Матура върху последния урок на Живков
Разликата сред зеления и зрелия политик е, че зеленият си търси място в политиката, а зрелият - в историята. Премиерът Бойко Борисов навлезе в заключителната част на третия си мандат и даде сигнал, че се готви за политическа матура. " Вие имате огромен шанс, че управляваме. Решил съм да не съм непретенциозен поради тези негодници, които по цял ден приказват! Имате необичаен късмет да ръководя аз ", сподели той на 16 май и направи поръчка, че е подготвен за зрелостно удостоверение.
Оттук не може да има различен път с изключение на към историята. Той знае къде се намира вратата й, тъй като е вземал уроци като частен възпитаник при Тодор Живков и в този момент следва да се яви на матура върху последния му урок - по какъв начин да си направи монумент макар неодобрението на обществото. А урокът гласи:
" Направи си го приживе, тъй като след това не се знае "
През 1974 година Тодор Живков даде облика си на скулптора Секул Крумов да му извае приживе сякаш за обща художествена галерия монумент, който през 2001 година бе открит тържествено в родното му село Правец. Не става дума за някакъв бюст, а за паметник в цялостен растеж с височина 2,60 м. Как се реши на такава безочливост?
От Априлския пленум през 1956 година той минаваше за герой против култа към личността, тъй като трябваше да в профил от власт и да заличи наследството на предшественика си Вълко Червенков (зетя на Георги Димитров). От 1962 до 1971 година бе министър-председател, до момента в който осъзна, че премиерското кресло му отеснява. На Десетия конгрес на Българска комунистическа партия през 1971 година даде тенденция " за създаване на развито социалистическо общество в България ", скоро по-късно предложи нова конституция (Живковска на мястото на Димитровската), учреди посредством нея нов върховен орган - Държавния съвет, и го оглави като държавен глава. До този миг в качеството си на министър председател трябваше официално да се помирява, че по протокол по-високо от него стои в ролята на държавен глава ръководителят на Президиума на Народното събрание (Георги Трайков от БЗНС).
Щом се видя по едно и също време на върха на партията и страната, задръжките му паднаха дефинитивно и даде шир на въображението на антуража си да славослови заслугите " персонално на другаря Тодор Живков ". С което удостовери правотата на третия закон на диалектиката на Хегел (и на марксизма-ленинизма) за отричане на отрицанието.
Може ли един монумент да бъде нулев километричен камък
по пътя към историята? Живков потвърди, че може. Само година по-късно, през юли 1975 година, той одобри в София гръцкия министър-председател Георгиус Караманлис (по-късно президент) и му сподели: " Ние с вас, господин Караманлис, към този момент влязохме в историята ". Несъмнено живееше с ново самочувствие. Срещата бе значима, тъй като размрази българо-гръцките връзки, само че за разлика от Живков гръцкият му посетител не се похвали с принадлежност към историята. На него даже не му бе хрумнало да си направи монумент.
Борисов като почитател на своя преподавател от ден на ден се изкушава да слуша славословия, само че не разчита на други, а самичък си ги приказва. Причината е, че историята се повтаря единствено като фарс. Уж навъртя премиерския стаж на Живков и даже го надмина, само че малко на брой му признават исторически заслуги. Угодническите медии не влизат в броя, тъй като си заработват хляба и ще бъдат първите, които ще му се подиграят, когато му видят гърба. Природната му колебливост го стопира да си поръча монумент, само че зевзеци се досетиха, че му е извънредно време, и на 1 април 2019 година сложиха негов бутафорен паметник на площад " Гарибалди " в столицата. С двуметровия си растеж той засенчи дребния монумент на Джузепе Гарибалди.
Може да е на подбив, само че паметникът подсказа, че
обществено никой не трябва да стърчи над Борисов,
тъй като няма да го търпи. Не е загадка, че изключително доста го нервира наличието на президента Румен Радев, който като Георги Трайков преди време няма действителна власт, само че ежедневно припомня на премиера, че по протокол стои над него. Борисов не стопира да повтаря, че не се стреми към поста му (макар че, когато издигна Росен Плевнелиев през 2011 година, си резервира президентството за идващия мандат), само че го гледа като противник за властта. Когато ни увери какъв брой би трябвало да сме щастливи, че тъкмо той ни ръководи, добави с наяве зложелателство: " Защото, в случай че управляваше сътрудника Радев, щеше да постъпи като Путин, Борис Джонсън, щяха да измрат хора. Измряха на всички места. Хиляди, хиляди дневно умрели! " С други думи, в случай че не беше Борисов, ни дебнеше крах. Президентът Радев до момента не е изявявал упоритости за изпълнителната власт. Репликата му на 19 май " Ако аз управлявах България, нямаше да се краде. Откакто ни ръководи господин Борисов, смъртността пораства, а България се стопи с 600 000 души ", бе дословен отговор на репликата на Борисов, а не поръчка за власт.
