Любовта, която ни помага да се помирим със себе си
Прекрачихме самоуверено в месеца на любовта. И виното. С което февруари ни дава идеални предпоставки да търсим измежду хладното време на открито топлина – топлина в домовете, сърцата и мозъците си.
Неизбежно е да мислим за страсти в този месец. И мисълта нормално е преплетена с наслада, само че и с горест. Любовта постоянно е точно такава – изтъкана от противоположности.
Миналата пролет гледах един филм, основан на славянската митология, в който героят беше митичен звяр и – по познатия баснословен модел – в крепостта на леговището му се озова красиво младо момиче. В началото тя беше изплашена, той – ядосан и злобен. После се впуснаха в завършения, опознаване, възприятията им се смекчиха, припламнаха искри... И по време на най-големите премеждия Звярът сподели нещо, което стои в мозъка ми и до през днешния ден. „ Помогни ми да се помиря със себе си... ” – простена той към Красавицата. Когато любовта предизвиква какофония в живота и вътрешния ти свят, по-добре отпусни хватката, с която си се вкопчил в „ избраника на сърцето си ”. Очевидно тук урокът ще е различен. Ние сме вихър. Буря. Кълбо от полюсни страсти, мисли и прекарвания. Понякога забравяме кои сме. Ставаме пандизчии на неприятните си мисли, които кръжат в мозъка ни. Понякога ставаме истински зверове... Но никой не може да остане дълго в този образ, когато е обичан. Когато знае, че е скъп и нечия обич го прави специфичен. Когато някой е надзърнал в душата му и е видял там едно малко изплашено дете, към момента любопитно към света...
В приказките е по този начин – целувката на същинската обич е притежател на най-силната магия, която може да промени света. Само че през днешния ден не имаме вяра доста в приказки. Станахме практични. Меркантилни. Бъркаме страха си от самотност с обич. Обвързваме се, с цел да не ни сочат с пръст като саможиви особняци-самотници. И зад една връзка постоянно се крият главно страхове и предубеждения вместо обич и реципрочност. А взаимоотношенията се трансформират в огледало на Негово Величество Егото. Особено когато се впуснеш да
Неизбежно е да мислим за страсти в този месец. И мисълта нормално е преплетена с наслада, само че и с горест. Любовта постоянно е точно такава – изтъкана от противоположности.
Миналата пролет гледах един филм, основан на славянската митология, в който героят беше митичен звяр и – по познатия баснословен модел – в крепостта на леговището му се озова красиво младо момиче. В началото тя беше изплашена, той – ядосан и злобен. После се впуснаха в завършения, опознаване, възприятията им се смекчиха, припламнаха искри... И по време на най-големите премеждия Звярът сподели нещо, което стои в мозъка ми и до през днешния ден. „ Помогни ми да се помиря със себе си... ” – простена той към Красавицата. Когато любовта предизвиква какофония в живота и вътрешния ти свят, по-добре отпусни хватката, с която си се вкопчил в „ избраника на сърцето си ”. Очевидно тук урокът ще е различен. Ние сме вихър. Буря. Кълбо от полюсни страсти, мисли и прекарвания. Понякога забравяме кои сме. Ставаме пандизчии на неприятните си мисли, които кръжат в мозъка ни. Понякога ставаме истински зверове... Но никой не може да остане дълго в този образ, когато е обичан. Когато знае, че е скъп и нечия обич го прави специфичен. Когато някой е надзърнал в душата му и е видял там едно малко изплашено дете, към момента любопитно към света...
В приказките е по този начин – целувката на същинската обич е притежател на най-силната магия, която може да промени света. Само че през днешния ден не имаме вяра доста в приказки. Станахме практични. Меркантилни. Бъркаме страха си от самотност с обич. Обвързваме се, с цел да не ни сочат с пръст като саможиви особняци-самотници. И зад една връзка постоянно се крият главно страхове и предубеждения вместо обич и реципрочност. А взаимоотношенията се трансформират в огледало на Негово Величество Егото. Особено когато се впуснеш да
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