Връщане към корените и маргинален хленч
През последните няколко години в българското общество се следи извънредно възходящ интерес към българските обичаи, фолклор, еднаквост, история. Народни носии се обличат като сватбено и абитуриентско облекло. Етнографски събори вид " Жеравна " и " Гела " се радват на голям интерес. Възстановиха се редица средновековни замъци. Голяма известност набират възстановките на исторически събития. Все повече българи практикуват национални танци, както като занимание, по този начин и непринудено на най-разнообразни места - в парка, на основната улица, на морския бряг даже на и в едно от Седемте рилски езера.
Паралелно с този развой следим и истерично отрицание към него. Макар неговите критици да са малобройни, те са извънредно шумни и дразнещи (поне в обществените мрежи). И в случай че в тази ситуация с хорото във водите на " Бъбрека " упреците им бяха основателни (последствията от едно безразсъдно нахлуване в деликатна екосистема могат да бъдат сериозни), то по отношение на цялостната наклонност следим един скучен, комплексарски плач.
Виещите на умряло против връщането към нашите корени могат условно да се разделят на две групи. Първата се състои от идеологически съперници на всяка традиция, била тя родова, национална, религиозна и така нататък Дали от грантова мотивация, или от комплекси за непълноценност (личностна и/или национална), тези хора редовно показват позиция срещу " всичко българско и родно ", като в добавка някои от тях се прочуха и с неуместно отменяне на универсални полезности като удостояване на храбростта (според тях в XXI век това било " отживялост " ). Стигнаха до такава степен да изясняват по какъв начин българинът имал проблем със своята еднаквост, въпреки очевидно само те да имат подобен проблем.
Втората група включва политически маргинализирани, постоянно мрънкащи и недоволни от живота люде, които преекспонират проблемите и недъзите на днешната българска страна. Непрекъснато приказват по какъв начин ние, българите, трябвало да въстанем против корупцията, мафията, олигархичните зависимости и прогнилата политическа класа. (Обективно видяно, изброените проблеми в действителност съществуват, само че цялостната картина надалеч не е толкоз апокалиптична, както те ни я разказват.) И защото болшинството българи не се трогва от апелите им, а вместо това се отдава на увлечения като хоро, носии и прочие, те трагично установяват, че " България умира с песни и танци ".
Получава се като в песента на Мишо Шамара от преди 20-ина години:
Хората танцуват, други се майтапят,
а балъците завиждат и единствено псуват.
И двете групи критици виждат в посочената наклонност прояви на опростачване, долнопробност, кич. Някои даже съзират " дългата ръка на Кремъл ", потвърждавайки, че надали не Путин финансира всеобщото играене на хоро за да ни откъсне от Европа посредством подбудителство на български шовинизъм.
Вярно е, че в обществото (не единствено българското, това за жалост е международна тенденция) се следи развой на опростачване. Вярно е също, че някои проявления на българския национализъм (веене на знаме с герб в средата, " апаратура " от мезета, наподобяващи обесването на Васил Левски, татуировки, издаващи липса на добър усет и т.н) са пошли и кичозни. Но даже и най-профанския национализъм е хиляда пъти за предпочитане пред националния нихилизъм, въпреки и облечен в интелектуална рекламация.
Що се отнася до мита за Путин, това може да се има вяра и приказва единствено от тежко зомбирани и изгубили всякаква връзка с действителността русофоби. Първо, увлечението по българските обичаи никога не е антиевропейски акт, заради простата причина, че тези обичаи са част от европейското културно завещание. И второ, Русия в никакъв случай няма да подтиква достоверен български шовинизъм, друг от (не)прикрито проруския подобен. Исторически видяно, Русия/СССР постоянно е гледала на всяка демонстрация на български шовинизъм с съмнение и неприязън - като стартираме от революционните комитети на Левски (Апостолът на свободата е наказан с дейната интервенция на граф Игнатиев), минем през национализма от средата на ХХ век (който Сталин, посредством прислужникът си Георги Димитров, подрежда " да се гори с нажежено желязо " ) и стигнем до ледената реакция по отношение на честванията във връзка " 1300 години България ".
