Приказка, разказана от снежинката с ледено сърчице ~ за Спасителя

Приказка, разказана от снежинката с ледено сърчице ~ за Спасителя на индивидите, който ни учи да прощаваме и пазим обичта…

Стоя на върха на електрическия дирек и виждам. Хората сноват насам-нататък. Хората тичат. Хората са доста заети. Никой не ще и да знае за мене – дребничката снежинка с леденото сърчице и с белите рогчета. Аз съм мъничка, само че съм доста видяла. И доста, доста зная.

Някога – отдавна, доста от дълго време – аз паднах като росна капка в една далечна страна, гдето имаше доста слънце и плодове. Малки агънца играеха по тревата край една кошара. Аз се скрих в едно цвете, с цел да не ме изпие слънцето, и ги гледах през целия ден: те бяха така хубави.

Вечерта заспах изтощена. Но измежду нощ ме разсъни тиха ария. Над кошарата летяха ангелчета и пееха. На небето гореше бавна звезда.

– Какво е станало? – запитах една буболечка.
– Родил се е Спасителят на индивидите – рече буболечката, като си постави торбичката на един лист.

Когато отвориха вратата на кошарата, аз видях в яслите едно малко Дете с голи ръчички. Около главата Му беше ярко. А очите Му бяха сини и кротки. Никога не бях виждала такива очи.

Много време бе минало от тая нощ. Много пъти ставах на пара. Падах като дъжд или роса, провирах се сред бучките чак вдън земя, изпълзявах отново из гърла на изворчетата, тичах из поточетата и реките. Ходила бях доста пъти и в морето. Това се случи на една планина. Аз се търкалях и си играех по един смокинен лист. Под смоковницата се бяха събрали доста хора. Висок Човек им говореше: 

„ Прощавайте на близък си! "

„ Ако имате две ризи, дайте едната на близък си! "

„ Обичайте се един различен като братя! "

„ Обичайте враговете си! "  

Аз виждах от горната страна единствено къдрите на косата Му, а ми се искаше да Го видя в лицето. Защото в никакъв случай не бях чувала таквиз думи. И когато извърна челото Си към небето, аз трепнах. Той беше Детето, което видях в кошарата. По очите Го познах: никой различен нямаше такива кротки и положителни очи.

Един ден аз лежах в остарял глинен съд на върха на един рид дружно с доста капчици оцет. То беше заплашителен ден. Черни облаци се събираха на небето. Беше тежко и задушно. Идеше стихия. Над главата си виждах огромен кръст. Отстрани стоеше пазач с изваден меч. А на кръста бе разпнат Човек. Хората Го бяха разпнали.

– Защо? – попитах глинения съд.
– Защото ги учеше да се обичат.

Човекът простена и пазачът натопи в съда една гъба, забита на тръстикова пръчка. Аз се вмъкнах в една дупчица на гъбата. И когато пазачът сервира гъбата до устата Му, аз Го видях: Той беше високият Мъж, Който поучаваше хората на планината. Очите Му бяха цялостни със сълзи. Но ясни и положителни. Никой различен нямаше такива положителни очи.

Оттогава измина доста, доста време. Безброй пъти обикалях аз земята от снежните полюси до топлите страни. Видях ловци на тюлени да се избиват един различен при делба на лова. Видях по какъв начин черни хора се биеха с бамбукови клони и си чупеха главите с кокосови орехи. Видях по какъв начин се промушваха с копия и саби жителите на страните, гдето пораства лозата и пшеницата. Как се избиваха с патрони и огън. Как палеха градовете си.

О, доста страшни неща съм видяла аз! И единствено аз, мъничката снежинка с леденото сърчице и белите рогчета, зная какъв брой нещастни са хората. Колко безпределно нещастни са те: тъй като се ненавиждат.

Да имах гърло на планинска стихия, щях да им викна, та да потреперат:

– Послушайте Човека със сините очи!

Снимки: ДА „ Архиви “
* Портретна фотография на българския стихотворец и публицист Асен Разцветников (1897-1951) с подпис
* Разцветников като възпитаник