Русия вероятно няма да надживее Путин - DW
Преди време написах книга със заглавие " Русия: една история на страна без история ". В началото ѝ зададох въпроса: Има ли Русия история? Стигнах до извода, че няма. Тя стои в профил на историята и гледа на прилежащите (европейски) страни, в които историята протича, със примес от неразбиране, злоба и пренебрежение.
Дойде време да задам идващия въпрос: Има ли Русия общество? Този въпрос поражда по натурален път от реакцията на руснаците освен на чудовищната война, която отприщиха в Украйна, само че и на чудовищните жертви, които те дават към този момент четири месеца, пред и към украинското градче Бахмут.
Русия дава големи жертви
Между 1961 и 1973 година американците губят 58 300 бойци във Виетнам. Тези жертви водят до дългогодишна опозиция, която отприщва същинска гражданска война освен в Америка, само че и из целия цивилизован свят. Между 1979 и 1989 година в Афганистан Съюз на съветските социалистически републики губи 15 000 индивида. Резултатът е, че Съюз на съветските социалистически републики се разпада.
По експертни оценки, от септември насам единствено на тридесетината километра фронт пред Бахмут руснаците са изгубили най-малко 40 000 убити. Това е съвсем три пъти повече, в сравнение с за 10 години в Афганистан и толкоз, колкото американците губят в най-тежките пет години във Виетнам. Всичките тези 40 000 са паднали в усилието да се превземе градче, което по българските стандарти е еднакво на Джулюница. Да, там минава път, който в едната посока води към Златарица, Елена и Сливен, а в другата посока излиза на пътя София-Варна. Да, на 15 километра има летище. Но – 40 000 убити за Джулюница?
Колко гибел може да понесе това " общество "?
Реакцията на съветското общество – за разлика от американското през 1960-те години и от руското през 1980-те – е нулева. Не става дума единствено за Бахмут. Дотук общите загуби за десетте месеца украинска война са 110 000 убити – осем пъти повече, в сравнение с за 10 години в Афганистан и двойно повече, в сравнение с за 12 години във Виетнам. Всяко съветско семейство към този момент познава друго семейство, което е изгубило наследник или брачен партньор в Украйна. Това не е война, която се води „ в тв приемника “; тя е измежду руснаците. Не се следят обаче никакви брожения измежду хората.
Какво е това общество, което е способно с лекост да търпи такива жертви? И това ли ще бъде още веднъж ситуацията, когато 200-те хиляди руснаци, мобилизирани през септември, измрат някъде до март-април, а идващите 300 000, които Путин ще активизира тия дни, измрат до август? Колко гибел може да понесе това „ общество “? Явно 100 хиляди не му вършат никакво усещане. Същото ли ще бъде на кота 500 хиляди? Един милион? Три?
Може би е по-лесно да разделим съветското общество на наранени сегменти и да ги огледаме един по един. Да вземем сегмента от бойци, които умират пред Бахмут. От четири месеца там нападна съветска пехота по метод, присъщ за Първата международна война – на „ талази, до 5-6 дневно. Жертвите след подобен ден са към 600, т.е. два мирновременни батальона или един заздравен подобен.
Представете си боец, който чака реда си да взе участие в следващата „ вълна “. Той е гледал по какъв начин в 8 сутринта се подвигат в офанзива 100 индивида, от които в някаква степен живи се връщат 7-8. След два часа, в 10, потеглят идващите 100. И от тях се връщат 7-8. Следва нова вълна в 12 часа, със същия резултат. Сега си представяме нашия боец, да го назовем Серьожка от ул. „ Малая Бронная “, чийто ред идва в 14 часа.
Защо тези руснаци тъгуваха, а днешните - не
Той цяла заран е гледал какво се случва – само че се подвига и потегля с другите 99. Знае, че от тях живи ще останат 7-8. Но върви. Гази по трупове от септември, които са към този момент скелети; по трупове от ноември, които са в положение на пихтия; и по към момента топлите трупове на своите приятели, починали преди два часа. Може би заобикаля тялото на своя другар Витька от ул. „ Моховая “. След минути самият той се трансформира в топъл мъртвец, по който ще газят идващите 100 индивида, планувани за 16 часа, до момента в който и те не станат трупове, по които да вървят идващите талази.
