърна към идентичността ми, само че това към момента беше в епохата на поклонение пред науката и нейните верифицирани от действителността постижения. Тогава легитимността ми на човек внезапно се възвърна в личните ми очи тъй като към момента имаше общо единодушие, че рентгеновата фотография удостоверява действителност, чиято меродавност може да бъде групово доказана с общо единодушие, до момента в който през днешния ден към този момент напълно не е по този начин.

Днес нищо не е задоволително авторитетно, всеки преценя самичък и доказателство за това е и възвърналото се в последните два дни, по време на писането на тази тирада, мое чувство, че още веднъж, както тогава в детството, стартирам да изгубвам персоналната си и дори човешката си еднаквост.

Първо, до момента в който пишех първия параграф за изкуствения разсъдък, се подсетих за предговора към пиесата на немския драматург Хайнер Мюлер “Квартет ”, в който той изяснява, че като почнал да написа пиесата усетил по какъв начин нещо в стила му на писане в допълнение се е автоматизирало заради обстоятелството, че за първи път употребявал електрическа пишеща машина. Ударите по клавишите към този момент не претендирали същата мощ на напън, както при механичната пишеща машина, от което и текстът ставал някак по-автоматичен.

Подобно чувство имах и аз през деветдесетте, когато прекосявах от механична пишеща машина към компютърна клавиатура. Първоначално толкоз мощно блъсках по клавишите, че пръстите ми посиняваха. Толкова мощна беше инерцията на към момента непроменената ми Гутенбергова печатарска душа. Но и аз усетих по какъв начин нещо в писането ми се автоматизира. Писането беше станало елементарно обратим развой и към този момент не се постановяваше да обмисляш толкоз добре изреченията си авансово, с цел да не се постанова след това да мажеш по напечатания лист с течен коректор.

Вече можеше да си пишеш и редактираш колкото ти душа желае, да се връщаш обратно и безболезенено да триеш и поправяш. Текстът към този момент не изискваше толкоз ясна мисъл през цялото време, а позволяваше еволюционен синтез, до момента в който най-после построи и изведе смисъла си.
Но тогава към момента не губех авторската си еднаквост.

Започнах да я изгубвам още веднъж едвам оня ден, когато по отношение на първите две страници на тази тирада, които бях написал, отворих в интернет един от многото детектори за наличие, генерирано от изкуствен интелект и вкарах за инспекция текста, който бях написал досега.

Детекторът решително ми заяви, че текстът е в огромната си част артикул на човек, само че отчасти е генериран от изкуствен интелект. Това ме стресна и разсъни детския спомен за оня полски филм за робота. Мълниеносно развих рецидивен боязън от прикрит роботизъм, взех да изгубвам еднаквост и незабавно написах горните три абзаца, с цел да разкрия почтено детските си терзания.

Бях изцяло убеден, че съм написал текста самичък, когато детекторът се усъмни и в този факт, отново отчасти. Взех да се колебая и в текста, и в себе си. Вече не знаех освен какво съм написал, само че към този момент и кой в действителност съм.

Разрових се в интернет и разбрах, че съгласно Rolling Stone цялостен клас от тексаски университет краткотрайно не е могъл да се дипломира, откакто професорът им употребявал по погрешен метод ChatGPT, с цел да ревизира дали студентите не са употребявали изкуствен интелект, с цел да генерират дипломните си работи. Полазиха ме ледени тръпки при мисълта по какъв начин през днешния ден, откакто чуете тази тирада, ще я ревизирате с детектор за генерирано наличие и ще бъда упрекнат в съзнателно производство на несъществуващи детски уплахи.

Само и единствено да стартира да наподобявам на детектора повече хуманен и по-малко машинен, започнах да реставрирам изреченията си. Доста се потрудих, с цел да получа от машината по-добро съответствие в интерес на човечността на текста си.

Накрая сложих текста в друго приложение и му дадох задачата да увеличи гладкостта. То стартира да ми предлага различни изкази на същото наличие. Някои от тях одобрих и още веднъж налях текста в детектора за машинно генерирано наличие. Оказа се, че след способената интервенция на предходната машина, процентът на човещина по отношение на този на роботизъм в текста ми, внезапно е повишен.

Отдъхнах си с облекчение и започнах да усъвършенствам текста в посока към “човечност ” под прецизния надзор на машина. Не стопирах да коригирам до момента в който не трансферирах деветдесетте % човещина съгласно трите верификационни критерия – предсказуемост, възможност и модел.

Едва тогава с цялостна мощ ме споходи мисълта за невероятното оскърбление да седнал съм и да се подмазвам на машина да ме признае за човек. Тук и стопирах.

Къде ще спрете вие, уважаеми зрелостници от випуск 2023 и ще спрете ли изобщо, следва занапред да разберем. Всичко е във вашите ръце, сърца и мозъци. Градете и пазете идентичността си на индивиди! "



Снимки: ACS