Откъс от "Културни сцени на политическото" на Ивайло Дичев
Преди дни излезе книгата " Културни подиуми на политическото " на проф. Ивайло Дичев.
" Предложените текстове са сбити в тази степен не поради желанието ми да бъда афористичен; пробвам да се състезавам с подкастите на ютюб, които се трансформират в главен вектор на просветата през днешния ден. Четенето на непознати мисли почва да ни се вижда загуба на време, в случай че не поддържат нашите лични, а пък аз, несъмнено, не знам с какви тъкмо мисли в главата ще вземе книгата ми читателят. Затова и предлагам разнообразни направления, в които той самичък да потегля и ги доразвива ", стартира създателят.
" Дневник " разгласява фрагмент от книгата, издадена от издателството " Просвета " (интервю с проф. Дичев вижте тук):
" България "
В тази страна, втренчена в личната си уникалност, няма обществено проучване, отдадено на други нации, и няма филм, в който героят да не се завръща в родината или пък да отпътува от нея, а интернационалните вести нормално са към занимателната част на предаванията. Ето за какво не мога тук да отмина антропологическия проблем на " българския случай ".
Има разнообразни форми на политическа организация – номадски банди от ловци събирачи и сегментирани общества, където племената се съюзяват против общ зложелател, след това се сбиват за разделение на запаси. Има империи, сплотяващи разнообразни нации, има национални страни, които се стремят към съвпадане на културни и политически граници. България попада в категорията на страните клиенти – такива, които имат известна автономност, само че дружно с това са подвластни от външен център в политическо, военно, културно и икономическо отношение. Понятието няма еднопосочна формулировка за разлика от по-специфични видове взаимозависимост, като васалитет, протекторат, неоколониален или марионетен режим.
Да стартираме с това, че новата българска страна е основана от външна мощ – съветският цар преследва геополитическата цел да построи лоялно славянско предмостие на Балканите. И до ден сегашен, макар историческите преобръщания, една огромна част от българите са правилни на Русия без значение дали тя е царска, болшевишка, или федерална – значи, инвестицията е била сполучлива. Освобождението идва малко рано; Възраждането не е имало задоволително време да сътвори сериозна маса от хора вътре в страната, които желаят самостоятелна държава; прославените априлски протести, превърнати ретроспективно в " Априлско въстание ", провокират насилия над хиляди почтени хора, само че бунтовниците, излезли с оръжие в ръка против султана, са от порядъка на стотици.
Създаването на васално подвластното от Високата врата Княжество България се случва след пазарлък сред Великите сили, на който даже няма български представители. Наред с политическата взаимозависимост, върху новообразуваното княжество се стоварва дълг за издръжката на съветските окупационни войски от 28 милиона златни лв., които то с тъга погасява до 1912 година След един къс интервал на рискована самостоятелност, през който страната се включва в Балканските и Първата международна война, следва национална злополука и България е принудена в продължение на 12 години да заплаща репарации, избрани на 2,25 милиарда златни франка, вноските по които първоначално възлизат на 55% от целия държавен бюджет. Репарациите са анулирани едвам през 1932 година
След като се отървава от диктата на банките, страната се ориентира към съюз с нацистка Германия, който се формализира с присъединението към Тристранния пакт през 1941 година Три години по-късно следва окупация от антифашистката коалиция, отново репарации, а през 1947 година, с изтеглянето на западните съдружници, страната е всмукана от тоталитарния руски лагер. Положението на спътниците в него доктрината " Брежнев " дефинира като " стеснен суверенитет ". Пример за него са инспирирани от Москва процеси като този против Трайчо Костов у нас или нашествието в Унгария или в Чехословакия.
През 90-те години България още веднъж е сама против огромния свят и това е един извънредно тежък интервал, който задълго охлажда фантазиите за самостоятелност. В началото на новото хилядолетие приключва геополитическата преориентация и тя става член – т.е. страна клиент – на НАТО и Европейски Съюз. Тук тя в действителност има доста повече права в сравнение с във Варшавския контракт и Съвет за икономическа взаимопомощ, само че е прекомерно слаба, с цел да въздейства съществено на тези организации. Междувременно валутата е закачена за марката, след това – за еврото; законодателството преписва в 90% европейското, а стопанската система се развива главно в подизпълнителска посока – работи се за непознати марки. Що се отнася до локалните политици, те влизат в ролята на първенците от османско време и на номенклатурчиците от комунистическо, които вървят да договарят от името на локалните общности, по-рано – в Цариград и Москва, в този момент пък – в Брюксел. Политиката последователно губи смисъла си, тъй като няма същински други възможности, а единствено пазарлък по детайлите.
