Имаме нужда от повече мъдрост
ПРОФ. ЗЛАТИМИР КОЛАРОВ, д.м.н., е създател и съавтор в над 590 научни труда, на над 19 художествени книги и други Написал е 20 сюжета за документални, игрални и научно-популярни филми. Председател е на Българското здравно сдружение по остеопороза и остеоартроза и на Съюза на писателите лекари в България " Димитър Димов ", заместник-председател на Българското сдружение по ревматология, заместник-секретар на UMEM (Международен съюз на лекарите писатели). Член на Съюза на учените в България, Съюза на българските писатели, Съюза на българските кино дейци - секция " Сценаристи ", Съюза на публицистите в България, Българската асоциация на филмовите, театралните и радиосценаристите и други Отличен е с 65 национални и интернационалните номинации и награди, като 30 от тях са за литература, измежду които " Димитър Димов " и " Георги Караславов ". /> - Професор Коларов, на 31 май навършихте 70 години. Като човек, предан на медицината и изкушен от словото, по какъв начин се чувствате на тази възраст?
- Също като на 30 - като светоусещане, предпочитание за живот, щения, предпочитание за работа, за реализация... Има един стих на Недялко Йорданов, в който се споделя, че тялото старее, само че душата - не. За мен душата е безконечна. Тя остава същата. С годините натрупа болки, разочарования от загуби, от изменничества, само че и наслади, и задоволство. Тялото е това, което ни лимитира. Но може би 70 години е миг за равносметка: какво си направил, какво ти следва, с цел да можеш да си разпределиш по-пълноценно оставащото време.
- Вие работите в разнообразни посоки. Как съчетавате медицината с литературата?
- Не е мъчно, тъй като те се поддържат една друга. Медицината е изобилен източник на събития, на случки, на контакт с хора, на човешки ориси, на елементи, които са нужни за литературната активност. Безспорно медицината доста изморява, само че в моя случай литературата, даже и единствено за половин час, ме отърсва от напрежението на деня. Така че нещата вървят дружно, най-много за приемане на този баланс, който на всекиго е нужен.> Поне при мен е по този начин. Аз съм зодия Близнаци и в мен близнаците са повече. Но главните са двама: единият е доктор, който желае да лекува заболели, да написа медицински публикации, книги, учебници, а другият пък желае да написа литература, сюжети, филми. И аз уравновесявам сред двамата.
- Кой е водещият?
- Балансът е значим. Медицината, несъмнено, те зарежда и ти дава доста. Сега написах един текст - " Очите на болния ". Преди време ме попитаха кое ми дава съображение да бъда безрезервен към болните? За мен това са очите на болния. В тях има всичко: и тъга, и горест, и болежка, и печал. Усещане за прахосан живот, за наближаваш край. Има и утешение, наслада, възвърната вяра, голяма признателност. Това са неща, които мощно зареждат индивида и мощно го задължават. Същото го има и в очите на околните на болния. Те гледат с очакване. Ти си този, който можеш да окажеш помощ вероятно. И това е едно голямо обвързване. Нещо, което ме държи и ме зарежда в отношението ми с болните. А другото към този момент е в областта на страстта, на вълнението, на фантазията, на писането, на разтоварването от насъбраното в деня напрежение. Горе, в случай че се качите в клиниката, ще видите доста тежки, тежки картини. Това са неща, които не може да не ти повлияят.
- В какво положение е през днешния ден българската медицина? Постоянно има рецензии към здравната система. Основателни ли са те?
