Прекалената родителска любов
Прекалената родителска обич
създател: Мариета Карталова
посетител източник: Българска школа по психоанализа / Психология за родители
Всички обичаме децата родители, баби, дядовци, лели... и всеки по друг метод показва това, което усеща. Но постоянно връзката родител-дете е свещена. На децата си родителите посвещават забележителна част от времето, силата и средствата си, неведнъж за сметка на личните си ползи. Просто тъй като обичат децата си!
Любовта е знамение и чудо. Затова е минимум необичайно да зададем въпроса: „ Възможно ли е да обичаме прекомерно доста? " Всъщност, любовта не е казусът – въпросът е по какъв начин постъпват родителите в името на любовта?
За по-голяма част от родителите да обичаш прекомерно е обикновено. Но въпреки всичко те се отнасят към своите деца по друг метод – всеки съгласно своите разбирания,усещания и упоритости. Накратко, най-разпространените способи за отношение са:
* Родители, които прекомерно защищават децата си – те не съумяват да виждат по кое време децата им са способни и способени. Прекалената им отбрана може да е причина техните деца да станат плахи и нервни, що се отнася до личните им качества.
* Родители-спасители - „ Те са просто деца. " - споделят тези родители. А най-после са учудени, за какво същите тези деца не умеят да поемат отговорност за каквото и да е.
* Всичко е разрешено – от време на време родителите са уверени, че децата имат потребност от пространство, в което да се развиват. Но тези деца не построяват у себе си самодисциплина, самоконтрол и не умеят да зачитат другите.
* Прекомерен надзор – той е излъган. Децата демонстрират непризнателност и прибягват до опозиция или измама, само че родителите постоянно избират несъразмерния надзор, тъй като мислят, че единствената друга опция е несъразмерната демократичност.
* Родители, които отстъпват, когато децата хленчат, увещават, плачат или вършат подиуми – децата усещат по кое време могат да реализират своето и по кое време не, и доста ловко го употребяват в своя изгода.
* Родители, които прекомерно постоянно взимат решения вместо децата си, казвайки, че ги защищават от неточности – а в действителност, когато децата вършат неточности, имат опция да се поучат от тях. Родителите могат да окуражават децата си, като им оказват помощ да проучват последствията от техните решения и да извличат поука.
* Неоснователни упования – прекомерно амбициозни родители, които не осъзнават, че личните им деца си мислят, че с цел да ги обичат, им се слагат условия, вместо да ги окуражат да се развиват по собствен личен път.
* Родители, които не чакат от децата си да способстват с нещо за фамилията – те би трябвало да осъзнаят, че децата имат доста по-голямо предпочитание да сътрудничат, в случай че ги включат в действия по решение на проблемите. Така те усвояват и значими умения за живота, поражда се възприятие за принадлежност, връзка, доверие и съдействие.
* Родители, които превъзнасят децата си, с цел да им основават високо самочувствие – те не осъзнават, че несъразмерните похвали основават пристрастени към утвърждение, вместо уверени млади създатели. Тези деца при всяка последвала рецензия разрушават това самочувствие, което е построено или се отнасят с неуважение към другите, тъй като им е насадено чувството, че те са съвършени.
* Родители, които водят борбите вместо децата си – децата на този вид родители се научават, че не е належащо да са виновни.
* Родители, които разрешават на децата да командват у дома - илюзиите се разрушават, когато те откриват, че в последна сметка децата им не са същински щастливи.
* Родители, които си фантазират, че знаят кой какъв би трябвало да стане – дали те в действителност обичат децата си поради тях самите или поради личностите, които се надяват, децата им да станат един ден? Или те имат лични неизпълнени упоритости и фантазии, които желаят да видят осъществени от тяхното поколение?
Накратко може да се дефинира следната формулировка на прекомерната любов: дейности, осъществени в името на любовта, които не са от изгода на децата.
Важно е да се знае, че разбирането на дълготрайните резултати от постъпките ни през днешния ден, ще ни помогне да вземем решения, които за момента може да бъдат възприети като липса на любов, само че които ще бъдат от голяма изгода за нашите деца. Родителите, които обичат прекомерно, имат доста положителни планове, само че те не водят до мечтаните резултати. Когато прекомерно защищават или избавят децата си /за да ги защитят от сложните обстановки и засегнати чувства/, ги водят към убеждението, че на са способни и упорити при решение на проблеми. Много би трябвало да се внимава да не се стига от една прекаленост в друга. Когато има несъразмерен наставнически надзор /от обич/, децата стигат до убеждението, че ги ценят единствено, в случай че се харесват на другите, или в случай че дават отговор на непознатите упования. Има доста способи да се обича прекомерно и от време на време родителите ги смесват, като в един миг разрешават всичко, а в идващия упражняват несъразмерен надзор.
Родителите реагират прочувствено или по табиет,просто не мислят за следствията в вероятност. Но те в никакъв случай не би трябвало да не помнят дълготрайните резултати – на какво желаят да научат децата си и какви персони ще изградят в бъдеще.
Има няколко рационални метода да помогнем на децата да научат значими уроци от живота:
* рефлективното слушане – да се слуша без да се показва мнение, с цел да се потвърдят възприятията на детето, като се повтаря всичко, което то споделя, до момента в който то се почувства разбрано.
* посредством въпросите какво, за какво, по какъв начин. Това са въпроси на любознанието и не би трябвало да се задават, в случай че в действителност не сме любопитни за това, което мисли детето.
Отношението и тонът на гласа ни са ключовете за ефикасността на този образователен инструмент. Също по този начин, можем да нахвърляме хрумвания за решения, в които взе участие детето – то да сформира разнообразни разновидности, които да му оказват помощ да измисли какво да направи. След като прегледа няколко благоприятни условия, то единствено да реши по какъв начин да постъпи. Нахвърлянето на хрумвания е резултатно единствено, в случай че детето е интензивно ангажирано в процеса, а след това избира най-подходящата за него концепция.
