Като две съседни страници на затворена книга
„ През половината от дните не мога без теб. В останалото време ми е все едно дали ще те видя отново. Това не е въпрос на морал, а на устойчивост. “
Това написа Катрин на своя скришен обичан Ласло в една от най-трогателните любовни истории в литературата и киното – „ Английският пациент “. Филмът излиза през 1996 година Антъни Мингела, който е и режисьор на лентата, написа сюжета по едноименния разказ на Майкъл Ондатджи. През 1992 година му присъждат премията „ Букър Макконъл “ за книгата „ Английският пациент “.
Една неразрешена обич, избухнала измежду пясъците на Египет в разгара на Втората международна война, която приключва трагично, само че е дълбока и безконечна като самия живот. Катрин умира сама, осакатена след самолетна злополука, надалеч от света в пещера в пустинята, където Ласло я оставя, с цел да потърси помощ и гориво за един различен аероплан наоколо, с който биха могли да се измъкнат.
Но по неумолимите закони на войната той не се връща. Умира в Италия, обезобразен до неразбираемост, затрупан с тежки рани от главата до петите, без памет за това кой е, нито от кое място е пристигнал, нито какво е претърпял. Но сърцето не не помни. То носи спомените и те не си отиват със гибелта на тленното тяло.
Любовта остава във времето и пространството, и оттатък тях. Нека си напомним тази красива история в Деня на влюбените. Преводът на български на романа „ Английският пациент “ е на Валентина Донкова. И в случай че любовта ни прави по-добри – дано не забравяме, че съществува.
***Без дата и име.
Понякога, когато тя може да прекара нощта с него, двамата се разсънват от молитвите, почнали преди изгрев-слънце от трите минарета на града. Той я изпраща през пазарите за индиго сред Южно Кайро и нейния дом. Красивите песни на вярата пронизват въздуха като стрели, минаретата беседват, като че ли разнасят слуха за любовниците, които вървят в студения утрешен въздух, кондензиран с миризмата на дървени въглища и хашиш. Грешници в заветен град.Той опустошава с ръка чашите и чиниите върху маса в ресторанта – тя, някъде другаде в града, подвига взор, като че ли е доловила повода за този звук. Когато е без нея. Той, който в безкрайните километри, отделящи пустинните градове един от различен, в никакъв случай не бе усещал самотност. Мъжът в пустинята може да задържи нечие неявяване в шепи. Той знае, че то утолява жаждата повече от водата. В близкия Ел Тадж познава едно растение, чиято вътрешност съдържа питателна течност. Всяка заран можеш да отпиваш от нея. Растението цъфти към година, преди да почине, евентуално от безсилие.Лежи в стаята, обкръжен от бледите карти. Без Катрин. Страстта му напира да изгори всички правила на държание, всякакво образование.
Само имената на племената, на номадите, разносвачи на религия, които бродят в монотонността на пустинята и събират светлина, идоли и цвят. Или камъни, железни кутии и кости, които с обич и молитва се трансформират във безконечни. Тя прекрачва в това великолепие и става част от него.
Умираме и отнасяме богатите наноси от обич и от разнообразни усети, повличаме тела, в които сме се гмуркали, с цел да изплуваме с тяхната мъдрост на повърхността, характери, по чиито клони сме се катерили, страхове, в чиито пещери сме се крили. Когато умра, желая всичко това да бъде маркирано върху тялото ми. Вярвам в картографията на естествените неща, а не в наименованията на някаква карта — като тези табелки с имена на богати хора по стените на постройките.
Това написа Катрин на своя скришен обичан Ласло в една от най-трогателните любовни истории в литературата и киното – „ Английският пациент “. Филмът излиза през 1996 година Антъни Мингела, който е и режисьор на лентата, написа сюжета по едноименния разказ на Майкъл Ондатджи. През 1992 година му присъждат премията „ Букър Макконъл “ за книгата „ Английският пациент “.
Една неразрешена обич, избухнала измежду пясъците на Египет в разгара на Втората международна война, която приключва трагично, само че е дълбока и безконечна като самия живот. Катрин умира сама, осакатена след самолетна злополука, надалеч от света в пещера в пустинята, където Ласло я оставя, с цел да потърси помощ и гориво за един различен аероплан наоколо, с който биха могли да се измъкнат.
Но по неумолимите закони на войната той не се връща. Умира в Италия, обезобразен до неразбираемост, затрупан с тежки рани от главата до петите, без памет за това кой е, нито от кое място е пристигнал, нито какво е претърпял. Но сърцето не не помни. То носи спомените и те не си отиват със гибелта на тленното тяло.
Любовта остава във времето и пространството, и оттатък тях. Нека си напомним тази красива история в Деня на влюбените. Преводът на български на романа „ Английският пациент “ е на Валентина Донкова. И в случай че любовта ни прави по-добри – дано не забравяме, че съществува.
***Без дата и име.
Понякога, когато тя може да прекара нощта с него, двамата се разсънват от молитвите, почнали преди изгрев-слънце от трите минарета на града. Той я изпраща през пазарите за индиго сред Южно Кайро и нейния дом. Красивите песни на вярата пронизват въздуха като стрели, минаретата беседват, като че ли разнасят слуха за любовниците, които вървят в студения утрешен въздух, кондензиран с миризмата на дървени въглища и хашиш. Грешници в заветен град.Той опустошава с ръка чашите и чиниите върху маса в ресторанта – тя, някъде другаде в града, подвига взор, като че ли е доловила повода за този звук. Когато е без нея. Той, който в безкрайните километри, отделящи пустинните градове един от различен, в никакъв случай не бе усещал самотност. Мъжът в пустинята може да задържи нечие неявяване в шепи. Той знае, че то утолява жаждата повече от водата. В близкия Ел Тадж познава едно растение, чиято вътрешност съдържа питателна течност. Всяка заран можеш да отпиваш от нея. Растението цъфти към година, преди да почине, евентуално от безсилие.Лежи в стаята, обкръжен от бледите карти. Без Катрин. Страстта му напира да изгори всички правила на държание, всякакво образование.
Другата половина от живота й към този момент не го интересува. Копнее единствено за нейната внушителна хубост и богата експресивност, за скритата замяна на незначителни мисли посред им, повърхностното задълбочаване, близостта на тяхното отчуждение, напомняща две прилежащи страници на затворена книга.
**
Само имената на племената, на номадите, разносвачи на религия, които бродят в монотонността на пустинята и събират светлина, идоли и цвят. Или камъни, железни кутии и кости, които с обич и молитва се трансформират във безконечни. Тя прекрачва в това великолепие и става част от него.
Умираме и отнасяме богатите наноси от обич и от разнообразни усети, повличаме тела, в които сме се гмуркали, с цел да изплуваме с тяхната мъдрост на повърхността, характери, по чиито клони сме се катерили, страхове, в чиито пещери сме се крили. Когато умра, желая всичко това да бъде маркирано върху тялото ми. Вярвам в картографията на естествените неща, а не в наименованията на някаква карта — като тези табелки с имена на богати хора по стените на постройките.
Всеки от нас е летопис на всички хора, книга за живота на другите. Ние не сме ничие владеене, не сме и моногамни по усет и по опит. Всичко, което съм желал, е да вървя по земя, неразчертана в карти.
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