Между другото, песента „ Серьожка с Малой Бронной и Витька с Моховой “ е изпята през 1960-те години от чудесния руски артист Марк Бернес. Тази ария е израз на тъгата на тогавашните руснаци за момчетата, неуспели да станат мъже, защото са починали по фронтовете на Отечествената война. Онези руснаци тъгуваха по своите мъртви момчета и след две десетилетия. Сегашните даже не ги забелязват…
Какво обаче се случва в главите на самите тези момчета, докарани от „ Малая Бронная “ и „ Моховая “ през днешния ден в Украйна? Как по този начин се изправят и потеглят на безусловно сигурна гибел, с цел да могат техните началници да рапортуват „ нагоре “, че са доближили някаква Джулюница с още 20 метра? Добре, в случай че пазиш личния си дом, това държание е елементарно за схващане. Ако си на непозната земя, само че воюваш за ясно разбираема и добра идея – също, въпреки единствено ненапълно. Но да правиш това на непозната територия в примитивна колониална война, чиято цел никой не ти е обяснил?
Движението на майките
Тук нещо надълбоко не е наред. Членовете на едно модерно общество не вършат по този начин. Също по този начин, в едно такова общество другите групи хора си оказват помощ, когато изпаднат в неволя. Да забележим, какво прави групата хора, най-близка до безсмислено загиващите пред Бахмут – техните майки.
По време на двете чеченски войни (1994-96 и 1999-2000 години) придвижването на майките на съветските бойци се трансформира в мощен фактор на вътрешната политика. Именно майките натискат управляващите да не се гаврят с техните деца и точно те бродят из Чечения, с цел да освободят своите пленени синове, зарязани от съветската страна. Организират медийни изяви, обръщения, митинги, петиции, отворени писма, апели до интернационалните организации.
Днес от това няма и помен. Освен два спорадични митинга на по десетина майки напролет и есента на 2022 година, нищо сходно не виждаме в тази война. Майките и на живите, и на мъртвите си траят, както вършат всички останали в Русия. Някои даже благодарят на Путин по малкия екран, че е дал опция на тяхното дете да загине за родината. Други признават пред публицисти, че не подвигат звук, с цел да не ги лиши властта от парична отплата за гибелта на синовете им.
Връзките в обществото са дефинитивно раздрани
Когато една група хора, която може да помогне на друга група, изпаднала в неволя, не го прави – това не е модерно общество. Това не е даже обичайно, семейно-базирано формирование, защото групата, която в тази ситуация не оказва помощ – това са родителите на бедстващите в Украйна бойци. Очевидно в Русия на Путин са раздрани освен хоризонталните връзки на взаимност, присъщи за едно съвременно общество, само че и отвесните, които крепят обичайните селски общества.
Това положение на нещата дава отговор на фундаменталния въпрос, заложен от Стинг в песента „ Russians “ от 1985 година. Основното обръщение, рефренът на песента е, че огромна война няма да има, „ в случай че руснаците също обичат децата си “ (But what might save us, me and you / Is if the Russians love their children too). Още тогава, през 1985-та, всички си задаваха въпроса: ами в случай че руснаците не си обичат децата? Ако са подготвени да ги жертват във война, единствено и единствено да има война?
Нещо доста трагично се е случило в Русия. Аз помня руснаците от 60-те та до края на 90-те години. Негласната идеология, която ги сплотяваше тогава, беше: „ Никога повече война “. По тази причина търпяха даже идиотското ръководство на Леонид Брежнев („ Поне няма война “). В първите две десетилетия на 21-ви век Путин персонално подмени тази идеология с друга: „ Можем да повторим “ – т.е. още веднъж да превземем с военна мощ половин Европа. С избледняването на спомените от Втората международна война руснаците явно се поддадоха на този ура-патриотизъм.
Човешкият живот към този момент не е полезност в Русия
Но и това не изяснява това, което описах нагоре. Ако в обстановката бе забъркана само заменената идеология, то тогава руснаците с лекост биха тръгнали към Украйна „ да повтарят “, само че бързо биха се отказали, откакто стане ясно, че този път не могат да повторят. Не следим нищо такова. Очевидно работят някакви фактори, които не виждаме.
Според Елла Полякова, някогашната председателка на Комитета на войнишките майки в Санкт Петербург, главният фактор е обвързван - както при Стинг - с обичта: „ Човешкият живот престана да бъде полезност в Русия… Майките към този момент не са майки, синовете не са синове… не имат вяра в себе си, не имат вяра, че животът е полезност самичък по себе си – виждаме такава всеобща не-обич. Хората не схващат за какво живеят, накъде вървят, какво подписват, защо… Русия бе изумена от всеобща не-обич “.