Във всичко това няма нищо унизително – такава е ориста на доста страни в актуалния свят, тъй като не всеки може да е всесилен център. Обръщам внимание на това, че клиентелното състояние на една страна ражда непрестанно напрежение сред рекламация и действителност, от което следва една фантазмена форма на политическото.
Едва зародила на картата по волята на Великите сили, България е към този момент афектирана от това, че са я раздробили на части, отнемайки ѝ Санстефанския блян: т.е. подарили са ѝ нещо, само че е можело и повече. Подобни парадокси стават типични за политическата просвета. С такава засегнатост страната влиза и в Европейския съюз, където няма необикновен възторг за нейното приемане: нещо ни изиграха, сякаш сме европейци, а отново най-бедни. Или вземете облика, който тук градят за себе си. Народ, чиито безспорни качества са кротостта, миролюбието, трудът (заради петте века безучастие във войни и неносене на оръжие), разгаря обезщетително бунтовна митология във Вазовски жанр и осейва територията с бронзови хайдути, а през днешния ден – с замъци и исторически възстановки.
Състезанието с гордите гърци и бунтовните сърби той няма по какъв начин да завоюва ретроспективно, в това време обаче се губи това, с което несъмнено ги превъзхожда.
Модернизацията по принцип допуска засилена дарба да имитираш най-хубавите образци; парадоксът на периферните страни е, че те вършат това и в областта на личната си еднаквост. България се бори да има своята национална, социалистическа, а най-после – антикомунистическа революция; своя Юго, своите " Бийтълс ", та в последно време даже беше издигнат " българският Лувър " (по този метод назоваха изложба " Квадрат 500 " ). Последният мотив във всички диспути е, че " по този начин се прави по света ".
В това България е необикновен случай – друга даже от прилежаща Румъния, тъй като непрестанно мени моделите на подражателство. Боян Пенев написа:
Като съдим за разнородния състав на българската интелигенция и за отсъствието на общи задания и цели в нейната среда, не би трябвало да забравяме и различен един значим факт: множеството от тия, що я сформират, са получили обучение в разнообразни страни и учебни заведения. И несъмнено, до известна степен от тия задгранични школи се обуславят огромните разлики в домогванията на лицата, в техните способи за работа, даже в връзките им към народ и общество. Съвсем друго би било, в случай че нашите младежи бяха ученици на една домашна школа, както бива това в страни, които са основали по-висока национална, самобитна просвета (Пенев 1924: 202).
Клиент на доста патрони – ето един необикновен проблем в политическата антропология. След имитацията на френската страна, а след това – на немско-нацистката, България потегли да ползва безусловно и най-старателно от всички други спътници руската система, и то до напълно неуместни решения, като изкореняването на лозя във времето на Горбачов, който водеше борба с алкохолизма. За да стигнем до евроинтеграцията: заради неналичието на обединен евромодел страната заимства от едни системата на опазване на здравето, от други – на земеделието, от трети – обществената сигурност.
Десет години след влизането в Европейски Съюз лайтмотив на новите популисти е опълчването против диктата на Брюксел, отстояването на лични ползи, тропането по масата, пазенето на националното достолепие – не е мъчно обаче зад тези горди пози да се види въздействието на остарелия патрон, Русия, както и подражаването на Вишеградската група, а и на надигащата се последна десница в Европа. Сериозните тематики, по които страната договаря със Съюза (данъчна хармонизация, приемане в Шенген и Еврозоната), не пораждат особени пристрастености в обществото, засенчени от алегорични победи, като да вземем за пример " Брюксел призна кирилицата за европейска писменост ".
Важна причина за тази специфичност на българската политическа просвета е това, че няма безспорни политици, зад които нацията да застане. И защото вътрешната легитимност е в недостиг, дейците търсят опора във външни сили, откъдето идва и непрестанното люлеене на страната. Един от дребното суверенни актове, Съединението, е последван от проруски прелом и абдикацията на лайкове от хората княз Батенберг. Антифашистката опозиция е непосредствено инспирирана от Съюз на съветските социалистически републики, само че същото можем да кажем и за прозападното дисидентско придвижване от края на 80-те (доколкото го има), прераснало в ремонт на комунистическата система.
