Какво не знаете за ваксините
През 1768 година съветската Екатерина Велика вика британския доктор Томас Димсдейл в Санкт Петербург, с цел да сложи ваксина против дребна шарка на нея и на сина ѝ, великия княз Павел. Процедурите, несъмнено, са с висок залог и до момента в който Димсдейл приготвя инжекцията, хората шушукат, че няколко файтони чакат в подготвеност ако нещо се обърка и лекарят би трябвало да избяга от ядосаната навалица последователи на императрицата. За благополучие всичко минава без проблеми.
Един доктор, Забдиел Бойлстън, имунизира близо 300 пациенти. Процесът надалеч не е съвършен – към 2% от тези пациенти почиват. Но в съпоставяне със смъртността при дребната шарка, която е към 15-30%, щателните записи на Бойлстън демонстрират на мнозина, че имунизацията има капацитет да избави доста животи.
Имунизацията – или неналичието на такава – изиграва значима роля в живота на създателите на Америка. Бенджамин Франклин става мощен последовател на интервенцията, откакто през ноември 1736 година губи 4-годишния си наследник Франсис от дребна шарка.
Появява се слух, че момчето е било имунизирано, само че все пак почива. Франклин обаче коментира случая и по-късно написа в автобиографията си: „ Дълго време горчиво съжалявах и към момента скърбя, че не му бях направил имунизация. Споменавам това поради родителите, които пропущат тази интервенция с догатката, че в никакъв случай няма да си простят, в случай че някое дете почине от нея; моят образец демонстрира, че съжалението може да бъде еднообразно и в двата случая и че затова би трябвало да се избере по-безопасният. “
Имунизацията е имала въпреки всичко няколко минуса: един от тях е, че новопоявилите се пациенти могат да предадат заболяването, когато се възстановят от лекото ѝ превозване. Освен това не е имало стандартизирана доза, която да подсигурява, че прекарването фактически ще бъде леко. Това е по-добре от нищо, само че очевидно има какво да се желае. И тук се появява Едуард Дженър, така наречен Баща на имунологията.
Големият пробив на Дженър идва от изследването по какъв начин излагането на по-малко гибелен, само че сходен вирус дава имунитет към по-смъртоносен вирус. През 1796 година той лекува доячка на име Сара Нелмс от зараза с кравешка едра шарка, която съгласно нея е получила от кравата си Блосъм. В известния си опит той взема гной от раните на Нелмс и имунизира с нея 8-годишно момче на име Джеймс Фипс. В резултат на това Фипс се възвръща и Дженър имунизира детето с материал за дребна шарка. В резултат пък на това Фипс не се разболява.
Така процедурата, при която по-слаб или мъртъв вирус дава имунитет, става известна като имунизация, по името на латинската дума vacca, която значи крава.
Поне по времето на Дженър инокулацията се отнася до действието нанасяне на заразен материал върху кожна лезия, до момента в който имунизацията се отнася съответно до нанасянето на по-малко рисков материал от кравешка шарка за попречване на дребна шарка. Днес двата термина постоянно се употребяват като взаимозаменяеми за обозначаване на всяка процедура, при която нещо се внася в организма, с цел да помогне на имунната система да се защищити от заболявания.
Още през XVIII в. връзката с говедата основава на някои хора неправилна визия. Мнозина се отнасят с съмнение към това (да си признаем, неуместно звучащо) здравно лекуване, да не приказваме за концепцията за целеустремено заразяване с една болест, с цел да се предотврати друга. Някои настояват даже, че смесването на скотски и човешки субстанции опонира на библейските правила.
Известен исторически антиваксър на име Бенджамин Мозли даже предизвестява хората, че имунизирането може да докара до „ „.
Един от проблемите при имунизациите е, че учените не могат де факто да произведат ваксина; вирусният материал, с който се ваксинират хората, би трябвало да идва от към този момент инфектиран човек, което затруднява публичните акции за имунизиране. Но през 1803 година испанското държавно управление намира нетрадиционен и извънредно неетичен метод за заобикаляне на казуса.
Крал Карлос IV желае да имунизира хората в американските и филипинските колонии на Испания. И лекарите измислят проект, който включва транспортен съд, екипаж и 22 деца сираци. Идеята е да се отплава и по-късно децата да бъдат имунизирани поредно, като едно от тях дава гнойта на идващото и по този начин нататък, образувайки човешка верига и осигурявайки достъп до скъпия вирусен материал.
Децата в последна сметка се заселват в Мексико, само че капитанът на кораба Франсиско Хавиер де Балмис продължава да имунизира хората по целия свят през идващите четири години.
Ваксинирането се трансформира стандарт в медицината, тъй като е доста по-безопасно от инокулацията. Всъщност Обединеното кралство не разрешава вариолацията – другото име на имунизацията с вируса на дребната шарка – през 1840 година с приемането на националния Закон за имунизацията. Този закон планува и безвъзмездни ваксини за бедните – първият случай на безвъзмездни медицински услуги в Обединеното кралство. През 1853 година боцкането на новородените там става наложително, а през 1855 година Масачузетс приема първия щатски закон в Съединени американски щати, който изисква имунизация на учениците.
Тъй като потребността от дози нараства всяка година, учените създават способ за размножаване на кравешка едра шарка измежду телета особено за имунизационно прилагане – артикул, който назовават „ животинска ваксина “. По създание учените събират инфекциозна течност от кравите за потребление във ваксини против дребна шарка. Това е по-безопасно от преместването на гной от един човек на различен, защото намалявало риска от преместване на други заболявания, да вземем за пример сифилис.
След като един доктор от Бостън показва концепцията на американските откриватели, бизнесмените бързо откриват „ ферми за ваксини “, с цел да усилят производството. През 1876 година здравният съвет на Ню Йорк открива плантация в Клифтън, Ню Джърси, с цел да отглежда крави, инфектирани с кравешка едра шарка. До 1897 година в най-малко шест щата действат повече от 14 огромни ферми за ваксини. Драйвакс, ваксина против дребна шарка, създадена от лабораториите Уайти и употребена през по-голямата част от 20 век в публичните акции за имунизация, е получена от вариант, придобит във фермата за ваксини на Здравния съвет в Ню Йорк.
Дребната шарка получи огромно внимание, тъй като е много смъртоносна. Но тя не е единственото вирусно заболяване, за което учените се надпреварват да основават ваксини. Френският химик Луи Пастьор открива, че бактериите губят вирулентността си с течение на времето – развой, който той назовава атенюация. В един незабравим опит от 1881 година той имунизира група животни два пъти с атенюирана ваксина против антракс и оставя контролна група неимунизирана, за съпоставяне. Около две седмици по-късно той излага всички животни на жив антракс. В рамките на няколко дни неимунизираните овце и кози умират, до момента в който имунизираните остават здрави.