- Българският народ би трябвало да оцени нещо доста значимо и значително, което подминава и смята за даденост. Това е достъпността до висококвалифицирана здравна помощ. Здравеопазването постоянно е било болна тематика и върху нея са се правили всевъзможни вариации: политически, прочувствени, отреагиране на отрицателни пристрастености и по този начин нататък. При мен са идвали пациенти от Англия, Германия, Испания, Съединени американски щати, Канада и други, които споделят, че там, с цел да минеш на ревматолог, се чака сред 3 и 6 месеца. У нас болният отива при общопрактикуващия доктор, взима направление и в границите на дни може да бъде прегледан даже от професор и признат в болница. В краен случай се заплаща обзор, който за някои хора може да е безценен, само че го има. Другото е, че в България има задоволително медицински звена и висококвалифицирани лекари експерти, които са на европейско и международно равнище, както и модерна здравна техника.
В една система постоянно има слаби места. Няма народ и лекари, които да са удовлетворени от здравната си система. Ние би трябвало да оценяваме напредъка на медицината - и у нас, и по света.
От невръстна възраст съм в контакт с медицината. Майка ми и татко ми бяха лекари, татко ми беше доцент по лицево-челюстна хирургия. Той има написани доста книги, които вардя в библиотеката си като фамилна светиня. Обичах да седнал съм около него, да беседваме върху стила на писане. Той на драго сърце ми разказваше разнообразни истории, аз с още по-голямо наслаждение ги слушах и попивах. И виждам големия прогрес в медицината. Болести, които преди бяха присъда, през днешния ден са изцяло лечими. При други лекуването минава доста по-бързо и по-безболезнено.
- Казахте, че с татко си сте говорили по креативен въпроси. Вие самият по какъв начин започнахте да пишете? Кое Ви подтиква да го вършиме?
- Това е вътрешна нужда. Изпитвам въпиюща потребност да работя с думите. Наречете го пристрастеност, занимание. Не мога да преценява дали е просто занимание, само че си мисля, че книгите ми доближават професионално равнище. Имам обаче предпочитание да опитвам с езика. В медицината съм писал във всички вероятни стилове: научни известия, научнопопулярни публикации, публикации, монографии, учебници, дисертации. Това са разнообразни фокуси и с друга специфичност като материал и като форма. А в литературата съм писал къси и доста къси разкази, белетристика, писал съм сюжети за филми, имам и една пиеса. Не съм писал дълбока есеистика, която изисква доста обща просвета, която нямам претенциите, че владея. За сметка на това пиша журналистика и се стремя в нея постоянно да има позиция, разбор, а не просто прочувствено да отреагирам на нещо. Не съм писал лирика и нямам никакво желание, тъй като да си стихотворец значи да си целунат от Бога.
- Имате три нови книги, които излязоха към Вашия празник. Какво включват те?
- Първата е " 70/45 - Избрано ". Когато наближих 70 години, си дадох сметка, че е хубаво да направя една самобитна равносметка. Имам към 250 описа, от тях избрах 45. Другата е " За литературата и киното ". Това са дребни импресии, визии, отзиви за литературата и киното, за формата, за същността... Пак са определени от предходни книги, както и от уеб страницата ми. Третата е " 70 въпроса, 70 отговора " - литературна анкета, която Георги Н. Николов направи за мен. Мисля, че се получи една откровена книга. Моето мнение е, че както при изявлението, по този начин и в анкетата, би трябвало да си безпощадно откровен. С отговорите на поставените въпроси желая да съм потребен на хората. Защото моята конфигурация постоянно е била да бъда с нещичко потребен на хората - и като доктор, и като публицист, и като човек.
- Добре, само че чете ли българинът? Стигат ли посланията до него?
- Все по-малко, само че не е единствено у нас. Моята констатация е много резервирана и тъжна, само че съм реалист и това идва от специалността ми. Правеше ми усещане, че когато пътувах, по летищата имаше огромни книжарници, цялостни с книги, продаваха се доста вестници. Хората чакаха самолета и четяха. Днес това го няма. Всеки се е заровил в телефона или таблета. Може би има и такива, които четат, само че множеството просто нещо човъркат. Книгата в класическия си тип отстъпва. Сега с едно кликване може да преведеш дума, да потърсиш информация. Да влезеш в уеб страницата на най-големите библиотеки и да намериш всяка книга.