Външни въздействия, несъмнено, играят роля и в най-мощните национални страни, въпросът е в степента. Когато Макрон поддържа Меркел, а милиардерът Сорос изяснява, че Брекзит е неприятен за стопанската система на Обединеното кралство, това едва въздейства на политическия избор в съответните страни. В страни клиенти, подвластни от вложения, военни съюзи и дипломатическа поддръжка, вътрешните гласове тежат по-малко в сравнение с тези, които идват от чужбина – на непознати политици, специалисти, та даже просто на " съумели българи ".
Културата е егалитарна, огромните обществени разлики мъчно се понасят, в случай че не пренесем заможния съгражданин в някакво друго пространство, където не можем да се съпоставяме с него ( " Той ли? Дадоха му от Българска комунистическа партия едни куфарчета с пари... " ). Идентификацията с всяка власт е сложна работа, тъй като сме привикнали да мислим, че всички сме хора и е незаслужено единият да е доста по-добре от другия. Но старите култури са изработили механизми за такава идентификация със личните елити, до момента в който в България властта, сменяна коренно един път на всеки две генерации през последния век и нещо, си остава непозната, нелегитимна, елементарният човек не поддържа връзка с нея, та даже не се и бунтува против нея – оставил е пазарлъка на предстоятелите си.
Отчуждението от политическия развой провокира в страната клиент изключително естетическо разграничаване: властовите проблеми като че ли нямат отношение към действителния живот, който по този начин или другояче е плод на някакъв предразсъдък. Битките на политическата сцена влияят повече прочувствено – отнасят се към това, което Чарлс Тейлър назовава " политики на признание ".
Нека да го подчертаем: признаването е значимо освен за дискриминираните малцинства, а и за страните клиенти, сложени в периферията на международната капиталистическа система. Да бъдеш българин, значи автоматизирано да живееш по-зле от немеца, американеца, въпреки да си съпоставим с тях във всяко отношение. Как се компенсира тази контузия? Компенсира се с равенството в символичното: жителят на периферната страна упорства да бъде третиран наедно в културата, историята, политическата ритуалистика. Неравен в социоикономическо отношение, само че еднакъв в гордостта.
В американските университети политиките на признание водят до това студентите да се изправят пред професора и да кажат: не желаеме повече да ни преподавате мислите на бели европейски мъже, желаеме лекция за приноса в международната просвета на зулуските писатели. На тази мултикултурна политическа уместност през днешния ден десните у нас постоянно се подиграват; тя обаче има своя аналог в нашата лична просвета. В системата на националните страни, формализирана през 19. век, дипломатическият обред слага на една нога дребни и огромни, нови и остарели, патрони и клиенти. Да очакваш Вазов да е съпоставим с Волтер, или Раковски – с Гарибалди, значи, че искаш най-малко в едно отношение да те признаят за еднакъв.
Тук не приказвам за това, че е естествено локалните дейци да са по-важни и скъпи на съответния народ, а за ритуално сравнение на националните гордости в международния спектакъл: едните имат посолство и другите имат посолство, едните получават поздравления за националния си празник – и другите получават, преди футболния мач се извършва химнът и на едните, и на другите. България евентуално в никакъв случай няма да създаде мерцедес, айфон или " Мираж ", по тази причина пък може в някакъв благополучен миг да вкара гол на немци, американци или французи и да ликува от горделивост. И това е по-важно, в сравнение с наподобява на пръв взор.
Предвид всичко това ще разберем за какво при страните клиенти политическото има наклонност да се измества от прагматиката към културата: таман там най-лесно може да се получи самопризнание.
Обидата у нас е централна политологическа категория: България мъчно се взема решение да сложи пред могъщата Руска федерация въпроса за високата цена на газа или за нарушаването на въздушното пространство от техни изтребители. Затова пък скочи като един, когато оттова ги наскърбиха, заявявайки, че Червената войска, а не самите българи, била избавили българските евреи (сакрализирана тематика на националната идентичност). Или да погледнем към Брюксел: страната продължава да получава една четвърт от селскостопанските дотации, които се отпускат на прилежащата ѝ Гърция, само че надалеч по-драматична беше реакцията на обидата от това, че внасяните артикули от огромните марки храни тук имали състав, отклоняващ се с някакви стотни от продаваните на Запад. От което следва, че " ние сме второ качество европейци ". Поле за грандиозна политическа борба.
