Представете си следното – двама души – англичанин и румънец.

Представете си следното – двама души – англичанин и румънец. Единият е обаятелен, учтив, спокоен, деликатен към детайлите, обмисля думите си. Другият е емоционален, нехаен, на моменти некултурен, обезверен и недодялан. Можете ли да познаете кой кой е? Е, не познахте, първият е румънец.

Двамата герои на кино лентата работят във плантация и това, че пристигналият от Източна Европа служащ е в действителност позитивният воин, може и да не е най-очевидното достолепие на историята, само че ми се искаше да стартира с него. Защото английското кино не е фамозно с обич към нашия завършек на света. И тъй като, макар многочислените награди и отличните рецензии, шансът да гледаме този филм в България е незабележим. С две думи –.

Джони (Джош О’Конър) е млад мъж и живее в бедна плантация някъде в северна Англия с татко си неработоспособен и баба си. Работата във фермата му тежи, само че няма от къде да чака помощ – животните би трябвало да се гледат ден след ден и той се усеща поробен в родния си дом вечно. Утешението му е единствено вечер в кръчмата, където се напива до безсъзнание, с цел да не помни всичко. Освен това Джони е, а това не прави нещата по-лесни – интимният му живот е безреден и се случва наложително надалеч от вкъщи. Въпреки всички тези привидно „ смекчаващи виновността “ условия, за фена е мъчно да му съчувства - Джон е недодялан, навъсен и противен даже на тип. Един ден във фермата идва служащ, който да помогне в най-натоварения сезон. Новият служащ е румънец на име Георги (Алек Секареану) и е съвсем цялостна диаметралност на своя хазаин – прекрасен и подреден, вежлив, деликатен и толерантен и към животните, и към хората. Все отново, когато остават за дълго уединено се оказва, че двамата имат нещо общо.

Филмът е дебют в игралното кино за режисьора Франсис Лий и той го е снимал в родния си Север, където татко му още държи плантация и където земята в действителност е единствено божия – хората не могат нито да я схванат, нито да я опитомят. Извън много бруталните и натуралистични подиуми с раждащи животни първоначално, във втората си част филмът е ужасно хубав, прелестно сниман, а грозноватият Джони напряко става прекрасен. Впрочем на премиите Бритс артистът особено благодари на гримьорите.

Наглед елементарна история, немногословна, спестовна и на дейности, и на думи, а в действителност трогва доста и се помни дълго. Може би тъй като е толкоз същинска и тъй като свършва добре – с вяра и деликатност. А на тази божия земя можем да се надяваме единствено на това.