Тази жена не си фантазира. Тя е виждала и осмислила неща, за които ние имаме единствено най-бегла визия. И е стигнала до извода, че руснаците не знаят за какво живеят и по тази причина не се обичат един различен, нито даже самите себе си. Загубата на възприятието за смисъл и на възприятието за непосредственост с близък прави съществуването на едно общество невероятно. Няма нищо, което да осмисли живеенето дружно, нито пък да му даде някаква вяра за бъдещето.
Как Русия загуби бъдещето
Загубата на бъдещето води до поглъщане в предишното („ Можем да повторим “). Загубата на вярата, на собствен ред, лишава от смисъл самото живеене. Целта на съветския живот, както от години тръби локалният нацист Александър Дугин, се оказва гибелта. Тук към този момент разбираме посланието на съветския „ патриарх “, полковник Гундяев, който наскоро сподели на съветските мъже следното: „ Вместо да мрете от водка, ходете да мрете на фронта, да има най-малко някакъв смисъл от вас “.
Като че става разбираемо както държанието на бойците пред Бахмут, по този начин и на техните майки. След като единственият смисъл от живеенето е да се почине, то няма драма. Умрял – извършил си предназначението. Давайте идващия, след това по-следващия и по този начин – до последния. Защото единствено умирането има смисъл и полезност.
Това е окончателният край. Една страна може да живее без история, както Русия показва в последните 500 години. Просто се върти в един и същи кръг, без да напредва наникъде. И въпреки всичко си се върти. Но не виждам по какъв начин една страна може да живее, без да има нито съвременно, нито обичайно общество. Единствената останала опция е връщането към метод на живот, проведен около племена, скитащи се из степите и газещи из блатата на съветската безграничност. Вероятно ще има и някакви остатъчни градове, из които ще се стрелят разнообразни банди – нещо като Сомалия или Хаити.
Ако войната не спре скоро и Путин не бъде свален, може би тъкмо това ще се окаже неговото завещание. И – не, не съм ги урочасал аз руснаците, когато през 2008 година написах, че Русия евентуално няма да надживее Путин…
; Заглавието е на OFFNews
Дойде време да задам идващия въпрос: Има ли Русия общество? Този въпрос поражда по натурален път от реакцията на руснаците освен на чудовищната война, която отприщиха в Украйна, само че и на чудовищните жертви, които те дават към този момент четири месеца, пред и към украинското градче Бахмут.
Русия дава големи жертви
Между 1961 и 1973 година американците губят 58 300 бойци във Виетнам. Тези жертви водят до дългогодишна опозиция, която отприщва същинска гражданска война освен в Америка, само че и из целия цивилизован свят. Между 1979 и 1989 година в Афганистан Съюз на съветските социалистически републики губи 15 000 индивида. Резултатът е, че Съюз на съветските социалистически републики се разпада.
По експертни оценки, от септември насам единствено на тридесетината километра фронт пред Бахмут руснаците са изгубили най-малко 40 000 убити. Това е съвсем три пъти повече, в сравнение с за 10 години в Афганистан и толкоз, колкото американците губят в най-тежките пет години във Виетнам. Всичките тези 40 000 са паднали в усилието да се превземе градче, което по българските стандарти е еднакво на Джулюница. Да, там минава път, който в едната посока води към Златарица, Елена и Сливен, а в другата посока излиза на пътя София-Варна. Да, на 15 километра има летище. Но – 40 000 убити за Джулюница?
Колко гибел може да понесе това " общество "?
Реакцията на съветското общество – за разлика от американското през 1960-те години и от руското през 1980-те – е нулева. Не става дума единствено за Бахмут. Дотук общите загуби за десетте месеца украинска война са 110 000 убити – осем пъти повече, в сравнение с за 10 години в Афганистан и двойно повече, в сравнение с за 12 години във Виетнам. Всяко съветско семейство към този момент познава друго семейство, което е изгубило наследник или брачен партньор в Украйна. Това не е война, която се води „ в тв приемника “; тя е измежду руснаците. Не се следят обаче никакви брожения измежду хората.