Премиерът обаче сънува кошмари. Кое го кара да се бори за властта си? За разлика от Живков, на който премиерският стол просто отесня, Борисов се тревожи, че столът му се клати.
Той не владее обкръжението си, както умееше неговият преподавател
Не може просто да в профил членове на олигархичното Политбюро и да разчита, че те ще си мълчат. Страхът на Борисов е от осветление. Когато даже основният прокурор признава, че 30-годишният преход е престъпен, това значи, че е престъпен и неговият върховен артикул в лицето на управническата мутрокрация. Тук не може да има огромна загадка, тъй като процесите протекоха пред очите на цялото общество и всеки можеше да усети последствията им. Но изваждането на показ на информация от най-вътрешния кръг на олигархичната мрежа е относително ново събитие.
След Цветан Василев ( " банкер на годината ", " мистър Икономика " ) към този момент имаме за очевидец и Васил Божков ( " най-богатия българин " ). Без да събират социална благосклонност, те служат за източници на " информация от първа ръка ", която слага властта в отбранителна позиция. Опровергаването й е неубедително и по тази причина първата й реакция е омаловажаването и пренебрегването. През 90-те години и първото десетилетие на ХХІ в., когато мутрокрацията още не бе направила под външен напън своя европейски цивилизационен избор, казусът се решаваше по
класическата формула " Няма човек - няма информация "
До този миг България бе записала над 150 поръчкови убийства и прокуратурата с доста усърдие успяваше да не разкрие нито едно. Борисов като началник на полицията също даде принос.
Нещата се трансформираха след влизането на страната в Европейски Съюз, когато стана неловко използването на класическите мутрометоди. Върхушката даде обещание повече да не прави по този начин и размени бухалките с държавните репресивни принадлежности, както изясни от Дубай Васил Божков. Но неналичието на подборен хигиеничен отстрел пренасели терена на клепотокрацията и старите фрагменти започнаха да пречат на възхода на новите. Това сътвори вътрешното напрежение, което подлага Борисов на голям напън да прави разбъркване и пречистване, само че без разтърсвания във властта. С помощта на държавните органи той може да лишава бизнеси, т.е. да смъква милионери от висшите им постове на държавните хранилки, само че за разлика от Живков няма цялостна власт над информацията. Всяко по неволя придвижване може да го дискредитира, че е тъкмо това, което си мислят хората за него.
Затова е толкоз нервозен и търси опора в личните си илюзии за великолепие, които компенсират недоверието му в цялото компрометирано обграждане. Борисов отива нерешителен на матура, тъй като продължава да се бори за политическото си оцеляване. Нищо чудно да бъде разкъсан, тъй като още е неузрял за влизане в историята.
Оттук не може да има различен път с изключение на към историята. Той знае къде се намира вратата й, тъй като е вземал уроци като частен възпитаник при Тодор Живков и в този момент следва да се яви на матура върху последния му урок - по какъв начин да си направи монумент макар неодобрението на обществото. А урокът гласи:
" Направи си го приживе, тъй като след това не се знае "
През 1974 година Тодор Живков даде облика си на скулптора Секул Крумов да му извае приживе сякаш за обща художествена галерия монумент, който през 2001 година бе открит тържествено в родното му село Правец. Не става дума за някакъв бюст, а за паметник в цялостен растеж с височина 2,60 м. Как се реши на такава безочливост?
От Априлския пленум през 1956 година той минаваше за герой против култа към личността, тъй като трябваше да в профил от власт и да заличи наследството на предшественика си Вълко Червенков (зетя на Георги Димитров). От 1962 до 1971 година бе министър-председател, до момента в който осъзна, че премиерското кресло му отеснява. На Десетия конгрес на Българска комунистическа партия през 1971 година даде тенденция " за създаване на развито социалистическо общество в България ", скоро по-късно предложи нова конституция (Живковска на мястото на Димитровската), учреди посредством нея нов върховен орган - Държавния съвет, и го оглави като държавен глава. До този миг в качеството си на министър председател трябваше официално да се помирява, че по протокол по-високо от него стои в ролята на държавен глава ръководителят на Президиума на Народното събрание (Георги Трайков от БЗНС).
Щом се видя по едно и също време на върха на партията и страната, задръжките му паднаха дефинитивно и даде шир на въображението на антуража си да славослови заслугите " персонално на другаря Тодор Живков ". С което удостовери правотата на третия закон на диалектиката на Хегел (и на марксизма-ленинизма) за отричане на отрицанието.
Може ли един монумент да бъде нулев километричен камък
по пътя към историята? Живков потвърди, че може. Само година по-късно, през юли 1975 година, той одобри в София гръцкия министър-председател Георгиус Караманлис (по-късно президент) и му сподели: " Ние с вас, господин Караманлис, към този момент влязохме в историята ". Несъмнено живееше с ново самочувствие. Срещата бе значима, тъй като размрази българо-гръцките връзки, само че за разлика от Живков гръцкият му посетител не се похвали с принадлежност към историята. На него даже не му бе хрумнало да си направи монумент.
