Най-масовото бягство през тунел под Берлинската стена
През 1963 година група студенти от Западна Германия потеглят да копаят тунел под Берлинската стена. Сред тях е юноша на име Йоахим Нойман, който бяга от Източна Германия (ГДР) единствено няколко години по-рано.
Когато бяга през 1961 година, ползвайки паспортa на швейцарски студент, той остава огромна част от фамилията и приятелите си, в това число дългогодишната си другарка Криста Груле. Повечето от неговите сънародници споделят сходни планове: да се съберат още веднъж с близки, с които ги дели 155-километровата преграда през Берлин.
Планът на студентите е единствено един от многото по време на Берлинската стена за превеждане на хора от Изток на Запад. Методите варират мощно и напорът се усилва съразмерно на жестокостта на опитите на източногерманската полиция да ги спре. Правят се тайници в коли, документи се подправят и се копаят тунели.
Този финален способ обаче не е изключително сполучлив. Само към 300 души бягат в течение на близо 30 години през тунели, които лишават месеци да се изкопаят и множеството пъти са разкривани; някои даже преди да бъдат употребявани по предопределение.
Но повтарящите се неуспехи рядко водят до отчаяние. Първият план за тунел на Нейман се проваля: някой уведомява Щази, източногерманската загадка полиция, която арестува няколко бежанци, до момента в който се пробват да избягат. Криста Груле е една от хванатите и е наказана на 16 месеца затвор.
Несломим, Нойман пробва още веднъж. С доста от същите студенти той се заема да построи още един тунел – като стартира в зарязан хлебозавод на Запад и се изравя повече от дължината на футболно игрище. По-късно проходът става прочут като Тунел 57. През двата дни, в които оперира, през тунелът се реализира най-успешно бягство в историята на Берлинската стена.
Маркери на Тунел 57
Нойман е индивидът, който при естествени условия не се отличава с безусловно нищо. Той избира консервативното, само че практично облекло в елементарни нюанси и носи елементарни очила на огромния си нос. Но когато приказва, той се демонстрира като безобразно добросърдечен и безмилостно прям.
Като 21-годишен студент по строително инженерство в източногерманския град Котбус, на към 125 километра югоизточно от Берлин, Нойман е единствено на няколко заверки от дипломирането си, когато взема решение да избяга. Шестнадесет години по-рано Германия е победена във Втората международна война и в този момент страната е разграничена на четири елементи, ръководени от спечелилите: Франция, Англия, Съветския съюз и Съединени американски щати.
Нойман се озовава в руската част – Германска демократична република. През първите години след разделянето до бягството му, към момента няма стена, разделяща Германия и хората могат да минават през границата с документи, макар че не е без риск.
По негови лични сведения, едвам когато стигна до граничния пункт на Фридрихщрасе и застава пред защитата на Източна Германия, той разбра какъв брой е рисково това начинание. Полицията – в това число Щази – е брутална и безмилостна с хората, които се пробват да избягат от Германска демократична република. Не е в полза на страната да има недостатъци, които да напущат планувания стопански напредък, изключително тъй като тези хора по-късно ще станат критици на режима.
В хода на съществуването на Берлинската стена е издигната прикрито планувана обсада без никакво предизвестие през 1961 година (и която разделя столицата сред половината, ръководена от комунистите, и кварталите, следени от трите други страни спечелили във войната) и повече от 100 хората умират при опит да я пресекат. В доста случаи тези хора умират непосредствено от ръцете на граничарите. Много повече, почти 250 000 души, са арестувани като политически пандизчии, а най-честата причина за политически затвор е опит за бягство.
Нойман знае за места като Хоеншонхаузен – пандиза na Щази, където бегълците са арестувани за неопределен срок в извънредно тежки условия. Усещането за вероятен затвор не е надалеч от съзнанието му, когато пристъпва към контролния пункт, където пазачите чакат да прегледат документите му – подправен швейцарски паспорт.