Връчване на премията „ Димитър Димов “
- Неотдавна получихте националната литературна премия " Димитър Димов ". Какво е за Вас тя?
- Огромно задоволство. Наградите ме радват, те са оценка на това, което съм направил. Но и голямо обвързване: към този момент не можеш да слезеш под равнището. Зад всяка премия стоят хора, които са ти дали своят вот доверие. Безспорно " Димитър Димов " е една от най-престижните, само че аз оценявам всички, които съм получил.
Димитър Димов постоянно ми е бил образец в живота: доктор, академик, учител, публицист. Не се съизмервам с него, тъй като това е невероятно. Димитър Димов, Йордан Радичков, Емилиян Станев, Николай Хайтов са колоси. Затова са ми странни изказванията на някои модерни постмодернисти, които споделят, че към този момент били остарели. Ами дано да напишат най-малко един роман като тях. Но с цел да го направиш, би трябвало можене. Това значи да имаш гений, само че е нужно и доста трудене, до момента в който овладееш словото.
- Кое Ви подтикна да пишете сюжети за филми?
- Това постоянно е била моя фантазия - да пиша и филми. Когато жена ми приключи кинорежисура, стана дума, че няма изработен филм за Димитър Димов. Решихме да го създадем. Тръгнах да пиша сюжета и попаднах в едно море от информация. Тогава помолих Ана Свиткова, която е била уредничка на музея на писателя, за подпомагане. Тя даде материала, аз го направих като сюжет: " Триптих за Димитър Димов " - като доктор, публицист и човек. След това написах сюжета за игралния филм " Пътят към върха " - желаех да покажа каква е балканската жена, какъв е балканският мъж, какво е балканското дете. Филмът е човешки: за любовта, другарството и добротата.
- От обич, другарство и добрина ли имаме най-вече потребност през днешния ден?
- От доста неща, само че може би в най-голяма степен от това. Ако погледнем човешката история, постоянно индивидът има потребност от тях. Преди време поетът Георги Константинов ми прати едно прелестно стихотворение: " Къща на небето ". В отговора си му написах, че човечеството по този начин и не научи урока си по хуманизъм. Вижте войните, които се водят сега.
- От какво друго тогава имаме потребност?
- От мъдрост. Имаме потребност да се научим да мислим. Защото, в случай че не мислиш, ставаш пионка в ръцете на тези, които могат с нечестиви намерения да те управляват.
- Също като на 30 - като светоусещане, предпочитание за живот, щения, предпочитание за работа, за реализация... Има един стих на Недялко Йорданов, в който се споделя, че тялото старее, само че душата - не. За мен душата е безконечна. Тя остава същата. С годините натрупа болки, разочарования от загуби, от изменничества, само че и наслади, и задоволство. Тялото е това, което ни лимитира. Но може би 70 години е миг за равносметка: какво си направил, какво ти следва, с цел да можеш да си разпределиш по-пълноценно оставащото време.
- Вие работите в разнообразни посоки. Как съчетавате медицината с литературата?
- Не е мъчно, тъй като те се поддържат една друга. Медицината е изобилен източник на събития, на случки, на контакт с хора, на човешки ориси, на елементи, които са нужни за литературната активност. Безспорно медицината доста изморява, само че в моя случай литературата, даже и единствено за половин час, ме отърсва от напрежението на деня. Така че нещата вървят дружно, най-много за приемане на този баланс, който на всекиго е нужен.> Поне при мен е по този начин. Аз съм зодия Близнаци и в мен близнаците са повече. Но главните са двама: единият е доктор, който желае да лекува заболели, да написа медицински публикации, книги, учебници, а другият пък желае да написа литература, сюжети, филми. И аз уравновесявам сред двамата.
- Кой е водещият?