Борисов като почитател на своя преподавател от ден на ден се изкушава да слуша славословия, само че не разчита на други, а самичък си ги приказва. Причината е, че историята се повтаря единствено като фарс. Уж навъртя премиерския стаж на Живков и даже го надмина, само че малко на брой му признават исторически заслуги. Угодническите медии не влизат в броя, тъй като си заработват хляба и ще бъдат първите, които ще му се подиграят, когато му видят гърба. Природната му колебливост го стопира да си поръча монумент, само че зевзеци се досетиха, че му е извънредно време, и на 1 април 2019 година сложиха негов бутафорен паметник на площад " Гарибалди " в столицата. С двуметровия си растеж той засенчи дребния монумент на Джузепе Гарибалди.
Може да е на подбив, само че паметникът подсказа, че
обществено никой не трябва да стърчи над Борисов,
тъй като няма да го търпи. Не е загадка, че изключително доста го нервира наличието на президента Румен Радев, който като Георги Трайков преди време няма действителна власт, само че ежедневно припомня на премиера, че по протокол стои над него. Борисов не стопира да повтаря, че не се стреми към поста му (макар че, когато издигна Росен Плевнелиев през 2011 година, си резервира президентството за идващия мандат), само че го гледа като противник за властта. Когато ни увери какъв брой би трябвало да сме щастливи, че тъкмо той ни ръководи, добави с наяве зложелателство: " Защото, в случай че управляваше сътрудника Радев, щеше да постъпи като Путин, Борис Джонсън, щяха да измрат хора. Измряха на всички места. Хиляди, хиляди дневно умрели! " С други думи, в случай че не беше Борисов, ни дебнеше крах. Президентът Радев до момента не е изявявал упоритости за изпълнителната власт. Репликата му на 19 май " Ако аз управлявах България, нямаше да се краде. Откакто ни ръководи господин Борисов, смъртността пораства, а България се стопи с 600 000 души ", бе дословен отговор на репликата на Борисов, а не поръчка за власт.
Премиерът обаче сънува кошмари. Кое го кара да се бори за властта си? За разлика от Живков, на който премиерският стол просто отесня, Борисов се тревожи, че столът му се клати.
Той не владее обкръжението си, както умееше неговият преподавател
Не може просто да в профил членове на олигархичното Политбюро и да разчита, че те ще си мълчат. Страхът на Борисов е от осветление. Когато даже основният прокурор признава, че 30-годишният преход е престъпен, това значи, че е престъпен и неговият върховен артикул в лицето на управническата мутрокрация. Тук не може да има огромна загадка, тъй като процесите протекоха пред очите на цялото общество и всеки можеше да усети последствията им. Но изваждането на показ на информация от най-вътрешния кръг на олигархичната мрежа е относително ново събитие.
След Цветан Василев ( " банкер на годината ", " мистър Икономика " ) към този момент имаме за очевидец и Васил Божков ( " най-богатия българин " ). Без да събират социална благосклонност, те служат за източници на " информация от първа ръка ", която слага властта в отбранителна позиция. Опровергаването й е неубедително и по тази причина първата й реакция е омаловажаването и пренебрегването. През 90-те години и първото десетилетие на ХХІ в., когато мутрокрацията още не бе направила под външен напън своя европейски цивилизационен избор, казусът се решаваше по
класическата формула " Няма човек - няма информация "
До този миг България бе записала над 150 поръчкови убийства и прокуратурата с доста усърдие успяваше да не разкрие нито едно. Борисов като началник на полицията също даде принос.
Нещата се трансформираха след влизането на страната в Европейски Съюз, когато стана неловко използването на класическите мутрометоди. Върхушката даде обещание повече да не прави по този начин и размени бухалките с държавните репресивни принадлежности, както изясни от Дубай Васил Божков. Но неналичието на подборен хигиеничен отстрел пренасели терена на клепотокрацията и старите фрагменти започнаха да пречат на възхода на новите. Това сътвори вътрешното напрежение, което подлага Борисов на голям напън да прави разбъркване и пречистване, само че без разтърсвания във властта. С помощта на държавните органи той може да лишава бизнеси, т.е. да смъква милионери от висшите им постове на държавните хранилки, само че за разлика от Живков няма цялостна власт над информацията. Всяко по неволя придвижване може да го дискредитира, че е тъкмо това, което си мислят хората за него.
Затова е толкоз нервозен и търси опора в личните си илюзии за великолепие, които компенсират недоверието му в цялото компрометирано обграждане. Борисов отива нерешителен на матура, тъй като продължава да се бори за политическото си оцеляване. Нищо чудно да бъде разкъсан, тъй като още е неузрял за влизане в историята.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