Белият бог / Fehér isten
Признавам незабавно, че мъчно устоявам филмите на унгареца Корнел Мундруцо (който в действителност е от румънски произход) – прекомерно грапави, неравни, бавни, скучни, даже аматьорски за моя търпелив и безпристрастен усет. А всичките, защото е другар на Китанов и завоюва един от първите София Филм Фестове с " Приятни дни " (негледаем), ги въртяха дълго и напоително в Дома на киното. Може пък и да не съм прав, тъй като скоро си прожектирах отново " Делта " и, хм, много ми хареса...
Правя този дълъг пролог, с цел да разберете, че не чаках кой знае какво от " Белият господ " макар специфичната " Палм дог " и премията за най-хубав филм в секцията " Съртан Регард " (много авторитетна всъщност) от фестивала в Кан и оценката 7,1 в IMDB. Бях нащрек обаче, тъй като две непознаващи се взаимно, хубави и интелигентни девойки говореха за него възторжено, със чудноват, съвсем вманиачен искра в светналите очи. Да, задължен съм да призная, че съм мнооого прелестно сюрпризиран и " Белият господ " ще влезе в 15-ицата ми, а може и в десетката за 2014-а! 13-годишната Лили (Жофия Пшота, откритие) е чаровна, вироглава, нацупена хлапачка, която свири на тромпет (!) и се оправя добре в учебно заведение. Сърдита е на целия свят, защото лекомислената ѝ майка, с която живее, отпътува с новата си обич в чужбина за три месеца, а тя би трябвало да се реалокира при татко си Даниел (Шандор Жотер) – уединен, кльощав, висок, плешив и афектиран на живота някогашен академик, с хлътнали бузи и прегърбено тяло, който в този момент дава документи на месарници и води изолирано съществувание. Двамата не се схващат толкоз зле, само че дребната детайлност е, че Лили има куче – Хаген, благ, рошав, лековерен и правилен помияр, който обожава. Има закон за мелезите (или плащаш голям налог, или го даваш в приют), грубата и противна съседка незабавно се оплаква в полицията, Даниел не обича кучета, дребната я гонят от подготовка поради песа, татко и щерка люто се скарват, Даниел изхвърля Хаген под мост на пътя и форсира колата, до момента в който разплаканата Лили се кълне през задния прозорец, че ще се върне...
Оттук нататък филмът се трансформира в " анималистичен трилър (или хорър) ", съпоставим с шедьоври (да, не повдигайте невярващо вежди) като " Птиците " на Хичкок (който насмешливо беше оповестил, че е предиздвикал пернатите да играят против огромен хонорар; тук кучета от приюти с месеци са били обучавани и тренирани, а по-късно на всяко е бил открит ненагледен и грижовен стопанин) и " White Dog " на Самюъл Фулър по сюжет на Ромен Гари (срам ме е, от една година отлежава в компютъра). Хаген (действително " игран " от два песа) минава през пъкъла на хорската завист, непредизвикана гняв, безпричинна ненавист и пресметлива лакомия (кротък и нежен по природа, той е трансфорат в машина за ликвидиране в незаконни боеве), унизен, малтретиран, унижаван, само че става нещо като господ – единствено с едно изръмжаване и махване на опашката е кадърен да трансформира глутница от стотици кучета (кадрите, в които тичат по пустите улици, са изключителни) в подготвена войска, безмилостно и педантично наказваща отговорните. А той доста добре помни на кого би трябвало да отмъсти (е, да, сцената, в която е отхапан гръклянът на пазача, не е за всеки)...
В този филм има доста метафори, само че патосът му е явен за всеки – добротата, любовта и изкуството ще спасят света. А човек се познава и по отношението му към животните, питомни или диви. Те от време на време могат да бъдат по-благородни от " венеца на природата " и " божието сходство "...
Повече от Боян Атанасов можете да откриете в личния му блог, публикации от който публикуваме с неговото единодушие.
Правя този дълъг пролог, с цел да разберете, че не чаках кой знае какво от " Белият господ " макар специфичната " Палм дог " и премията за най-хубав филм в секцията " Съртан Регард " (много авторитетна всъщност) от фестивала в Кан и оценката 7,1 в IMDB. Бях нащрек обаче, тъй като две непознаващи се взаимно, хубави и интелигентни девойки говореха за него възторжено, със чудноват, съвсем вманиачен искра в светналите очи. Да, задължен съм да призная, че съм мнооого прелестно сюрпризиран и " Белият господ " ще влезе в 15-ицата ми, а може и в десетката за 2014-а! 13-годишната Лили (Жофия Пшота, откритие) е чаровна, вироглава, нацупена хлапачка, която свири на тромпет (!) и се оправя добре в учебно заведение. Сърдита е на целия свят, защото лекомислената ѝ майка, с която живее, отпътува с новата си обич в чужбина за три месеца, а тя би трябвало да се реалокира при татко си Даниел (Шандор Жотер) – уединен, кльощав, висок, плешив и афектиран на живота някогашен академик, с хлътнали бузи и прегърбено тяло, който в този момент дава документи на месарници и води изолирано съществувание. Двамата не се схващат толкоз зле, само че дребната детайлност е, че Лили има куче – Хаген, благ, рошав, лековерен и правилен помияр, който обожава. Има закон за мелезите (или плащаш голям налог, или го даваш в приют), грубата и противна съседка незабавно се оплаква в полицията, Даниел не обича кучета, дребната я гонят от подготовка поради песа, татко и щерка люто се скарват, Даниел изхвърля Хаген под мост на пътя и форсира колата, до момента в който разплаканата Лили се кълне през задния прозорец, че ще се върне...
Оттук нататък филмът се трансформира в " анималистичен трилър (или хорър) ", съпоставим с шедьоври (да, не повдигайте невярващо вежди) като " Птиците " на Хичкок (който насмешливо беше оповестил, че е предиздвикал пернатите да играят против огромен хонорар; тук кучета от приюти с месеци са били обучавани и тренирани, а по-късно на всяко е бил открит ненагледен и грижовен стопанин) и " White Dog " на Самюъл Фулър по сюжет на Ромен Гари (срам ме е, от една година отлежава в компютъра). Хаген (действително " игран " от два песа) минава през пъкъла на хорската завист, непредизвикана гняв, безпричинна ненавист и пресметлива лакомия (кротък и нежен по природа, той е трансфорат в машина за ликвидиране в незаконни боеве), унизен, малтретиран, унижаван, само че става нещо като господ – единствено с едно изръмжаване и махване на опашката е кадърен да трансформира глутница от стотици кучета (кадрите, в които тичат по пустите улици, са изключителни) в подготвена войска, безмилостно и педантично наказваща отговорните. А той доста добре помни на кого би трябвало да отмъсти (е, да, сцената, в която е отхапан гръклянът на пазача, не е за всеки)...
В този филм има доста метафори, само че патосът му е явен за всеки – добротата, любовта и изкуството ще спасят света. А човек се познава и по отношението му към животните, питомни или диви. Те от време на време могат да бъдат по-благородни от " венеца на природата " и " божието сходство "...
Повече от Боян Атанасов можете да откриете в личния му блог, публикации от който публикуваме с неговото единодушие.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