- Балансът е значим. Медицината, несъмнено, те зарежда и ти дава доста. Сега написах един текст - " Очите на болния ". Преди време ме попитаха кое ми дава съображение да бъда безрезервен към болните? За мен това са очите на болния. В тях има всичко: и тъга, и горест, и болежка, и печал. Усещане за прахосан живот, за наближаваш край. Има и утешение, наслада, възвърната вяра, голяма признателност. Това са неща, които мощно зареждат индивида и мощно го задължават. Същото го има и в очите на околните на болния. Те гледат с очакване. Ти си този, който можеш да окажеш помощ вероятно. И това е едно голямо обвързване. Нещо, което ме държи и ме зарежда в отношението ми с болните. А другото към този момент е в областта на страстта, на вълнението, на фантазията, на писането, на разтоварването от насъбраното в деня напрежение. Горе, в случай че се качите в клиниката, ще видите доста тежки, тежки картини. Това са неща, които не може да не ти повлияят.
- В какво положение е през днешния ден българската медицина? Постоянно има рецензии към здравната система. Основателни ли са те?
- Българският народ би трябвало да оцени нещо доста значимо и значително, което подминава и смята за даденост. Това е достъпността до висококвалифицирана здравна помощ. Здравеопазването постоянно е било болна тематика и върху нея са се правили всевъзможни вариации: политически, прочувствени, отреагиране на отрицателни пристрастености и по този начин нататък. При мен са идвали пациенти от Англия, Германия, Испания, Съединени американски щати, Канада и други, които споделят, че там, с цел да минеш на ревматолог, се чака сред 3 и 6 месеца. У нас болният отива при общопрактикуващия доктор, взима направление и в границите на дни може да бъде прегледан даже от професор и признат в болница. В краен случай се заплаща обзор, който за някои хора може да е безценен, само че го има. Другото е, че в България има задоволително медицински звена и висококвалифицирани лекари експерти, които са на европейско и международно равнище, както и модерна здравна техника.
В една система постоянно има слаби места. Няма народ и лекари, които да са удовлетворени от здравната си система. Ние би трябвало да оценяваме напредъка на медицината - и у нас, и по света.
От невръстна възраст съм в контакт с медицината. Майка ми и татко ми бяха лекари, татко ми беше доцент по лицево-челюстна хирургия. Той има написани доста книги, които вардя в библиотеката си като фамилна светиня. Обичах да седнал съм около него, да беседваме върху стила на писане. Той на драго сърце ми разказваше разнообразни истории, аз с още по-голямо наслаждение ги слушах и попивах. И виждам големия прогрес в медицината. Болести, които преди бяха присъда, през днешния ден са изцяло лечими. При други лекуването минава доста по-бързо и по-безболезнено.
- Казахте, че с татко си сте говорили по креативен въпроси. Вие самият по какъв начин започнахте да пишете? Кое Ви подтиква да го вършиме?
- Това е вътрешна нужда. Изпитвам въпиюща потребност да работя с думите. Наречете го пристрастеност, занимание. Не мога да преценява дали е просто занимание, само че си мисля, че книгите ми доближават професионално равнище. Имам обаче предпочитание да опитвам с езика. В медицината съм писал във всички вероятни стилове: научни известия, научнопопулярни публикации, публикации, монографии, учебници, дисертации. Това са разнообразни фокуси и с друга специфичност като материал и като форма. А в литературата съм писал къси и доста къси разкази, белетристика, писал съм сюжети за филми, имам и една пиеса. Не съм писал дълбока есеистика, която изисква доста обща просвета, която нямам претенциите, че владея. За сметка на това пиша журналистика и се стремя в нея постоянно да има позиция, разбор, а не просто прочувствено да отреагирам на нещо. Не съм писал лирика и нямам никакво желание, тъй като да си стихотворец значи да си целунат от Бога.
- Имате три нови книги, които излязоха към Вашия празник. Какво включват те?