Подобни измествания от прагматика към символика може би са целенасочени операции на публичното мнение, въпросът е да разберем за какво работят. Можеш да накараш другата страна да те почете с опрощение, тъй че да се почувстваш еднакъв по достойнство; можеш да развяваш знамето си на парада преди Олимпийските игри дружно с всички. И в това време да си останеш все по този начин периферен стопански, военно и политически.
Този политически сомнамбулизъм е белязан от пристрастености, които от време на време припомнят маниакално-депресивните разстройства. Според политолога Антони Тодоров: Политическата просвета в модерна България е белязана и от един комплекс за непълноценност. Той се демонстрира като едно обезпокоително блуждаене сред мании за национално великолепие ( " българите сме най-интелигентни ", " имаме най-хубави млади математици ", " били сме най-могъщата страна на Балканите ", " наследници сме на най-древната европейска просвета " и т.н.) и непрестанно самосъжаление, че сме най-зле от всички. Дори когато оценяваме личните си проблеми, губим всякакво възприятие за мярка: нашата корупция е безусловно най-голямата, " България е страна от третия свят " и така нататък (Тодоров 2011: 24 – 25).
Мятането от една прекаленост в друга окончателно ни отдалечава от действителността. Песента на Валя Балканска лети в Космоса и ни популяризира, Левски е най-чистият и светият, нашите планини са най-зелени, а ние пък ще изиграем най-дългото хоро, с цел да влезем в книгата на Гинес. После без преход превключваме на противоположния канал: всичките ни политици са корумпирани, българските филми не стават за гледане, където се обърнеш, идиоти и нечистотия, абе, българска работа, в никакъв случай няма да се оправим.
Този абсурд е подбуден от втренчването на страната клиент в самата себе си. Наместо да се стреми към огромни цели, които сплотяват, тя се е вторачила в своето битие, в което е все по-малко сигурна.
" Предложените текстове са сбити в тази степен не поради желанието ми да бъда афористичен; пробвам да се състезавам с подкастите на ютюб, които се трансформират в главен вектор на просветата през днешния ден. Четенето на непознати мисли почва да ни се вижда загуба на време, в случай че не поддържат нашите лични, а пък аз, несъмнено, не знам с какви тъкмо мисли в главата ще вземе книгата ми читателят. Затова и предлагам разнообразни направления, в които той самичък да потегля и ги доразвива ", стартира създателят.
" Дневник " разгласява фрагмент от книгата, издадена от издателството " Просвета " (интервю с проф. Дичев вижте тук):
" България "
В тази страна, втренчена в личната си уникалност, няма обществено проучване, отдадено на други нации, и няма филм, в който героят да не се завръща в родината или пък да отпътува от нея, а интернационалните вести нормално са към занимателната част на предаванията. Ето за какво не мога тук да отмина антропологическия проблем на " българския случай ".
Има разнообразни форми на политическа организация – номадски банди от ловци събирачи и сегментирани общества, където племената се съюзяват против общ зложелател, след това се сбиват за разделение на запаси. Има империи, сплотяващи разнообразни нации, има национални страни, които се стремят към съвпадане на културни и политически граници. България попада в категорията на страните клиенти – такива, които имат известна автономност, само че дружно с това са подвластни от външен център в политическо, военно, културно и икономическо отношение. Понятието няма еднопосочна формулировка за разлика от по-специфични видове взаимозависимост, като васалитет, протекторат, неоколониален или марионетен режим.
Да стартираме с това, че новата българска страна е основана от външна мощ – съветският цар преследва геополитическата цел да построи лоялно славянско предмостие на Балканите. И до ден сегашен, макар историческите преобръщания, една огромна част от българите са правилни на Русия без значение дали тя е царска, болшевишка, или федерална – значи, инвестицията е била сполучлива. Освобождението идва малко рано; Възраждането не е имало задоволително време да сътвори сериозна маса от хора вътре в страната, които желаят самостоятелна държава; прославените априлски протести, превърнати ретроспективно в " Априлско въстание ", провокират насилия над хиляди почтени хора, само че бунтовниците, излезли с оръжие в ръка против султана, са от порядъка на стотици.