Какво е това общество, което е способно с лекост да търпи такива жертви? И това ли ще бъде още веднъж ситуацията, когато 200-те хиляди руснаци, мобилизирани през септември, измрат някъде до март-април, а идващите 300 000, които Путин ще активизира тия дни, измрат до август? Колко гибел може да понесе това „ общество “? Явно 100 хиляди не му вършат никакво усещане. Същото ли ще бъде на кота 500 хиляди? Един милион? Три?
Може би е по-лесно да разделим съветското общество на наранени сегменти и да ги огледаме един по един. Да вземем сегмента от бойци, които умират пред Бахмут. От четири месеца там нападна съветска пехота по метод, присъщ за Първата международна война – на „ талази, до 5-6 дневно. Жертвите след подобен ден са към 600, т.е. два мирновременни батальона или един заздравен подобен.
Представете си боец, който чака реда си да взе участие в следващата „ вълна “. Той е гледал по какъв начин в 8 сутринта се подвигат в офанзива 100 индивида, от които в някаква степен живи се връщат 7-8. След два часа, в 10, потеглят идващите 100. И от тях се връщат 7-8. Следва нова вълна в 12 часа, със същия резултат. Сега си представяме нашия боец, да го назовем Серьожка от ул. „ Малая Бронная “, чийто ред идва в 14 часа.
Защо тези руснаци тъгуваха, а днешните - не
Той цяла заран е гледал какво се случва – само че се подвига и потегля с другите 99. Знае, че от тях живи ще останат 7-8. Но върви. Гази по трупове от септември, които са към този момент скелети; по трупове от ноември, които са в положение на пихтия; и по към момента топлите трупове на своите приятели, починали преди два часа. Може би заобикаля тялото на своя другар Витька от ул. „ Моховая “. След минути самият той се трансформира в топъл мъртвец, по който ще газят идващите 100 индивида, планувани за 16 часа, до момента в който и те не станат трупове, по които да вървят идващите талази.
Между другото, песента „ Серьожка с Малой Бронной и Витька с Моховой “ е изпята през 1960-те години от чудесния руски артист Марк Бернес. Тази ария е израз на тъгата на тогавашните руснаци за момчетата, неуспели да станат мъже, защото са починали по фронтовете на Отечествената война. Онези руснаци тъгуваха по своите мъртви момчета и след две десетилетия. Сегашните даже не ги забелязват…
Какво обаче се случва в главите на самите тези момчета, докарани от „ Малая Бронная “ и „ Моховая “ през днешния ден в Украйна? Как по този начин се изправят и потеглят на безусловно сигурна гибел, с цел да могат техните началници да рапортуват „ нагоре “, че са доближили някаква Джулюница с още 20 метра? Добре, в случай че пазиш личния си дом, това държание е елементарно за схващане. Ако си на непозната земя, само че воюваш за ясно разбираема и добра идея – също, въпреки единствено ненапълно. Но да правиш това на непозната територия в примитивна колониална война, чиято цел никой не ти е обяснил?
Движението на майките
Тук нещо надълбоко не е наред. Членовете на едно модерно общество не вършат по този начин. Също по този начин, в едно такова общество другите групи хора си оказват помощ, когато изпаднат в неволя. Да забележим, какво прави групата хора, най-близка до безсмислено загиващите пред Бахмут – техните майки.
По време на двете чеченски войни (1994-96 и 1999-2000 години) придвижването на майките на съветските бойци се трансформира в мощен фактор на вътрешната политика. Именно майките натискат управляващите да не се гаврят с техните деца и точно те бродят из Чечения, с цел да освободят своите пленени синове, зарязани от съветската страна. Организират медийни изяви, обръщения, митинги, петиции, отворени писма, апели до интернационалните организации.
Днес от това няма и помен. Освен два спорадични митинга на по десетина майки напролет и есента на 2022 година, нищо сходно не виждаме в тази война. Майките и на живите, и на мъртвите си траят, както вършат всички останали в Русия. Някои даже благодарят на Путин по малкия екран, че е дал опция на тяхното дете да загине за родината. Други признават пред публицисти, че не подвигат звук, с цел да не ги лиши властта от парична отплата за гибелта на синовете им.