- Първата е " 70/45 - Избрано ". Когато наближих 70 години, си дадох сметка, че е хубаво да направя една самобитна равносметка. Имам към 250 описа, от тях избрах 45. Другата е " За литературата и киното ". Това са дребни импресии, визии, отзиви за литературата и киното, за формата, за същността... Пак са определени от предходни книги, както и от уеб страницата ми. Третата е " 70 въпроса, 70 отговора " - литературна анкета, която Георги Н. Николов направи за мен. Мисля, че се получи една откровена книга. Моето мнение е, че както при изявлението, по този начин и в анкетата, би трябвало да си безпощадно откровен. С отговорите на поставените въпроси желая да съм потребен на хората. Защото моята конфигурация постоянно е била да бъда с нещичко потребен на хората - и като доктор, и като публицист, и като човек.
- Добре, само че чете ли българинът? Стигат ли посланията до него?
- Все по-малко, само че не е единствено у нас. Моята констатация е много резервирана и тъжна, само че съм реалист и това идва от специалността ми. Правеше ми усещане, че когато пътувах, по летищата имаше огромни книжарници, цялостни с книги, продаваха се доста вестници. Хората чакаха самолета и четяха. Днес това го няма. Всеки се е заровил в телефона или таблета. Може би има и такива, които четат, само че множеството просто нещо човъркат. Книгата в класическия си тип отстъпва. Сега с едно кликване може да преведеш дума, да потърсиш информация. Да влезеш в уеб страницата на най-големите библиотеки и да намериш всяка книга.
Връчване на премията „ Димитър Димов “
- Неотдавна получихте националната литературна премия " Димитър Димов ". Какво е за Вас тя?
- Огромно задоволство. Наградите ме радват, те са оценка на това, което съм направил. Но и голямо обвързване: към този момент не можеш да слезеш под равнището. Зад всяка премия стоят хора, които са ти дали своят вот доверие. Безспорно " Димитър Димов " е една от най-престижните, само че аз оценявам всички, които съм получил.
Димитър Димов постоянно ми е бил образец в живота: доктор, академик, учител, публицист. Не се съизмервам с него, тъй като това е невероятно. Димитър Димов, Йордан Радичков, Емилиян Станев, Николай Хайтов са колоси. Затова са ми странни изказванията на някои модерни постмодернисти, които споделят, че към този момент били остарели. Ами дано да напишат най-малко един роман като тях. Но с цел да го направиш, би трябвало можене. Това значи да имаш гений, само че е нужно и доста трудене, до момента в който овладееш словото.
- Кое Ви подтикна да пишете сюжети за филми?
- Това постоянно е била моя фантазия - да пиша и филми. Когато жена ми приключи кинорежисура, стана дума, че няма изработен филм за Димитър Димов. Решихме да го създадем. Тръгнах да пиша сюжета и попаднах в едно море от информация. Тогава помолих Ана Свиткова, която е била уредничка на музея на писателя, за подпомагане. Тя даде материала, аз го направих като сюжет: " Триптих за Димитър Димов " - като доктор, публицист и човек. След това написах сюжета за игралния филм " Пътят към върха " - желаех да покажа каква е балканската жена, какъв е балканският мъж, какво е балканското дете. Филмът е човешки: за любовта, другарството и добротата.
- От обич, другарство и добрина ли имаме най-вече потребност през днешния ден?
- От доста неща, само че може би в най-голяма степен от това. Ако погледнем човешката история, постоянно индивидът има потребност от тях. Преди време поетът Георги Константинов ми прати едно прелестно стихотворение: " Къща на небето ". В отговора си му написах, че човечеството по този начин и не научи урока си по хуманизъм. Вижте войните, които се водят сега.
- От какво друго тогава имаме потребност?
- От мъдрост. Имаме потребност да се научим да мислим. Защото, в случай че не мислиш, ставаш пионка в ръцете на тези, които могат с нечестиви намерения да те управляват.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