Създаването на васално подвластното от Високата врата Княжество България се случва след пазарлък сред Великите сили, на който даже няма български представители. Наред с политическата взаимозависимост, върху новообразуваното княжество се стоварва дълг за издръжката на съветските окупационни войски от 28 милиона златни лв., които то с тъга погасява до 1912 година След един къс интервал на рискована самостоятелност, през който страната се включва в Балканските и Първата международна война, следва национална злополука и България е принудена в продължение на 12 години да заплаща репарации, избрани на 2,25 милиарда златни франка, вноските по които първоначално възлизат на 55% от целия държавен бюджет. Репарациите са анулирани едвам през 1932 година
След като се отървава от диктата на банките, страната се ориентира към съюз с нацистка Германия, който се формализира с присъединението към Тристранния пакт през 1941 година Три години по-късно следва окупация от антифашистката коалиция, отново репарации, а през 1947 година, с изтеглянето на западните съдружници, страната е всмукана от тоталитарния руски лагер. Положението на спътниците в него доктрината " Брежнев " дефинира като " стеснен суверенитет ". Пример за него са инспирирани от Москва процеси като този против Трайчо Костов у нас или нашествието в Унгария или в Чехословакия.
През 90-те години България още веднъж е сама против огромния свят и това е един извънредно тежък интервал, който задълго охлажда фантазиите за самостоятелност. В началото на новото хилядолетие приключва геополитическата преориентация и тя става член – т.е. страна клиент – на НАТО и Европейски Съюз. Тук тя в действителност има доста повече права в сравнение с във Варшавския контракт и Съвет за икономическа взаимопомощ, само че е прекомерно слаба, с цел да въздейства съществено на тези организации. Междувременно валутата е закачена за марката, след това – за еврото; законодателството преписва в 90% европейското, а стопанската система се развива главно в подизпълнителска посока – работи се за непознати марки. Що се отнася до локалните политици, те влизат в ролята на първенците от османско време и на номенклатурчиците от комунистическо, които вървят да договарят от името на локалните общности, по-рано – в Цариград и Москва, в този момент пък – в Брюксел. Политиката последователно губи смисъла си, тъй като няма същински други възможности, а единствено пазарлък по детайлите.
Във всичко това няма нищо унизително – такава е ориста на доста страни в актуалния свят, тъй като не всеки може да е всесилен център. Обръщам внимание на това, че клиентелното състояние на една страна ражда непрестанно напрежение сред рекламация и действителност, от което следва една фантазмена форма на политическото.
Едва зародила на картата по волята на Великите сили, България е към този момент афектирана от това, че са я раздробили на части, отнемайки ѝ Санстефанския блян: т.е. подарили са ѝ нещо, само че е можело и повече. Подобни парадокси стават типични за политическата просвета. С такава засегнатост страната влиза и в Европейския съюз, където няма необикновен възторг за нейното приемане: нещо ни изиграха, сякаш сме европейци, а отново най-бедни. Или вземете облика, който тук градят за себе си. Народ, чиито безспорни качества са кротостта, миролюбието, трудът (заради петте века безучастие във войни и неносене на оръжие), разгаря обезщетително бунтовна митология във Вазовски жанр и осейва територията с бронзови хайдути, а през днешния ден – с замъци и исторически възстановки.
Състезанието с гордите гърци и бунтовните сърби той няма по какъв начин да завоюва ретроспективно, в това време обаче се губи това, с което несъмнено ги превъзхожда.
Модернизацията по принцип допуска засилена дарба да имитираш най-хубавите образци; парадоксът на периферните страни е, че те вършат това и в областта на личната си еднаквост. България се бори да има своята национална, социалистическа, а най-после – антикомунистическа революция; своя Юго, своите " Бийтълс ", та в последно време даже беше издигнат " българският Лувър " (по този метод назоваха изложба " Квадрат 500 " ). Последният мотив във всички диспути е, че " по този начин се прави по света ".
