През пролетта на 1967 г. Pink Floyd вече се оформяли

През пролетта на 1967 година Pink Floyd към този момент се оформяли като водачи на психеделичния рок – чужд род, който скоростно си проправял път към известната просвета.

Хипнотизиращият дебютен сингъл на четворката Arnold Layne ги изстрелял в топ 20 на Англия, а концертите им били само по рода си преживяване с новаторска приложимост на квадрофонична звукова система за обемен тон, заслепяващи светлинни резултати и даже машина за мехури.

В оня интервал креативната сила на бандата се дължала на изобретателността на нейния фронтмен, добил паметен статут с опияняващия глас, истинския китарен тон с богато внедрени китарни резултати, и несъмнено, с текстовете на песните. Тези загадъчни текстове, пропити с мистицизъм, с въздействия от Шекспир до Едуард Лиър, и по едно и също време с това с прозираща неподправена детска доверчивост, повеждали слушателите към неразучени досега музикални територии.

Веднага си проличавало, че Сид Барет е човек, изпреварил времето си, само че за жалост през днешния ден той е запомнен освен като пионер на психеделичния рок и създател на именитите Pink Floyd.

Сид бил второто минимум от общо пет деца в своето уважавано семейство от междинната класа. Неговият татко доктор Артър Макс Барет бил прочут патолог, само че Сид рано се насочил към изкуството и се захванал с изобразяване и с актьорство в учебния състав. Запалил се и по емблематичния за бийт поколението разказ „ По пътя “ на Джак Керуак.

Същите увлечения, които го повели към великите му музикални търсения, за жалост белязали и пропадането му към цялостно уединение и обособяване от останалите от Pink Floyd.

Употребата на еуфористични субстанции била измежду основните аргументи за смяната в насоката на групата. Pink Floyd (название, непринудено измислено от Барет като композиция от имената на двама блус музиканти, Пинк Андерсън и Флойд Каунсъл) последователно се отдалечавали от свиренето на кавър версии на R&B песни, които още безчет доста прохождащи групи имитирали. Експериментирането с непознати звуци и съчетаването им с текстовете на Барет (произлезли като че ли от безконечни различни пространства под въздействието на LSD) бързо спечелило вниманието на публиката и на звукозаписните компании.

Но тъкмо когато Pink Floyd били представяни като идващото огромно събитие на английския рок, Сид Барет изгубил нежната си връзка с действителността под въздействието на опиатите.

През май 1967 година, по време на записите на втория сингъл на бандата See Emily Play, Гилмор се отбил в студиото и заварил странна панорама.

“Сид въобще не осъзнаваше, че съм там и просто гледаше с празен взор. По-късно се научих да различавам този взор доста добре, само че точно в оня миг нещата се трансформираха. Беше потрес, той беше друг човек ”.

Покрай непрекъснатите паники за здравето на техния другар и креативен водач, Pink Floyd в действителност процъфтявали, а See Emily Play станала по-голям шлагер и от Arnold Layne и стигнала номер 6 в английските ранглисти. А Барет към този момент бил написал редица брилянтни песни за дебютния албум The Piper at the Gates of Dawn. Ту неуместни, ту стъписващо задълбочени и интроспективни, текстовете му не спирали да поразяват, до момента в който той самият потъвал окончателно в личния си вътрешен свят.

Pink Floyd трябвало да откажат присъединяване си на Националния фестивал по джаз и блус заради „ нервно безсилие “ на фронтмена.

През есента Floyd поели на първото си американско турне, само че обществените появи на Барет представлявали голям проблем. По време на концерт в Сан Франциско той просто стоял на сцената и разстройвал струните на китарата си. В няколко телевизионни участия само се взирал кататонично във водещите. Притеснени, мениджърите на групата прекратили турнето, с цел да избегнат повече срамни случки. В същия интервал от Барет се очаквало и да напише по-успешен идващ сингъл от See Emily Play.

Scream Thy Last Scream и Vegetable Man били счетени за прекомерно мрачни, с цел да бъдат издадени като сингли и в последна сметка Apples and Oranges била определена в средата на ноември, само че не била толкоз запаметяваща се като предните песни и не стигнала до чартовете.

След един провален коледен концерт, бандата се свързала с Дейвид Гилмор, който тогава бил фронтмен на друга група, Joker’s Wild.

Китаристът и артист получил предлагането да стане пети член на Pink Floyd. Надеждите на останалите, че протичащото се с Барет ще е просто фаза, която ще премине, оставали напразни и те трябвало да взимат радикални решения.

Първоначално желали да задържат Сид в бандата и той само да написа песните, без да бъде част от дейния концертен живот. Но и това нямало по какъв начин да сработи. През март 1968 година Барет към този момент бил изключен от групата, която основал и чийто неповторим образ оформил.

Предстояла им дълга и все толкоз заплетена история на триумфи и спорове – само че към този момент без присъединяване на Барет.

Самият Сид Барет почнал къса независима кариера и издал два албума, само че при започване на 70-те прекратил музикалните си занимания, завърнал се в родния Кеймбридж и там се отдал на другите си обичани действия, градинарство и изобразяване.

Гилмор до последно траял да свири дружно с него на някои от участията му след раздялата с Floyd, а след това се грижел и полагащите се приходи на бандата от авторски права да доближават до Барет (падали му се към 200 хиляди $ годишно).

Докато някогашният фронтмен водел своя монашески живот, групата написала своя девети студиен албум Wish You Were Here особено за него.

Тогава 29-годишният Барет, напълнял, гологлав и с напълно обръснати вежди, бил неразпознаваем и в началото останалите даже не го познали. С изключение на една напълно къса среща сред него и Уотърс няколко години по-късно, това бил последният път, когато Сид Барет се срещнал с който и да е от Pink Floyd.

Пионерът на психеделичния рок траял усамотението си, а през 2006 година умря от рак на панкреаса. За почитателите той ще остане неосъщественият талант от златната ера на рока и индивидът, запалил искрата на Pink Floyd, единствено с цел да пропадне в бездната, като че ли издълбана от личната му поглъщаща музика.