През март 2015 година малкият Гардел Мартин паднал в леден

През март 2015 година дребният Гардел Мартин паднал в мразовит бързей и бил мъртъв повече от час и половина. След непълни четири дни той излязъл от болничното заведение жив и здрав. Неговата история е една от тези, които карат учените да преразгледат самия смисъл на понятието „ гибел “, написа Россия.

Първоначално ѝ се коствало, че просто я е заболяла глава – само че по този начин, както в никакъв случай не я е боляла. 22-годишната Карла Перес чакала второ дете – била в шестия месец от бременността. Първоначално тя не се изплашила доста и решила да прилегне с вярата, че главоболието ще мине. Но болката единствено се усилила и когато станала нетърпима, тя помолила брат си да звънне на 911.

На 8 февруари 2015 година към среднощ Бърза помощ закарала Карла Перес от вкъщи ѝ във Ватерло, щата Небраска, в Методистката женска болница в Омаха. Там дамата почнала да губи схващане, дишането ѝ спряло и лекарите сложили в гърлото ѝ тръба, с цел да продължава кислородът да постъпва към плода.

Компютърната томография посочила: просторен кръвоизлив в мозъка създавал голямо налягане в черепа на дамата.

Перес претърпяла инсулт, само че плодът за удивление не потърпевш, неговото сърце продължавало да бие решително и равно, като че ли нищо не се е случило. Около два часа през нощта повторната томограма посочила, че вътречерепното налягане необратимо е деформирало мозъчния дънер.

„ Виждайки това, всички разбрахме, че нищо хубаво не можем да чакаме “, споделя Тифани Сомер-Шели, лекарят, следил Перес и през първата, и през втората бременност.

Карла се озовала на тънката граница сред живота и гибелта – мозъкът ѝ спрял да действа без шансове за възобновяване. С други думи, той бил мъртъв, само че виталната активност на организма можела да се поддържа изкуствено, в дадения случай – с цел да се даде опция на 22-седмичния плод да се развие до етап, когато може да съществува независимо.

Хората, които като Карла Перес се намират в гранично положение, с всяка година стават от ден на ден, а учените все по-ясно схващат, че „ превключвателят “ на нашето битие няма единствено две положения (вкл./изкл.), а доста повече, и че сред черното и бялото има място за голям брой оттенъци.

В „ сивата зона “ нищо не е окончателно, от време на време е мъчно да се дефинира какво е животът, а някои хора пресичат последната линия, само че се връщат – и от време на време в детайлности описват за видяното отвъд.

„ Смъртта е развой, а не момент “, написа реаниматорът Сам Парния в книгата си „ Изтриване на гибелта “: сърцето престава да бие, само че органите не умират в същата минута. Всъщност, написа докторът, те могат да останат неувредени още много дълго, а това значи, че за дълготрайно време „ гибелта е изцяло обратима “.

По какъв метод тази, чието име е синоним на жестокост, може да бъде обратима? Каква е природата на прехода през тази „ сива зона “? Какво се случва освен това с нашето схващане?

В Сиатъл биологът Марк Рот организира опити, като потапя животните в изкуствена анабиоза благодарение на химични съединения, които забавят сърцетуптенето и метаболизма до равнище, сходно на това, което се следи по време на сън. Неговата цел е да направи хората, сблъскали се с инфаркт, „ малко безсмъртни “, до момента в който не преодолеят следствията на рецесията, сложила ги на границата сред живота и гибелта.

В Балтимор и Питсбърг екипи от травматолози под управлението на хирурга Сам Тишерман организират клинични тествания, при които се намалява температурата на тялото на пациенти с огнестрелни и прободни рани, с цел да се забави кръвотечението за интервал, нужен да се слагат шевове. Тези лекари употребяват студа със същата цел като Рот – химичните съединения: той разрешава в точния момент да се „ убие “ пациентът, с цел да може в последна сметка да се избави неговият живот.

В Аризона експертите по криоконсервация съхраняват телата на повече от 130 души в замразено положение – това също е вариация на „ граничната зона “. Те се надяват, че в миналото в далечното бъдеще, може би след няколко епохи, тези хора ще могат да се размразят и възкресят, а медицината в същото време ще бъде способна да лекува заболяванията, от които те са умряли.

В Индия невробиологът Ричард Дейвидсън учи будистки монаси, изпаднали в положение, известно като тукдам , при което биологичните признаци на живота изчезват, само че тялото, наподобява, не се подлага на разложение седмица или повече. Дейвидсън се пробва да фиксира някаква интензивност в мозъка на тези монаси в вярата да обясни какво се случва, откакто кръвообращението спре.

А в Ню Йорк Сам Парния с вдъхновение споделя за опциите на „ отсрочената реанимация “. По думите му сърдечно-дробната реанимация работи по-добре, в сравнение с е признато да се счита, и при избрани условия – когато температурата на тялото е намалена, непрекият масаж на сърцето вярно се контролира по дълбочина и темп, а кислородът се подава постепенно, с цел да се избегнат увреждания на тъканите – някои пациенти могат да се върнат към живот даже откакто няколко часа сърцето им не е било, и постоянно – без дълготрайни отрицателни последици.