А в действителност увлечението по хорото, носията и всичко друго изброено е израз точно на повишеното национално самочувствие на българина.
Нека да се върнем към четвърт век обратно. " Желязната завеса " падна и всички българи видяхме каква голяма пропаст ни разделя от Западна Европа и Северна Америка. Осъзнахме, че живеем в скотска бедност (до 1989 година изкуствено поддържаните цени у нас създаваха илюзията, че стандартът ни е от малко малко приличен). Дадохме си сметка, че е немислимо да настигнем Запада за 10 или даже 20 години. Отгоре на всичко същият този Запад ни отряза достъпа, вкарвайки България в " черния лист " на Шенгенското съглашение.
Разбираемо, по това време по никакъв начин не беше съвременно да си родолюбец. Вместо това мнозина спореха чие чуждопоклонничество (естествено, на " западна " държава) е най-хубаво.
Сега всичко това е единствено неприятен спомен. Живеем доста по-добре, караме като цяло прилични коли, притежаваме съвременна техника, разрешаваме си почивки в чужбина. И най-важното: срещите ни със западняци от дълго време към този момент не са като допир с извънземна цивилизация. Нормално е да ни порасне самочувствието, още повече, като знаем какво сме изстрадали до не чак толкоз от дълго време.
И в случай че това важи за родените преди 1985 година, то днешните млади българи даже не са осакатени по този метод. Те израснаха с убеждението, че принадлежността ни към цивилизования свят е даденост. Те не схващат смисъла на понятието " шенгенска виза " и не знаят коя е мадам Коломбел*, само че за сметка на това, с помощта на вълшебни думички като " low cost " и " airbinb " светът е техен, също както и на връстниците им от другите развити страни. Нещо, което нашето потомство (роден съм през 1978 г.) на техните години не можеше и да мечтае.
Повече от две десетилетия като че ли се свеняхме от българското, стремейки се да станем интегрална част от Запада и да се утвърдим като такава. Затова в този момент се връщаме към корените си и няма кой да ни спре! Независимо от маргиналния плач на всякакви критикари...
*Натали Коломбел е шеф на визовата работа на Посолството на Република Франция у нас през втората половина на 90-те години на предишния век. Става известна със серия от скандални разкрития за надменно и унизително отношение от нейна страна към български жители, кандидатстващи за виза. След напън от държавното управление на Република България, отпред с Иван Костов, френското Външно министерство я отзовава от София.
Паралелно с този развой следим и истерично отрицание към него. Макар неговите критици да са малобройни, те са извънредно шумни и дразнещи (поне в обществените мрежи). И в случай че в тази ситуация с хорото във водите на " Бъбрека " упреците им бяха основателни (последствията от едно безразсъдно нахлуване в деликатна екосистема могат да бъдат сериозни), то по отношение на цялостната наклонност следим един скучен, комплексарски плач.
Виещите на умряло против връщането към нашите корени могат условно да се разделят на две групи. Първата се състои от идеологически съперници на всяка традиция, била тя родова, национална, религиозна и така нататък Дали от грантова мотивация, или от комплекси за непълноценност (личностна и/или национална), тези хора редовно показват позиция срещу " всичко българско и родно ", като в добавка някои от тях се прочуха и с неуместно отменяне на универсални полезности като удостояване на храбростта (според тях в XXI век това било " отживялост " ). Стигнаха до такава степен да изясняват по какъв начин българинът имал проблем със своята еднаквост, въпреки очевидно само те да имат подобен проблем.
Втората група включва политически маргинализирани, постоянно мрънкащи и недоволни от живота люде, които преекспонират проблемите и недъзите на днешната българска страна. Непрекъснато приказват по какъв начин ние, българите, трябвало да въстанем против корупцията, мафията, олигархичните зависимости и прогнилата политическа класа. (Обективно видяно, изброените проблеми в действителност съществуват, само че цялостната картина надалеч не е толкоз апокалиптична, както те ни я разказват.) И защото болшинството българи не се трогва от апелите им, а вместо това се отдава на увлечения като хоро, носии и прочие, те трагично установяват, че " България умира с песни и танци ".
Получава се като в песента на Мишо Шамара от преди 20-ина години:
Хората танцуват, други се майтапят,
а балъците завиждат и единствено псуват.
