Лучана Узунова: Промених се и кистата изчезна
Приятели, в се запознахте със системата на психолога доктор Рюдигер Далке, който учи по какъв начин да тълкуваме другите болестни картини и при кой признак какво да променим в светогледа си, с цел да оздравеем. Много от вас си взеха и книгите му „ Peace Food ” и „ Болестта като път ”, която може да закупите от нашия онлайн магазин.
Но това не е всичко. Радостни сме да ви съобщим, че доктор Рюдигер Далке идва в България и няма самообладание да се срещне с всички вас!
Програмата
Варна
31 август 18:00-20:30 – Вечерна беседа-лекция „ Peace food “
1 септември 9:00 – 17:00 – „ Болеста като знак “ – на практика семинар
Бургас
3 септември – 18:00-20:30 – Вечерна беседа-лекция „ Peace food “
София
4 септември, 18:00-20:30 – Вечерна беседа-лекция „ Peace food “
5 септември, 9:00 – 17:00 – „ Болестта като знак “ – на практика семинар
Билети:
Целодневен семинар „ Болестта като знак ": 230 лева
Вечерни беседи „ Peace food " - 25 лева
Читателите на Списание 8 още веднъж ще се употребяват със специфични привилегии:
Купете билет до 8 август за целодневния семинар и ще получите подарък едногодишен онлайн абонамент за Списание 8 на стойност 40 лв.!
Ако към този момент сте клиенти, въведете промокода списание8 при закупуване на билета за целодневния семинар и ще получите 30 лв. отстъпка!
Лучана Узунова е индивидът, който кани доктор Далке в България и провежда семинарите с него в страната. Лучана взема непоколебимо решение да запознае българите с учението за заболяването като път, откакто самата тя го извървява до дъно. Ето и нейната вдъхновяваща история.
Няма да скрия – чувайки присъдата „ киста “, последвана от наложителните туморни маркери („ в рискова възраст сте “), много се разстроих. Месечният ми цикъл, до момента прецизен като швейцарски часовник, го нямаше никакъв. Част от мен я нямаше. Моята женственост ми бе отнета. И да си призная, много боли.
БОЛЕСТТА ПРАВИ ЧОВЕКА ЧЕСТЕН
Но пък „ Болестта прави индивида почтен “, е споделил психотерапевтът Торвалд Детлефсен, един от най-известните представители на езотеричната логика на психиката. Заедно с доктор Далке са съавтори на книгата „ Болестта като път “, на която имах шанса да попадна тъкмо когато се люшках сред страха от незнайното (реалната опция тази киста да продължи да пораства, да срасне към някой орган или пък да се спука) и неспособността да направя каквото и да било, с изключение на да очаквам идващият обзор.
Та до момента в който чаках, започнах да чета. Книгата ме сграбчи още в предговора си: „ Тази книга е неуместна, тъй като лишава индивида от опцията да употребява заболяването като оправдание за нерешените си проблеми. Целта ни е да потвърдим, че болният не е почтена жертва на някакво естествено несъвършенство, а по-скоро самичък носи виновност за положението си “.
Четейки тезата за женските болестни проявления, на която е отделено особено място, открих себе си и своя признак сред редовете. Отне ми известно време да го проумея, признавам, само че голям % от разстройствата при месечен цикъл, като се стартира от признаците на Постановление на Министерски съвет, аменорея, дисменорея, полименорея, хормоналния дисбаланс, да вземем за пример съществуването на повече естроген (от гръцки гняв, страст) значи изява на мъжкото, на силовото. Всякакви формирания като кисти, фиброми и миоми дължат същестуването си на неналичието на задоволително женска сила.Потискането на женската природа, поемането на огромна прочувствена болежка, изземването на мъжките функционалности, феминизмът и еманципацията услужливо дооформят това събитие.
Бях объркана. Имам до себе си най-прекрасния мъж на света. Отношенията ни бяха на нови висоти и все по-дълбоки. Толкова доста научих посредством него и толкоз доста израснах. Но цитатът от книгата, че „ непримиримостта със личната женственост е скритата причина за множеството гинекологични разстройства “ не ми даваше мира.
И по този начин, обърнах се обратно във времето преди 5, преди 10 и даже преди 15 година Започнах да мечтателствам признака и търсех отговор на въпроса – какво го е предизвикало? Колкото повече съзерцавах, толкоз повече признакът говореше. Аз бях тази, която отхвърляше да приема нещата такива, каквито са. Потисках женското у себе си непрестанно, а мъжкото се демонстрираше вместо него. Аз бях тази, която взема решенията – за вечеря, за излизане, за отмора, за работа. За всичко! Цупех се, хвърлях огън и жупел, че няма самодейност. Ами по какъв начин ще има, откакто аз самата не давам тази опция?