В това България е необикновен случай – друга даже от прилежаща Румъния, тъй като непрестанно мени моделите на подражателство. Боян Пенев написа:
Като съдим за разнородния състав на българската интелигенция и за отсъствието на общи задания и цели в нейната среда, не би трябвало да забравяме и различен един значим факт: множеството от тия, що я сформират, са получили обучение в разнообразни страни и учебни заведения. И несъмнено, до известна степен от тия задгранични школи се обуславят огромните разлики в домогванията на лицата, в техните способи за работа, даже в връзките им към народ и общество. Съвсем друго би било, в случай че нашите младежи бяха ученици на една домашна школа, както бива това в страни, които са основали по-висока национална, самобитна просвета (Пенев 1924: 202).
Клиент на доста патрони – ето един необикновен проблем в политическата антропология. След имитацията на френската страна, а след това – на немско-нацистката, България потегли да ползва безусловно и най-старателно от всички други спътници руската система, и то до напълно неуместни решения, като изкореняването на лозя във времето на Горбачов, който водеше борба с алкохолизма. За да стигнем до евроинтеграцията: заради неналичието на обединен евромодел страната заимства от едни системата на опазване на здравето, от други – на земеделието, от трети – обществената сигурност.
Десет години след влизането в Европейски Съюз лайтмотив на новите популисти е опълчването против диктата на Брюксел, отстояването на лични ползи, тропането по масата, пазенето на националното достолепие – не е мъчно обаче зад тези горди пози да се види въздействието на остарелия патрон, Русия, както и подражаването на Вишеградската група, а и на надигащата се последна десница в Европа. Сериозните тематики, по които страната договаря със Съюза (данъчна хармонизация, приемане в Шенген и Еврозоната), не пораждат особени пристрастености в обществото, засенчени от алегорични победи, като да вземем за пример " Брюксел призна кирилицата за европейска писменост ".
Важна причина за тази специфичност на българската политическа просвета е това, че няма безспорни политици, зад които нацията да застане. И защото вътрешната легитимност е в недостиг, дейците търсят опора във външни сили, откъдето идва и непрестанното люлеене на страната. Един от дребното суверенни актове, Съединението, е последван от проруски прелом и абдикацията на лайкове от хората княз Батенберг. Антифашистката опозиция е непосредствено инспирирана от Съюз на съветските социалистически републики, само че същото можем да кажем и за прозападното дисидентско придвижване от края на 80-те (доколкото го има), прераснало в ремонт на комунистическата система.
Външни въздействия, несъмнено, играят роля и в най-мощните национални страни, въпросът е в степента. Когато Макрон поддържа Меркел, а милиардерът Сорос изяснява, че Брекзит е неприятен за стопанската система на Обединеното кралство, това едва въздейства на политическия избор в съответните страни. В страни клиенти, подвластни от вложения, военни съюзи и дипломатическа поддръжка, вътрешните гласове тежат по-малко в сравнение с тези, които идват от чужбина – на непознати политици, специалисти, та даже просто на " съумели българи ".
Културата е егалитарна, огромните обществени разлики мъчно се понасят, в случай че не пренесем заможния съгражданин в някакво друго пространство, където не можем да се съпоставяме с него ( " Той ли? Дадоха му от Българска комунистическа партия едни куфарчета с пари... " ). Идентификацията с всяка власт е сложна работа, тъй като сме привикнали да мислим, че всички сме хора и е незаслужено единият да е доста по-добре от другия. Но старите култури са изработили механизми за такава идентификация със личните елити, до момента в който в България властта, сменяна коренно един път на всеки две генерации през последния век и нещо, си остава непозната, нелегитимна, елементарният човек не поддържа връзка с нея, та даже не се и бунтува против нея – оставил е пазарлъка на предстоятелите си.
Отчуждението от политическия развой провокира в страната клиент изключително естетическо разграничаване: властовите проблеми като че ли нямат отношение към действителния живот, който по този начин или другояче е плод на някакъв предразсъдък. Битките на политическата сцена влияят повече прочувствено – отнасят се към това, което Чарлс Тейлър назовава " политики на признание ".
Нека да го подчертаем: признаването е значимо освен за дискриминираните малцинства, а и за страните клиенти, сложени в периферията на международната капиталистическа система. Да бъдеш българин, значи автоматизирано да живееш по-зле от немеца, американеца, въпреки да си съпоставим с тях във всяко отношение. Как се компенсира тази контузия? Компенсира се с равенството в символичното: жителят на периферната страна упорства да бъде третиран наедно в културата, историята, политическата ритуалистика. Неравен в социоикономическо отношение, само че еднакъв в гордостта.
