Преди да напусна Атина, преди да взема със себе си

Преди да напусна Атина, преди да взема със себе си неизчерпаемите слънце и история, се разхождам за финален път из обичания ми квартал тук. Само на двайсетина пешеходни минути от жилището ми е, а с цел да го доближи, би трябвало да мина през градините в подножието на Акропола, да извървя уличките на остарялата Плака, разпростряли се като капиляри и носещи имена като „ Хера ", „ Ерос ", „ Цирцея ". И след това идва той - обичаният ми квартал на Атина. Сигурно тъй като десетките пъти, в които го доближих, прекосяваx по пътя си до там отново и отново сърцето на сърцето на сърцето на Атина. Името на обичания ми регион е „ Екзархия ". 
Древногръцка дума е „ екзархия ", несъмнено - отвън наложения й след това православен подтекст тя значи ВЪРХОВЕНСТВО. Ден след ден „ Екзархия " ставаше все по-върховна за мен.  Защото това е кварталът на хората на изкуството. Територията на тяхното господство. Атинският Монмартр. Мястото, където животът е самоуверен, пъстър и неподвластен. Бунтарски. Но без ненавист. Една безредица, в която експанзията липсва! 
Повечето стени на постройките в „ Екзархия " са в действителност картини - дръзки, предизвикващи, питащи. И евентуално сложни за мнозина. Но не е ли това смисълът на изкуството - да е неловко, да „ пречи ", да е даже светотатствено в атрофиралите очи? Да е храбро в цветовете си. На границата сред апетит и разточителство. Да е безстрашно в посланието си. Плесниците му да са целувки, а целувките му да са неумираща младост. По ъглите да свирят дългокоси, влюбени виолончелисти, а една поетеса с остри скули, седнала на тротоара, да основава живота си още веднъж върху листи хартия, които един ден ще изгори в есенна камина. Да е всички сезони по едно и също време...


Да бъдa запитан от един балкон, дали не съм Дионисий. Да продължа картинната гражданска война от стените, да я оставя да потече по вените ми. И за всичко да има време - „ отредено за всяко нещо под небето: време за раждане и време за умиране, време за садене и време за премахване " (Еклисиаст 3.1 -11). Време за ограничавания. Време за вътрешна благотворителност. Време, в което защитните маски ни икономисват нашите маски - икономисват подправени усмивки, притъпяват звука на подправените думи.


Рисунките по стените биха могли умерено да са картините вътре в теб или мен - неспокойни ловци на съвестта ни. Трябват ни! Нека сме безсънни, дано да трансформираме себе си. Да се влюбваме. Да живеем животите на книгите. Нека сме тъжни с есента.  Нека сме положителни към тъгата си. Да одобряваме, да променяме. Да одобряваме и променяме.  Да вдишваме и издишваме. Времето си.



Остава ни единствено още избран брой туптения на сърцата. Остават ни картините, които нашите очи  съзират върху стените. Или пък остават слепи за тях. Остава ни избавителния позив да сме анархисти. Защото през днешния ден, в тази минута, същинската безредица се състои в това да не мразиш. В свят, разполовен до самото си ядро от ненавист. 


От конспирации за неистини и неистини за конспирации. От отказване. От псевдо " християнщина ". От липса на изкуство. От дефицит на въздух. От все по-малко хубост. Защото хубостта е противоположното на омразата. И цветовете й cа противоположното на делника. Проникновението й е противоположното на нашата оскотялост.



Това е " Екзархия " - кварталът, c живота на чиито стени оживяваш. За цветовете на красивото в себе си.  Пък в случай че ще и към този момент в действителност да е есен. Напускам Атина. А " Екзархия " - това от дълго време към този момент съм аз...