Аз бях постоянно права. Този изначален блян на егото – да бъдеш постоянно прав, да отвърнеш, да си от горната страна. Аз бях непрекъснато мрънкаща и недоволна женичка, която знае доста добре какво заслужава. Бях и горчиво страдаща, когато това или това не се получаваше, по този начин както аз съм решила, че би трябвало да бъде. Бях безапелационна в изявленията си, в държанието си. Категоричността, както по-късно разбрах, е противоположният знак на приемането. И по този начин осъзнах, че аз се бях трансформирала в жена, която бе не запомнила същинската си природа.
А тя се изявява в способността да даваме, да съзидаваме, да одобряваме. В готовността да пожертваме част от егото с приемането на мъжкото и неговата преобладаваща роля. Да се обичаме. И по-късно да позволим да ни обичат. Да се отпуснем без боязън, че ще загубим надзор – това за първи път проумях на един курс по танци. Не имах вяра, че едно видимо елементарно умеене – да се оставиш сътрудникът да те води, може да се окаже толкоз мъчно за осъществяване. Да потънеш в ръцете му и да знаеш, че от него зависи в коя посока ще поеме танцът. И животът.
ЗА ЖЕНИТЕ И ПЧЕЛИТЕ
Лампичката просветна повторно, когато забелязах това държание на едно събиране. Жените се държаха с мъжете си безусловно като с деца. Те знаеха, те можеха, те правеха всичко най-добре. Партньорите им бяха сложени на онази повърхност „ мъжка му работа “ с едно снизходително отношение. Бяха като оси. Но аз самата до наскоро бях същата като тях.
А какъв брой по-добре е да сме като пчелите. Пчелата отглежда, грижи се за кошера. И по този начин в тъмнината на мрака една по една проблясваха светлинки. Изчетох и предостатъчно количество литература. Трябваше да знам какво е това, което имам. В медицинските книги кистата се разказва като „ затворена конструкция в границите на яйчниците “ или „ доброкачествено образувание, което съставлява празнина, изпълнена със наличие “. Характерът на наличието є се разказва като мехур или топка, цялостна с течност, която действа сама за себе си. Медицината не знае какво ги образува. „ Наблюдаваме я – ми сподели докторът – и в случай че продължава да пораства – махаме. Може и яйчника, може и двата. “
Четях и друга литература. Такава, която пояснява произхода на признака, четях и следих, осъзнах, че същинското проявяване на тази топка съставлява нищо друго с изключение на дълго стаяван яд, огромна доза фрустрация, дълбока засегнатост, задоволително горест и несъмнено, моята отколешна другарка виновността.
ЗАЩО НА МЕН?Пак там прочетох и следния въпрос, който създателите на книгата поучават всеки от нас да си задава, когато има някакъв физически признак: „ Защо се случва навръх мен, за какво тъкмо това и за какво тъкмо в този момент? “. И взех решение да схвана за какво я имам. И когато намеря отговора, да го приема и да заживея в естетика с него. Никого не желая да наемам с това просветление, само че надълбоко в себе си знам, че това е по този начин.
И по този начин... аз одобрих тази киста, заобичах я. Нямах различен избор – тя беше част от мен. В този интервал от слагане на първичната диагноза оставах по-често сама, продължих да върша йога, медитирах, търсех. Не пиех лекарства с изключение на един естествен артикул и доста чай. Назначеният обзор два месеца по-късно сподели безусловно чисти яйчници, без помен от 5-сантиметровата многокамерна киста на десния. Случи се тъкмо това, което пишеше в книгата. Когато прегърнем признака и стартираме да тълкуваме неговата поява, опитаме се да вникнем в това, което желае да ни покаже, и забележим това, което потискаме – неговото битие става ненужно.
Безкрайно признателна съм на двама души. На една изключителна жена – доктор Мария Папазова. Лекар по обучение, нравствен преподавател по предопределение. Когато ми беше най-трудно, тя ми сподели: „ Операцията не е решение, момиче. Всичко е в твоите ръце. “ И на индивида до мен, с помощта на който съумях да се видя в профил и да се изправя очи в очи с най-потискания боязън – този от мен самата.
„ Колкото по-невероятно ви се коства едно изказване за вас, толкоз по-вярно е то. Когато едно просветление е правилно, то смущава “ – с този откъс ще сложа край на моята история, която не е по-различна от историята на доста други дами. Искрено имам вяра обаче, че по този начин както можем да сътворяваме тези формирания, по този начин можем да ги преобразуваме. Аз съм просто прашинка в безкрая, на която това є се случи. Трудно е да забележим личните си неточности. По-лесно е да посочим треската в окото на другия, само че би трябвало първо да извадим гредата от своето лично.