В американските университети политиките на признание водят до това студентите да се изправят пред професора и да кажат: не желаеме повече да ни преподавате мислите на бели европейски мъже, желаеме лекция за приноса в международната просвета на зулуските писатели. На тази мултикултурна политическа уместност през днешния ден десните у нас постоянно се подиграват; тя обаче има своя аналог в нашата лична просвета. В системата на националните страни, формализирана през 19. век, дипломатическият обред слага на една нога дребни и огромни, нови и остарели, патрони и клиенти. Да очакваш Вазов да е съпоставим с Волтер, или Раковски – с Гарибалди, значи, че искаш най-малко в едно отношение да те признаят за еднакъв.
Тук не приказвам за това, че е естествено локалните дейци да са по-важни и скъпи на съответния народ, а за ритуално сравнение на националните гордости в международния спектакъл: едните имат посолство и другите имат посолство, едните получават поздравления за националния си празник – и другите получават, преди футболния мач се извършва химнът и на едните, и на другите. България евентуално в никакъв случай няма да създаде мерцедес, айфон или " Мираж ", по тази причина пък може в някакъв благополучен миг да вкара гол на немци, американци или французи и да ликува от горделивост. И това е по-важно, в сравнение с наподобява на пръв взор.
Предвид всичко това ще разберем за какво при страните клиенти политическото има наклонност да се измества от прагматиката към културата: таман там най-лесно може да се получи самопризнание.
Обидата у нас е централна политологическа категория: България мъчно се взема решение да сложи пред могъщата Руска федерация въпроса за високата цена на газа или за нарушаването на въздушното пространство от техни изтребители. Затова пък скочи като един, когато оттова ги наскърбиха, заявявайки, че Червената войска, а не самите българи, била избавили българските евреи (сакрализирана тематика на националната идентичност). Или да погледнем към Брюксел: страната продължава да получава една четвърт от селскостопанските дотации, които се отпускат на прилежащата ѝ Гърция, само че надалеч по-драматична беше реакцията на обидата от това, че внасяните артикули от огромните марки храни тук имали състав, отклоняващ се с някакви стотни от продаваните на Запад. От което следва, че " ние сме второ качество европейци ". Поле за грандиозна политическа борба.
Подобни измествания от прагматика към символика може би са целенасочени операции на публичното мнение, въпросът е да разберем за какво работят. Можеш да накараш другата страна да те почете с опрощение, тъй че да се почувстваш еднакъв по достойнство; можеш да развяваш знамето си на парада преди Олимпийските игри дружно с всички. И в това време да си останеш все по този начин периферен стопански, военно и политически.
Този политически сомнамбулизъм е белязан от пристрастености, които от време на време припомнят маниакално-депресивните разстройства. Според политолога Антони Тодоров: Политическата просвета в модерна България е белязана и от един комплекс за непълноценност. Той се демонстрира като едно обезпокоително блуждаене сред мании за национално великолепие ( " българите сме най-интелигентни ", " имаме най-хубави млади математици ", " били сме най-могъщата страна на Балканите ", " наследници сме на най-древната европейска просвета " и т.н.) и непрестанно самосъжаление, че сме най-зле от всички. Дори когато оценяваме личните си проблеми, губим всякакво възприятие за мярка: нашата корупция е безусловно най-голямата, " България е страна от третия свят " и така нататък (Тодоров 2011: 24 – 25).
Мятането от една прекаленост в друга окончателно ни отдалечава от действителността. Песента на Валя Балканска лети в Космоса и ни популяризира, Левски е най-чистият и светият, нашите планини са най-зелени, а ние пък ще изиграем най-дългото хоро, с цел да влезем в книгата на Гинес. После без преход превключваме на противоположния канал: всичките ни политици са корумпирани, българските филми не стават за гледане, където се обърнеш, идиоти и нечистотия, абе, българска работа, в никакъв случай няма да се оправим.
Този абсурд е подбуден от втренчването на страната клиент в самата себе си. Наместо да се стреми към огромни цели, които сплотяват, тя се е вторачила в своето битие, в което е все по-малко сигурна.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