Сега докторът изследва един от най-тайнствените аспекти на връщането от отвъдното – за какво толкоз доста хора, претърпели клинична гибел, разказват по какъв начин тяхното схващане се отделя от тялото? Какво могат да ни кажат тези чувства за природата на „ граничната зона “ и за самата гибел?

Според Марк Рот от Центъра за проучвания на раковите болести „ Фред Хатчинсън “ в Сиатъл, ролята на кислорода на границата сред живота и гибелта е много нееднозначна. „ Още през 70-те години на XVIII век, щом бил открит кислородът, учените разбрали, че той е нужен за живота – споделя Рот. – Да, в случай че мощно се понижи концентрацията на кислорода във въздуха, то може да се убие животното. Но колкото и да е парадоксално, в случай че продължите да снижавате концентрацията до избран предел, животните ще живеят, изпадайки в анабиоза. “

Марк Рот е открил по какъв начин работи този механизъм, с образеца на обитаващите в почвата кръгли червеи – нематоди, които могат да живеят при централизация на О2 единствено 0,5%, само че умират, когато той намалее до 0,1 %. Но в случай че бързо се премине този предел и концентрацията на кислорода продължи да се снижава – до 0,001 % и даже по-малко – червеите изпадат в анабиоза.

По подобен метод те се избавят, когато за тях настъпват сурови времена – което припомня на животните, изпадащи в зимен сън. Лишени от О2, изпадналите в анабиоза същества наподобяват мъртви, само че това не е по този начин – огънчето на живота към момента тлее в тях.

Рот се пробва да управлява това положение, впръсквайки животните с „ обикновен възстановител “, който доста снижава тяхната нужда от О2. Скоро той ще опита този способ и върху хора, с цел да сведе до най-малко вредите, които може да нанесе на пациентите лекуването след инфаркт.

След преден конфликт сред две коли студентката Триша Бейкър се озовала в болничното заведение в Остин, щата Тексас, със строшен гръбнак и мощна кръвозагуба. Когато почнала интервенцията, Триша почувствала, че види под тавана. Тя ясно видяла правата линия на монитора – сърцето престанало да бие.

След това се озовала в болничния кулоар, където убитият ѝ от тъга татко си купувал шоколад от автомата – точно този подробност след това убедил момичето, че това не са били халюцинации. Днес Триша преподава писателско майсторство и е сигурна, че духовете, които са я съпровождали от другата страна, я насочват и в живота.

А Гардел бил прекомерно дребен, с цел да опише какво е изпитвал, когато в продължение на 101 минути бил мъртъв. Но от време на време хората, избавени с помощта на упорита и качествена реанимация, връщайки се към живота, описват какво са видели и историите им са напълно съответни – и плашещо сходни една на друга.

Тези разкази неведнъж са служили за предмет на научно проучване, последния път – в границите на плана AWARE, ръководен от Сам Парния, началник на проучванията в региона на реанимацията в Университета Стони Брук. От 2008 година Парния и сътрудниците му са разгледали 2060 случай на прекъсване на сърцето, случили се в 15 американски, английски и австралийски лечебни заведения. В 330 от тях пациентите са оживели и 140 от оживелите били разпитани. На собствен ред 45 от тях съобщили, че по време на раанимационните процедури се намирали в някаква форма на схващане.

Парния и съавторите му пишат в здравното издание Resuscitation, че тяхното проучване дава опция за напредване в разбирането на разнообразния ментален опит, който евентуално съпътства гибелта след прекъсването на кръвообращението.

Според създателите идната крачка би трябвало да стане проучването на това, въздейства ли – и в случай че да, то по какъв начин – този опит, който множеството откриватели назовават околосмъртни прекарвания (Парния избира формулировката „ прекарвания след гибелта “), върху оживелите пациенти след излекуване, не провокира ли когнитивни проблеми или посттравматичен стрес. Екипът на AWARE не е изследвал това, защото типичният резултат на околосмъртното прекарване е усилващото се чувство, че твоят живот има смисъл и значение.

Има и други психически пояснения на околосмъртните прекарвания. В университета на Мичиган екип откриватели под управлението на Джимо Борджиган е измерила вълните на електромагнитното излъчване на мозъка след прекъсване на сърцето на девет мишки. Във всички случаи високочестотни гама-вълни       (тези, които учените свързват с мислителната дейност) ставали по-силни – и даже по-ясни и подредени, в сравнение с по време на нормално бодърстване.

Може би, пишат откривателите, това е околосмъртното прекарване – нарасналата интензивност на съзнанието зараждаща в преходния интервал преди окончателната гибел?

Още повече въпроси пораждат при проучването на към този момент упоменатия тукдам – положение, когато будисткият духовник умира, само че още една седмица и повече неговото тяло не демонстрира признаци на разложение. Намира ли се той в схващане? Мъртъв ли е, или е жив? Ричард Дейвис от университета на Уисконсин от доста години учи неврологичните аспекти на медитацията. Тези въпроси го вълнуват изключително мощно, откакто съумял да види духовник в тукдам в будисткия манастир Deer Park в Уисконсин.