Но това не е всичко. Радостни сме да ви съобщим, че доктор Рюдигер Далке идва в България и няма самообладание да се срещне с всички вас!
Програмата
Варна
31 август 18:00-20:30 – Вечерна беседа-лекция „ Peace food “
1 септември 9:00 – 17:00 – „ Болеста като знак “ – на практика семинар
Бургас
3 септември – 18:00-20:30 – Вечерна беседа-лекция „ Peace food “
София
4 септември, 18:00-20:30 – Вечерна беседа-лекция „ Peace food “
5 септември, 9:00 – 17:00 – „ Болестта като знак “ – на практика семинар
Билети:
Целодневен семинар „ Болестта като знак ": 230 лева
Вечерни беседи „ Peace food " - 25 лева
Читателите на Списание 8 още веднъж ще се употребяват със специфични привилегии:
Купете билет до 8 август за целодневния семинар и ще получите подарък едногодишен онлайн абонамент за Списание 8 на стойност 40 лв.!
Ако към този момент сте клиенти, въведете промокода списание8 при закупуване на билета за целодневния семинар и ще получите 30 лв. отстъпка!
Лучана Узунова е индивидът, който кани доктор Далке в България и провежда семинарите с него в страната. Лучана взема непоколебимо решение да запознае българите с учението за заболяването като път, откакто самата тя го извървява до дъно. Ето и нейната вдъхновяваща история.
Няма да скрия – чувайки присъдата „ киста “, последвана от наложителните туморни маркери („ в рискова възраст сте “), много се разстроих. Месечният ми цикъл, до момента прецизен като швейцарски часовник, го нямаше никакъв. Част от мен я нямаше. Моята женственост ми бе отнета. И да си призная, много боли.
БОЛЕСТТА ПРАВИ ЧОВЕКА ЧЕСТЕН
Но пък „ Болестта прави индивида почтен “, е споделил психотерапевтът Торвалд Детлефсен, един от най-известните представители на езотеричната логика на психиката. Заедно с доктор Далке са съавтори на книгата „ Болестта като път “, на която имах шанса да попадна тъкмо когато се люшках сред страха от незнайното (реалната опция тази киста да продължи да пораства, да срасне към някой орган или пък да се спука) и неспособността да направя каквото и да било, с изключение на да очаквам идващият обзор.
Та до момента в който чаках, започнах да чета. Книгата ме сграбчи още в предговора си: „ Тази книга е неуместна, тъй като лишава индивида от опцията да употребява заболяването като оправдание за нерешените си проблеми. Целта ни е да потвърдим, че болният не е почтена жертва на някакво естествено несъвършенство, а по-скоро самичък носи виновност за положението си “.
Четейки тезата за женските болестни проявления, на която е отделено особено място, открих себе си и своя признак сред редовете. Отне ми известно време да го проумея, признавам, само че голям % от разстройствата при месечен цикъл, като се стартира от признаците на Постановление на Министерски съвет, аменорея, дисменорея, полименорея, хормоналния дисбаланс, да вземем за пример съществуването на повече естроген (от гръцки гняв, страст) значи изява на мъжкото, на силовото. Всякакви формирания като кисти, фиброми и миоми дължат същестуването си на неналичието на задоволително женска сила.Потискането на женската природа, поемането на огромна прочувствена болежка, изземването на мъжките функционалности, феминизмът и еманципацията услужливо дооформят това събитие.
Бях объркана. Имам до себе си най-прекрасния мъж на света. Отношенията ни бяха на нови висоти и все по-дълбоки. Толкова доста научих посредством него и толкоз доста израснах. Но цитатът от книгата, че „ непримиримостта със личната женственост е скритата причина за множеството гинекологични разстройства “ не ми даваше мира.
И по този начин, обърнах се обратно във времето преди 5, преди 10 и даже преди 15 година Започнах да мечтателствам признака и търсех отговор на въпроса – какво го е предизвикало? Колкото повече съзерцавах, толкоз повече признакът говореше. Аз бях тази, която отхвърляше да приема нещата такива, каквито са. Потисках женското у себе си непрестанно, а мъжкото се демонстрираше вместо него. Аз бях тази, която взема решенията – за вечеря, за излизане, за отмора, за работа. За всичко! Цупех се, хвърлях огън и жупел, че няма самодейност. Ами по какъв начин ще има, откакто аз самата не давам тази опция?