Обикновено родителите при избрани обстановки е по-лесно да правят отстъпка, само че задоволяването на капризите е неприятна демонстрация на любов към децата. Когато децата се възпитават прекомерно демократично или се глезят, на тях им се лишава опцията да развиват доста от значимите житейски умения, като устойчивост, самообладание, ценене на другите и умения за справяне с проблемите. Те не развиват смелостта и самоувереността, които добиват като се научат, че могат да преживеят разочарованията и да се освободят от грешките сами, без непозната помощ или /в случай, че ги санкционират или им „ четат конско " за всяка грешка/ от това да им се разреши да се учат от грешките си, в едно подкрепящо обграждане, без намесата на възрастните.
Когато децата са наказвани или спасявани от грешките, те развиват по-малко качества и предпочитание да се учат от тях и е допустимо да посветят своята забележителна сила на опълчване на възрастните. Родителите могат да поддържат, до момента в който децата се поучат от грешките си и даже да им оказват помощ при анализирането на последствията от техния избор. Те могат да съчувстват, без да избавят, могат да изградят религия в децата си да се оправят с каквито и да било проблеми.
Повечето родители не осъзнават, че децата им постоянно вземат решения, които засягат бъдещето им държание. Децата нямат съзнателна визия, че вземат решения, само че при все че го вършат. Те взимат решения съгласно метода, по който техните родители се отнасят към тях, както и на база на житейския си опит. Вземането под внимание на дълготрайните резултати при мигновени наставнически решения е мъчно да се реализира. Много родители не съумяват да разпознаят крайностите в техните лични наставнически способи, тъй като се трансферират от една неточност на друга толкоз постоянно, че това им основава възприятие на улегналост.
Ето вероятните дълготрайни вреди от несъразмерната демократичност:
1. Разглезени деца, които са уверени, че „ Светът е задължен да ме изхранва. "
2. Зависими деца, които имат вяра, че „ Любовта значи да накарам другите да се грижат за мен. Не мога да се грижа за себе си. "
3. Деца, които считат, че са несъответстващи: „ Аз не съм кадърен човек. " / Как биха могли да са на друго мнение, в случай че рядко е трябвало да вземат решение проблеми или да усвояват възгледи и умения, нужни, с цел да се съвземат от претърпян неуспех/.
А вероятните дълготрайни вреди от несъразмерния надзор са:
1. Бунтуващите се деца, които вземат решение, че единствения метод да запазят личността си, е или като вършат противоположното на желаното от тях, или като се преструват, че извършват казаното, дебнейки да не бъдат видяни, с цел да вършат това, което желаят.
2. Отмъстителни деца, които си връщат за почувстваната болежка и отчаяние и, които постоянно сами си предизвикват премеждия /като напущат учебно заведение или посредством други извънредно деструктивни актове/.
3. Пасивни деца – подвластни от нечие утвърждение, които имат вяра, че стуват нещо, единствено в случай че някой различен им го каже.
Прекалената демократичност и несъразмерния надзор съставляват двете крайности на прекомерната обич. Родителите постоянно натъртват на несъразмерния надзор, тъй като се опасяват, че родителския престиж и позиция ще бъдат компрометирани, в случай че децата им не се подчиняват за всяко нещо. Други родители упражняват непоколебим надзор, тъй като се пробват да предпазят децата си от допускането на едни и същи неточности. Една смяна в родителския фасон съвсем постоянно ражда смяна в държанието на децата.
Рудолф Дрейкърс счита, че тайната на рационалните наставнически грижи са „ грижи, които се поставят с почитание, които предизвикват и са ефикасни в същото време в добротата и строгостта. Добротата демонстрира почитание към детето, а строгостта демонстрира почитание към това, което би трябвало да бъде направено. Една от най-големите прояви на любов е родителят да обезпечи такова образование на детето, което учи на житейски умения и построява дарба за мислене. "
Съществената част от възпитанието с обич е способността да дефинираме рационални ограничавания. Самите деца признават, че имат потребност от ограничавания. Поставянето им е по-ефективно, когато е направено с щадящо достолепието отношение и почитание към всички участници, вместо с властническо отношение.
Две неща би трябвало да се вземат под внимание:
1. Да не се не помни дълготрайното предопределение и цел на рестриктивните мерки. Ограниченията са нужни, с цел да подобрят живота на децата и на родителите. Но, рестриктивните мерки са удобни за децата, единствено когато са предопределени да учат на значими умения за живота – самодисциплина, отговорност, взаимопомощ, публични ползи и умения за решение на проблеми.
2. Отношението, прикрито зад това, което се прави, е доста по-важно от това, което вършиме. Поставянето на ограничавания е по-ефективно, когато е направено с едно запазващо достолепието отношение и почитание към всички участници, вместо с властническо, властническо държание. Ключът към такова отношение е включването на детето в основаването на ограничавания постоянно, когато е допустимо.
Част от слагането на условия към децата включва възпитаването на морални полезности и нематериалност. Това образование не е единствено част от рационалната обич, само че е и значително за естественото създаване на личността. Поставянето на рационални граници, обезпечаването на условия и ангажирането на децата в процеса на решение на проблемите са едни от най-големите прояви на обич, която родителите могат да извършат.
Лично аз към момента не съм родител, само че доста бих желала, когато това стане, да съумея да открия най-хубавия метод да обичам и дисциплинирам детето си по този начин, че то да има качествата, които са значими за щастието и триумфите му. Един ден, когато моето дете ще е към този момент персона, подготвена за своя личен живот – да мога да кажа:
" Аз обичам детето си и съм рационален родител! "