„ Ако бях влезнал инцидентно в стаята, бих си помислил, че той просто седи, потънал в дълбока медитация – споделя Дейвидсън и в гласа му се чуват нотки на страхопочитание. – Неговата кожа изглеждаше безусловно обикновено, ни най-малки признаци на разложение. “

Усещането, предизвиквано от непосредствената непосредственост до този мъртъв човек, довело до такава степен Дейвидсън да стартира да изследва феномена тукдам.

Той занесъл нужното съоръжение (електроенцефалографи, стетоскопи и т.н.) на два полеви проучвателен пункта в Индия и обучил екип от 12 тибетски лекари да организират проучване на монасите (изследването започвало, когато те били несъмнено живи), с цел да се обясни продължава ли да протича в мозъка им някаква активност след гибелта.

Вероятно доста монаси влизат в положение на медитация, преди да умрат, и след гибелта те по някакъв метод се съхраняват – споделя размисли Ричард Дейвидсън. – Но по какъв начин се случва това и с какво може да се изясни, изплъзва от нашето схващане. “

Обикновено разлагането стартира на практика незабавно след гибелта. Когато мозъкът престане да действа, той губи дарба да поддържа равновесие на всички други системи в организма. Затова, с цел да продължи Карла Перес да износва детето, откакто мозъкът ѝ престанал да работи, екип от повече от 100 лекари, медицински сестри и други чиновници на болничното заведение трябвало да влязат в ролята на нещо като диригенти.

Те непрекъснато следели показанията на уредите, измерващи артериалното налягане, функционалността на бъбреците и салдото на електролити и непрекъснато внасяли промени в състава на течностите, въвеждани в тялото на Перес през катетри.

Но даже изпълнявайки функционалностите на починалия мозък на Перес, лекарите не можели да я възприемат като мъртва. Всички без изключение се отнасяли към нея по този начин, като че ли тя била в дълбока кома, и влизайки в стаята, я поздравявали по име, а отивайки си – се сбогували.

Отчасти те постъпвали по този начин, уважавайки възприятията на роднините на Перес – лекарите не желали да основават усещането, че се отнасят към нея като „ кувьоз за бебето “. Но от време на време държанието им излизало отвън рамките на нормалната вежливост и ставало ясно, че хората, грижещи се за Перес, в действителност се отнасят с нея като с жива.

Тод Ловгрен, един от ръководителите на екипа медици, знае какво е да загубиш дете – неговата щерка, починала в ранно детство, най-голямото от петте му деца, можеше да е на двадесет години в този момент.

„ Не бих уважавал себе си, в случай че не се отнасях към Карла като към жив човек – споделя той. – Видях младата жена с лак на ноктите, майка ѝ ѝ решеше косата, тя имаше топли ръце и пръсти на краката… Дали мозъкът ѝ действа, или не, аз не мисля, че тя е престанала да бъде човек. “

Според Сам Парния гибелта кардинално е обратима. Клетките в организма на индивида, споделя той, нормално не умират дружно с него – някои кафези и органи могат да остават жизнеспособни няколко часа и може би даже дни. Въпросът: по кое време можем да обявим индивида за мъртъв, от време на време се взема решение в сходство с персоналната позиция на лекаря. В годините на своето образование, споделя Парния, масажът на сърцето прекратявал след пет-десет минути, смятайки, че по-късно време мозъкът необратимо е потърпевш.

Но учените реаниматолози са намерили способи да предотвратят гибелта на мозъка и другите органи даже след прекъсването на сърцето. Те знаят, че за това способства понижението на температурата на тялото. На Гардел Мартин е помогнала студената вода, а в някои реанимационни отделения всякога преди началото на масаж на сърцето пациентът се охлажда особено. Учените също знаят какъв брой значими са упоритостта и настойчивостта.

Сам Парния съпоставя реаниматологията с аеронавтиката. През цялата история на човечеството е изглеждало, че хората в никакъв случай няма да полетят, и въпреки всичко през 1903 година братя Райт са се издигнали в небето със своя самолет.

Невероятно е, отбелязва Парния, че от този първи полет, траял 12 секунди, до кацането на Луната са минали единствено 66 години. Той счита, че сходни триумфи ще бъдат реализирани и в реаниматологията. Що се отнася до възкресяването на мъртвите, разсъждава ученият, то тук ние към момента се намираме на етап първия самолет на братя Райт.

И въпреки всичко лекарите към този момент са способни да отвоюват живота от гибелта по невероятни, даващи вяра способи. Едно такова знамение се случило в щата Небраска в навечерието на Пасха, към обяд на 4 април 2015 година, когато с цезарово сечение в Методистката женска болница било родено момченце, получило името Анхел Перес.

Анхел се появил на този свят, тъй като лекарите съумели да поддържат виталната активност на организма на неговата майка, чийто мозък бил мъртъв, в продължение на 54 дни – задоволителни, с цел да се развие плодът до малко, само че напълно обикновено новородено с тегло 1300 грама. Това дете се оказало чудото, за което се молели неговите баба и дядо.