Аз бях постоянно права. Този изначален блян на егото – да бъдеш постоянно прав, да отвърнеш, да си от горната страна. Аз бях непрекъснато мрънкаща и недоволна женичка, която знае доста добре какво заслужава. Бях и горчиво страдаща, когато това или това не се получаваше, по този начин както аз съм решила, че би трябвало да бъде. Бях безапелационна в изявленията си, в държанието си. Категоричността, както по-късно разбрах, е противоположният знак на приемането. И по този начин осъзнах, че аз се бях трансформирала в жена, която бе не запомнила същинската си природа.
А тя се изявява в способността да даваме, да съзидаваме, да одобряваме. В готовността да пожертваме част от егото с приемането на мъжкото и неговата преобладаваща роля. Да се обичаме. И по-късно да позволим да ни обичат. Да се отпуснем без боязън, че ще загубим надзор – това за първи път проумях на един курс по танци. Не имах вяра, че едно видимо елементарно умеене – да се оставиш сътрудникът да те води, може да се окаже толкоз мъчно за осъществяване. Да потънеш в ръцете му и да знаеш, че от него зависи в коя посока ще поеме танцът. И животът.
ЗА ЖЕНИТЕ И ПЧЕЛИТЕ
Лампичката просветна повторно, когато забелязах това държание на едно събиране. Жените се държаха с мъжете си безусловно като с деца. Те знаеха, те можеха, те правеха всичко най-добре. Партньорите им бяха сложени на онази повърхност „ мъжка му работа “ с едно снизходително отношение. Бяха като оси. Но аз самата до наскоро бях същата като тях.
А какъв брой по-добре е да сме като пчелите. Пчелата отглежда, грижи се за кошера. И по този начин в тъмнината на мрака една по една проблясваха светлинки. Изчетох и предостатъчно количество литература. Трябваше да знам какво е това, което имам. В медицинските книги кистата се разказва като „ затворена конструкция в границите на яйчниците “ или „ доброкачествено образувание, което съставлява празнина, изпълнена със наличие “. Характерът на наличието є се разказва като мехур или топка, цялостна с течност, която действа сама за себе си. Медицината не знае какво ги образува. „ Наблюдаваме я – ми сподели докторът – и в случай че продължава да пораства – махаме. Може и яйчника, може и двата. “
Четях и друга литература. Такава, която пояснява произхода на признака, четях и следих, осъзнах, че същинското проявяване на тази топка съставлява нищо друго с изключение на дълго стаяван яд, огромна доза фрустрация, дълбока засегнатост, задоволително горест и несъмнено, моята отколешна другарка виновността.
ЗАЩО НА МЕН?Пак там прочетох и следния въпрос, който създателите на книгата поучават всеки от нас да си задава, когато има някакъв физически признак: „ Защо се случва навръх мен, за какво тъкмо това и за какво тъкмо в този момент? “. И взех решение да схвана за какво я имам. И когато намеря отговора, да го приема и да заживея в естетика с него. Никого не желая да наемам с това просветление, само че надълбоко в себе си знам, че това е по този начин.
И по този начин... аз одобрих тази киста, заобичах я. Нямах различен избор – тя беше част от мен. В този интервал от слагане на първичната диагноза оставах по-често сама, продължих да върша йога, медитирах, търсех. Не пиех лекарства с изключение на един естествен артикул и доста чай. Назначеният обзор два месеца по-късно сподели безусловно чисти яйчници, без помен от 5-сантиметровата многокамерна киста на десния. Случи се тъкмо това, което пишеше в книгата. Когато прегърнем признака и стартираме да тълкуваме неговата поява, опитаме се да вникнем в това, което желае да ни покаже, и забележим това, което потискаме – неговото битие става ненужно.
Безкрайно признателна съм на двама души. На една изключителна жена – доктор Мария Папазова. Лекар по обучение, нравствен преподавател по предопределение. Когато ми беше най-трудно, тя ми сподели: „ Операцията не е решение, момиче. Всичко е в твоите ръце. “ И на индивида до мен, с помощта на който съумях да се видя в профил и да се изправя очи в очи с най-потискания боязън – този от мен самата.
„ Колкото по-невероятно ви се коства едно изказване за вас, толкоз по-вярно е то. Когато едно просветление е правилно, то смущава “ – с този откъс ще сложа край на моята история, която не е по-различна от историята на доста други дами. Искрено имам вяра обаче, че по този начин както можем да сътворяваме тези формирания, по този начин можем да ги преобразуваме. Аз съм просто прашинка в безкрая, на която това є се случи. Трудно е да забележим личните си неточности. По-лесно е да посочим треската в окото на другия, само че би трябвало първо да извадим гредата от своето лично.
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