И по този начин той не приказва с защитата. Пускат го през първата инспекция, само че на идната изпращат паспорта му за обстоен обзор и той е заставен да чака с защита, до момента в който инспекцията тече. Пазачът се опита да завърже диалог като го пита какво мисли за столицата на Германия. Нойман дава отговор като си вирва носа във въздуха и измънква нещо. Последвалите въпроси са посрещнати с още мънкане, до момента в който пазачът не се отхвърля с неспокойствие и в последна сметка го пуска.
След като минава границата Нойман, неговият другар Кабиш и още дузина други млади мъже се заравят 11 метра в земята в пекарна, покрай границата, и изкопават правоъгълен отвор, задоволително необятен, с цел да може един човек да се промуши пълзейки. Тунелът продължава под улица Бернауер, под 12-метровата стена, под сигнална ограда, която задейства тревога при допиране и под по този начин наречената „ Death Strip “ – необятна буферна земя, покрита със стоманени шипове и под наблюдаване на прожектори и охранителни кули – след което постепенно се издига нагоре към повърхността на земята.
Част от Death Strip
Изкопаването лишава пет месеца и е изтощително. Мъжете спят в изоставената пекарна в продължение на седмици на смени, трупайки пръстта в чували от брашно и понякога измиват полепналата тиня от телата си с кофи с вода („ Воняхме извънредно “, смее се в този момент Нойман). Те не са сигурни къде тъкмо ще излязат от източната страна и смятаха, че е шанс, когато се озоваха в остаряла къща зад жилищна постройка на улица Щрелицер 55. Тунелът е подготвен на 3 октомври 1964 година
По време на напрегнатите, еуфорични часове, когато първата група хора бяга през тунела, копачите умират от терзание, че нещо може да се обърка. Всички са ясно осведомени с бдителността на граничните патрули. Някои от студентите носят револвери.
На идващия ден Нойман получава ненадейно писмо от своята другарка Криста Груле, която би трябвало да бъде освободена от пандиза след декември. Но я бяха пуснали по-рано и тя му написа, с цел да му заяви това, макар че не знае нищо за новия под земята план. Нойман й споделя и момичето идва още същата вечер. Така този път тя стигна до Западен Берлин сполучливо.
Докато нощта се влачи, няколко от граничните чиновници виждат, че нещо се случва. Те изпращат няколко свои сътрудници в цивилно облекло към вратата на улица Щрелицер 55, където сътрудниците им бързо схващат какво се случва и викат подкрепление. Един от копачите, който стои до вратата, мъж на име Райнхард Фурер, ги вижда да се доближават и пропълзява назад към отвора на тунела, с цел да предупредят останалите.
Егон Шулц
За гибелта на Шулц източногерманското държавно управление упреква младите радикали и Тунелът, несъмнено, е съборен. Копачите дават отговор като изпращат балони с прикрепени писма през стената.
„ Убиецът е източногерманската загадка полиция “, споделя се в писмото. „ Истинският палач е системата, която се оправя с всеобщата миграция на своите жители не посредством премахване на повода за казуса, а посредством създаване на СТЕНА и предоставяне заповед на германци да стрелят германци. “
Райнхард Фурер
По-късно Нойман и Криста Груле се женят и остават дружно цялостен живот. Фурер става астронавт; Кабиш продължава да прекарва хора през границата още десетилетия. Тунел 57 стана прочут с това име, тъй като 57 души – което е към 1/5 от всички сполучливо избягали през тунели – пропълзяват през него на Запад за две нощи.
Години след рухването на Берлинската стена на 9 ноември 1989 година и обединяването на Германия, е формирано дело по отношение на гибелта на Егон Шулц. Протоколът му за аутопсия е липсващ от Щази в опит да се прикрие случая, само че се открива, че съдбовният изстрел е бил изстрелян от граничар, който работи по указания на офицер от Щази.
