Редовното правителство – много варианти, все така далечно решение
Президентът Румен Радев организира консултациите с представителите на парламентарните групи в много бърз порядък, което отличи стартирането на процедурата по сформиране на постоянно държавно управление след тези избори от предходния път – когато и консултациите, и връчването на проучвателните мандати беше разтеглено във времето, с цел да бъдат избегнат избори в средата на зимата. Бързото осъществяване на консултациите значи и скорошно връчване на първия мандат на претендент за министър-председател, посочен от най-голямата парламентарна група (тази на ГЕРБ-СДС), с което ще стартира да тиктака и седемдневният период, в който претендентът би трябвало или да предложи конструкция и поименен състав на Министерски съвет, или да върне мандата несбъднат. След което рулетката ще се завърти към втория и третия мандат вероятно, както гледахме безчет пъти да предходните две години.
Докато процедурата едвам в този момент стартира, политическите сили не престават да се „ надиграват “ с разнообразни разновидности – част, от които са напълно несъвместими с логиката на парламентарната народна власт. Така да вземем за пример Кирил Петков и Атанас Атанасов, изгубили парламентарните избори, макар изстуденото шампанско в изборната нощ, упорстват ГЕРБ-СДС безусловно да провалят първия мандат, и да поддържат обединението сред „ Продължаваме промяната “ и „ Демократична България “ за втория. И до момента в който от ГЕРБ са посочили, най-много с излъчването на проф. Николай Габровски за претендент за министър-председател, и с препоръчаното от него държавно управление, че са способни да предложат чисто експертна и аполитична структура за кабинет, то ПП-ДБ в това отношение остават един напълно политическо-партиен опит. Кои са вероятните фигури от страна на „ смяната “ към които би могла да се случи компромисна структура за държавно управление? Асен Василев, Атанас Атанасов и Николай Денков ли? Нещо повече, сходна политическа поръчка идва на фона на оферти от служебното държавно управление план на държавен бюджет за 2023 година, в който е отразено директно наследството на ръководството на Кирил Петков и Асен Василев в обществените финанси – с голям недостиг и възходящ държавен дълг поради калпава финансова политика. И още повече, каква е легитимността на този, който е изгубил изборите, с цел да желае и предлага структура на ръководство, а не следва заложената от гласоподавателите вероятност за търсене на разговор и реализиране на консенсус?
Всъщност държанието на „ Продължаваме промяната “ и „ Демократична България “ не подхожда и на държание на втора политическа мощ. Чрез него разпоредбите на парламентарната народна власт и конституционното ръководство се трансформират в обикновен политически пазарлък и самобитен шантаж като залогът са последващи следващи парламентарни избори. Разбира се, цялото завещание на „ смяната “ към този момент две години, във всичките му разнородни форми, е доста сходно – безпорядък, безпорядък и още веднъж безпорядък. И обстановката не е като да предопределя липса на рационални разновидности сред политическите сили. Те могат да включват от държавно управление, което е формирано напълно от специалисти, с програмен небосвод за осъществяване на цели по дати за една година да вземем за пример, до чисто политически кабинет или държавно управление с формула като това на Димитър Попов от началото на демократичния преход в България. Целта, която най-вероятно споделят всички политически партии е една – да се подсигурява относителна политическа непоклатимост за вземането на най-важните и належащи решения в региона на държавните финанси, стопанската система, опазването на здравето, обществената политика, външнополитическите цели и така нататък
В един миг политиците би трябвало да стартират да си задават още по-силно въпроса за цената на политическата неустойчивост в нашите съответни условия – при изчерпващо се самообладание на обществото, при натрупващи се проблеми в основни браншове на ръководството и публични системи, при неразбираема вероятност за бъдещето на Плана за възобновяване, еврозоната в народен подтекст. Тук още веднъж би трябвало да се напомни още един доста значителен миг, че колкото повече се отдалечава решаването на политическата рецесия и стабилизирането на парламентарната народна власт, толкоз повече парламентаризмът в България е подложен под въпрос и опасност като конституционна рамка. Да, въобще не е мъчно да се „ счупи системата “, както е признато да се споделя. Решението, в последна сметка, не е толкоз мъчно и би трябвало да бъде повтаряно до момента в който политическите партии не седнат на масата на договарянията и не реализиран консенсус за държавно управление – просто би трябвало да се съблюдават разпоредбите на парламентарната народна власт, защото две години политически опити доведоха до това България освен да няма постоянно държавно управление, само че даже да няма постоянен бюджет към този момент месеци наред.
Поредните парламентарни избори няма да решат нищо и надали ще доведат до някаква по-различна настройка на партиите в Народното събрание – няма парламентарен сюжет по величина на парламентарните групи, който да не е бил „ разиграван “ след избори през последните две години. Политическият сюжет под формата на разпределението на депутатските мандати възпроизвежда себе си с козметични промени от избори към избори. И след шестите избори няма да бъде по-различно. Нещо, което за следващ път ще удостовери тезата, че диалозите за държавно управление би трябвало да се случат, тъй като всяко едно закъснение няма да докара до смяна на вероятната настройка в Народното събрание, само че ще докара до други доста тежки за страната последствия – по този начин да вземем за пример до 2025 година по държавния дълг ще бъдат платени единствено лихви в размер на 4,5 милиарда лв., което е равностойно на две автомагистрали като Автомагистрала „ Хемус “ или на стратегия за превъоръжаване на армията и флота. Това, схваща може да не се случи. Но зависи единствено и само от способността на партиите да беседват и да реализират консенсус за устойчиво ръководство в някакъв обозрим небосвод.
Димитър Стоянов, коментар за
***
Димитър Стоянов е правист, специализиращ в региона на конституционното право и административното право и развой. В интервала 2017-2021 година е специалист в тази област към политическия кабинет на вицепремиера по правосъдната промяна.
Автор е на изявления по правна, историческа и външнополитическа тема.
Докато процедурата едвам в този момент стартира, политическите сили не престават да се „ надиграват “ с разнообразни разновидности – част, от които са напълно несъвместими с логиката на парламентарната народна власт. Така да вземем за пример Кирил Петков и Атанас Атанасов, изгубили парламентарните избори, макар изстуденото шампанско в изборната нощ, упорстват ГЕРБ-СДС безусловно да провалят първия мандат, и да поддържат обединението сред „ Продължаваме промяната “ и „ Демократична България “ за втория. И до момента в който от ГЕРБ са посочили, най-много с излъчването на проф. Николай Габровски за претендент за министър-председател, и с препоръчаното от него държавно управление, че са способни да предложат чисто експертна и аполитична структура за кабинет, то ПП-ДБ в това отношение остават един напълно политическо-партиен опит. Кои са вероятните фигури от страна на „ смяната “ към които би могла да се случи компромисна структура за държавно управление? Асен Василев, Атанас Атанасов и Николай Денков ли? Нещо повече, сходна политическа поръчка идва на фона на оферти от служебното държавно управление план на държавен бюджет за 2023 година, в който е отразено директно наследството на ръководството на Кирил Петков и Асен Василев в обществените финанси – с голям недостиг и възходящ държавен дълг поради калпава финансова политика. И още повече, каква е легитимността на този, който е изгубил изборите, с цел да желае и предлага структура на ръководство, а не следва заложената от гласоподавателите вероятност за търсене на разговор и реализиране на консенсус?
Всъщност държанието на „ Продължаваме промяната “ и „ Демократична България “ не подхожда и на държание на втора политическа мощ. Чрез него разпоредбите на парламентарната народна власт и конституционното ръководство се трансформират в обикновен политически пазарлък и самобитен шантаж като залогът са последващи следващи парламентарни избори. Разбира се, цялото завещание на „ смяната “ към този момент две години, във всичките му разнородни форми, е доста сходно – безпорядък, безпорядък и още веднъж безпорядък. И обстановката не е като да предопределя липса на рационални разновидности сред политическите сили. Те могат да включват от държавно управление, което е формирано напълно от специалисти, с програмен небосвод за осъществяване на цели по дати за една година да вземем за пример, до чисто политически кабинет или държавно управление с формула като това на Димитър Попов от началото на демократичния преход в България. Целта, която най-вероятно споделят всички политически партии е една – да се подсигурява относителна политическа непоклатимост за вземането на най-важните и належащи решения в региона на държавните финанси, стопанската система, опазването на здравето, обществената политика, външнополитическите цели и така нататък
В един миг политиците би трябвало да стартират да си задават още по-силно въпроса за цената на политическата неустойчивост в нашите съответни условия – при изчерпващо се самообладание на обществото, при натрупващи се проблеми в основни браншове на ръководството и публични системи, при неразбираема вероятност за бъдещето на Плана за възобновяване, еврозоната в народен подтекст. Тук още веднъж би трябвало да се напомни още един доста значителен миг, че колкото повече се отдалечава решаването на политическата рецесия и стабилизирането на парламентарната народна власт, толкоз повече парламентаризмът в България е подложен под въпрос и опасност като конституционна рамка. Да, въобще не е мъчно да се „ счупи системата “, както е признато да се споделя. Решението, в последна сметка, не е толкоз мъчно и би трябвало да бъде повтаряно до момента в който политическите партии не седнат на масата на договарянията и не реализиран консенсус за държавно управление – просто би трябвало да се съблюдават разпоредбите на парламентарната народна власт, защото две години политически опити доведоха до това България освен да няма постоянно държавно управление, само че даже да няма постоянен бюджет към този момент месеци наред.
Поредните парламентарни избори няма да решат нищо и надали ще доведат до някаква по-различна настройка на партиите в Народното събрание – няма парламентарен сюжет по величина на парламентарните групи, който да не е бил „ разиграван “ след избори през последните две години. Политическият сюжет под формата на разпределението на депутатските мандати възпроизвежда себе си с козметични промени от избори към избори. И след шестите избори няма да бъде по-различно. Нещо, което за следващ път ще удостовери тезата, че диалозите за държавно управление би трябвало да се случат, тъй като всяко едно закъснение няма да докара до смяна на вероятната настройка в Народното събрание, само че ще докара до други доста тежки за страната последствия – по този начин да вземем за пример до 2025 година по държавния дълг ще бъдат платени единствено лихви в размер на 4,5 милиарда лв., което е равностойно на две автомагистрали като Автомагистрала „ Хемус “ или на стратегия за превъоръжаване на армията и флота. Това, схваща може да не се случи. Но зависи единствено и само от способността на партиите да беседват и да реализират консенсус за устойчиво ръководство в някакъв обозрим небосвод.
Димитър Стоянов, коментар за
***
Димитър Стоянов е правист, специализиращ в региона на конституционното право и административното право и развой. В интервала 2017-2021 година е специалист в тази област към политическия кабинет на вицепремиера по правосъдната промяна.
Автор е на изявления по правна, историческа и външнополитическа тема.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