И двете групи критици виждат в посочената наклонност прояви на опростачване, долнопробност, кич. Някои даже съзират " дългата ръка на Кремъл ", потвърждавайки, че надали не Путин финансира всеобщото играене на хоро за да ни откъсне от Европа посредством подбудителство на български шовинизъм.
Вярно е, че в обществото (не единствено българското, това за жалост е международна тенденция) се следи развой на опростачване. Вярно е също, че някои проявления на българския национализъм (веене на знаме с герб в средата, " апаратура " от мезета, наподобяващи обесването на Васил Левски, татуировки, издаващи липса на добър усет и т.н) са пошли и кичозни. Но даже и най-профанския национализъм е хиляда пъти за предпочитане пред националния нихилизъм, въпреки и облечен в интелектуална рекламация.
Що се отнася до мита за Путин, това може да се има вяра и приказва единствено от тежко зомбирани и изгубили всякаква връзка с действителността русофоби. Първо, увлечението по българските обичаи никога не е антиевропейски акт, заради простата причина, че тези обичаи са част от европейското културно завещание. И второ, Русия в никакъв случай няма да подтиква достоверен български шовинизъм, друг от (не)прикрито проруския подобен. Исторически видяно, Русия/СССР постоянно е гледала на всяка демонстрация на български шовинизъм с съмнение и неприязън - като стартираме от революционните комитети на Левски (Апостолът на свободата е наказан с дейната интервенция на граф Игнатиев), минем през национализма от средата на ХХ век (който Сталин, посредством прислужникът си Георги Димитров, подрежда " да се гори с нажежено желязо " ) и стигнем до ледената реакция по отношение на честванията във връзка " 1300 години България ".
А в действителност увлечението по хорото, носията и всичко друго изброено е израз точно на повишеното национално самочувствие на българина.
Нека да се върнем към четвърт век обратно. " Желязната завеса " падна и всички българи видяхме каква голяма пропаст ни разделя от Западна Европа и Северна Америка. Осъзнахме, че живеем в скотска бедност (до 1989 година изкуствено поддържаните цени у нас създаваха илюзията, че стандартът ни е от малко малко приличен). Дадохме си сметка, че е немислимо да настигнем Запада за 10 или даже 20 години. Отгоре на всичко същият този Запад ни отряза достъпа, вкарвайки България в " черния лист " на Шенгенското съглашение.
Разбираемо, по това време по никакъв начин не беше съвременно да си родолюбец. Вместо това мнозина спореха чие чуждопоклонничество (естествено, на " западна " държава) е най-хубаво.
Сега всичко това е единствено неприятен спомен. Живеем доста по-добре, караме като цяло прилични коли, притежаваме съвременна техника, разрешаваме си почивки в чужбина. И най-важното: срещите ни със западняци от дълго време към този момент не са като допир с извънземна цивилизация. Нормално е да ни порасне самочувствието, още повече, като знаем какво сме изстрадали до не чак толкоз от дълго време.
И в случай че това важи за родените преди 1985 година, то днешните млади българи даже не са осакатени по този метод. Те израснаха с убеждението, че принадлежността ни към цивилизования свят е даденост. Те не схващат смисъла на понятието " шенгенска виза " и не знаят коя е мадам Коломбел*, само че за сметка на това, с помощта на вълшебни думички като " low cost " и " airbinb " светът е техен, също както и на връстниците им от другите развити страни. Нещо, което нашето потомство (роден съм през 1978 г.) на техните години не можеше и да мечтае.
Повече от две десетилетия като че ли се свеняхме от българското, стремейки се да станем интегрална част от Запада и да се утвърдим като такава. Затова в този момент се връщаме към корените си и няма кой да ни спре! Независимо от маргиналния плач на всякакви критикари...
*Натали Коломбел е шеф на визовата работа на Посолството на Република Франция у нас през втората половина на 90-те години на предишния век. Става известна със серия от скандални разкрития за надменно и унизително отношение от нейна страна към български жители, кандидатстващи за виза. След напън от държавното управление на Република България, отпред с Иван Костов, френското Външно министерство я отзовава от София.
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