Връзките в обществото са дефинитивно раздрани
Когато една група хора, която може да помогне на друга група, изпаднала в неволя, не го прави – това не е модерно общество. Това не е даже обичайно, семейно-базирано формирование, защото групата, която в тази ситуация не оказва помощ – това са родителите на бедстващите в Украйна бойци. Очевидно в Русия на Путин са раздрани освен хоризонталните връзки на взаимност, присъщи за едно съвременно общество, само че и отвесните, които крепят обичайните селски общества.
Това положение на нещата дава отговор на фундаменталния въпрос, заложен от Стинг в песента „ Russians “ от 1985 година. Основното обръщение, рефренът на песента е, че огромна война няма да има, „ в случай че руснаците също обичат децата си “ (But what might save us, me and you / Is if the Russians love their children too). Още тогава, през 1985-та, всички си задаваха въпроса: ами в случай че руснаците не си обичат децата? Ако са подготвени да ги жертват във война, единствено и единствено да има война?
Нещо доста трагично се е случило в Русия. Аз помня руснаците от 60-те та до края на 90-те години. Негласната идеология, която ги сплотяваше тогава, беше: „ Никога повече война “. По тази причина търпяха даже идиотското ръководство на Леонид Брежнев („ Поне няма война “). В първите две десетилетия на 21-ви век Путин персонално подмени тази идеология с друга: „ Можем да повторим “ – т.е. още веднъж да превземем с военна мощ половин Европа. С избледняването на спомените от Втората международна война руснаците явно се поддадоха на този ура-патриотизъм.
Човешкият живот към този момент не е полезност в Русия
Но и това не изяснява това, което описах нагоре. Ако в обстановката бе забъркана само заменената идеология, то тогава руснаците с лекост биха тръгнали към Украйна „ да повтарят “, само че бързо биха се отказали, откакто стане ясно, че този път не могат да повторят. Не следим нищо такова. Очевидно работят някакви фактори, които не виждаме.
Според Елла Полякова, някогашната председателка на Комитета на войнишките майки в Санкт Петербург, главният фактор е обвързван - както при Стинг - с обичта: „ Човешкият живот престана да бъде полезност в Русия… Майките към този момент не са майки, синовете не са синове… не имат вяра в себе си, не имат вяра, че животът е полезност самичък по себе си – виждаме такава всеобща не-обич. Хората не схващат за какво живеят, накъде вървят, какво подписват, защо… Русия бе изумена от всеобща не-обич “.
Тази жена не си фантазира. Тя е виждала и осмислила неща, за които ние имаме единствено най-бегла визия. И е стигнала до извода, че руснаците не знаят за какво живеят и по тази причина не се обичат един различен, нито даже самите себе си. Загубата на възприятието за смисъл и на възприятието за непосредственост с близък прави съществуването на едно общество невероятно. Няма нищо, което да осмисли живеенето дружно, нито пък да му даде някаква вяра за бъдещето.
Как Русия загуби бъдещето
Загубата на бъдещето води до поглъщане в предишното („ Можем да повторим “). Загубата на вярата, на собствен ред, лишава от смисъл самото живеене. Целта на съветския живот, както от години тръби локалният нацист Александър Дугин, се оказва гибелта. Тук към този момент разбираме посланието на съветския „ патриарх “, полковник Гундяев, който наскоро сподели на съветските мъже следното: „ Вместо да мрете от водка, ходете да мрете на фронта, да има най-малко някакъв смисъл от вас “.
Като че става разбираемо както държанието на бойците пред Бахмут, по този начин и на техните майки. След като единственият смисъл от живеенето е да се почине, то няма драма. Умрял – извършил си предназначението. Давайте идващия, след това по-следващия и по този начин – до последния. Защото единствено умирането има смисъл и полезност.
Това е окончателният край. Една страна може да живее без история, както Русия показва в последните 500 години. Просто се върти в един и същи кръг, без да напредва наникъде. И въпреки всичко си се върти. Но не виждам по какъв начин една страна може да живее, без да има нито съвременно, нито обичайно общество. Единствената останала опция е връщането към метод на живот, проведен около племена, скитащи се из степите и газещи из блатата на съветската безграничност. Вероятно ще има и някакви остатъчни градове, из които ще се стрелят разнообразни банди – нещо като Сомалия или Хаити.
Ако войната не спре скоро и Путин не бъде свален, може би тъкмо това ще се окаже неговото завещание. И – не, не съм ги урочасал аз руснаците, когато през 2008 година написах, че Русия евентуално няма да надживее Путин…
; Заглавието е на OFFNews
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